Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Маринела Гетова, второ място в VІ национален литературен младежки конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Да обичаш, въпреки…

Беше зимата на 2017 година. Не помня деня, нито часа.

Прибирах се от училище, а навън валеше като из ведро. Дърветата, обрулени и настръхнали, наподобяваха плашила.

Вървях из уличките – приглушени и мрачни. Мислех си за баба Ивет и как щях да и разкажа какво сме учили в часа по история.

И ето – неусетно се озовах пред дома й.

Много обичах да гостувам на баба. За мен тя беше вдъхновение. Пример за подражание. Желаех с цялото си сърце да приличам на нея. Може би затова носех и нейното име – Ивет.

Родът ни бе оцелял през Холокоста. Прадядо ми – Хаим Адроке, е успял да запази семейството си въпреки гоненията, а историята на фамилното ми име е още по-пленяваща.

Далечен роднина, с риск за живота си, бил откупувал жени и деца от турците по време на Априлското въстание, за да не загинат тези „невинни ангели“ – както ги наричаше баба ми Ивет Анави, в Баташкото клане, а някои дори бил укривал в избата си.

Баба ми е изкусен разказвач на приказки с поука. Разказваше ми ги като бях малка и не можех да заспя, но като пораснах, разбрах, че тия приказки са истина. Приказките за братство между българи и евреи – още от турско време.

Оттогава се мъчех да запомня колкото се може повече в училище. Трептях като струна във всички учебни часове, а в свободното си време четях и четях. Исках да науча всичко за живота на моите прадеди, но тази тема беше болна за г-жа Анави. Тя се отдалечаваше от нея като дете, което се е изгорило на печката. Опитваше се да отдалечи и мен, но аз намирах сили да продължа. Историята бе моята страст. Но не коя да е история, а родовата.

След днешния час по история исках да разпитам баба за живота й по време на Втората световна война. Но при тази мисъл нещо ме свиваше в стомаха и пробождаше сърцето ми. Нямах представа защо. Знаех само, че искам да науча от „сигурен източник“ какъв е бил животът на евреите. И ето продължавах да събирам смелост….

Не щеш ли се озовах пред входната врата на моята икона. Тя беше все така вълшебна и магическа, както всеки път когато идвах. Почуках, а баба отвори усмихната и запита:

– Дете, защо си подгизнало и треперещо като врабец?

Отговорих и, че се прибирам от училище и идвам да ми разкаже за живота и по време на Втората световна.

– Какъв е бил родния ми град? Каква е била тя тогава? Имала ли е приятелки? Как са оцелели въпреки гоненията над евреите? За концлагерите на смъртта?

След тези въпроси усмивката на баба сякаш замря. Изражението и се вкамени, а очите и се насълзиха. С треперещ глас ме покани да вляза и да се преоблека, а после щяла да ми отговори на тези тъй тежки въпроси, които като бреме я преследвали с годините.

Влизайки с нетърпение в топлия и уютен бабин дом, отидох в детската си стая и сложих пухената си пижама. Тя беше цялата в бонбони и близалки. Сякаш дъжд от „забранени изкушения“ се е изсипал върху мен. Обух пантофите си и слязох.

Баба беше направила горещ шоколад, за да се сгрея и се опитваше да отклони вниманието ми, но точно тогава и казах:

– Бабо, на 17 съм , нима не мога да знам какво си преживяла ти и моите прадеди? Защо винаги сменяш темата? От какво те е страх? Нали ти си ме учила да не се страхувам от истината и да бъда честна и пряма? Защо не желаеш да ми разкажеш история с поука, както когато бях малка?

В този момент, очите и се насълзиха и станаха по-тъмни от нощта. Тя не можеше да продума. Гледаше ме, а сълзите и изведнъж бликнаха като извор.

И аз се разстроих и усетих как искам земята да се отвори, да ме погълне и да спра да натъжавам баба. Бях готова да се кача в детската стая, а по-късно да се прибера в новия ми дом – при родителите ми. Но точно в този момент тя избърса очите си с кадифения си ръкав и ми рече:

– Ивет, никога не си ме карала да се чувствам толкова горда. Инатът и характерът ти са мое копие. Качи се на мансардата и отвори скрина. В него ще намериш книга, която съм написала за това време. Вземи я и я  прочети.

Очите ми светнаха, а стомахът ми се изпълни с пеперуди и морски кончета. Целунах баба като за последно и се притиснах до нея по-силно от магнит.

Като светкавица се понесох по дървените стъпала към мансардата. Влязох в светилището с ококорени очи и дъхът ми спря. Имаше множество дебели книги, които бяха за мен като дар, и стотици черно-бели снимки. За миг да забравя за какво съм дошла.

В този момент се стреснах и видях скрина. Да отворя ли кутията на Пандора – се питах. Но само след миг бях надникнала във вълшебния скрин, ала вместо да взема книгата, за която баба ми каза, бях привлечена от един по-малък сандък, върху който беше изобразена жълта звезда.

Сърцето ми заби, а любопитството ми надделя. Не се сдържах и го отворих….

Но вместо да сляза долу и да го покажа на баба, замръзнах. Погледът ми се замрежи, сърцето тупкаше ли, тупкаше. Сякаш бях открила изчезнало съкровище.

А това бяха писма…. Писани с мастило и перо. Аххх, колко бяха красиви! На най-горното беше написано „Да обичаш въпреки…..“ , но останалото беше разцапано с мастило.

Да обичаш въпреки… какво? Защо баба криеше тези писма? Никога не ми е разказвала за тях. И тогава видях датата отзад на писмото – 10.03.1943 г.

В този момент се сетих за наученото в часа по история – това е датата, в която е спряна депортацията на евреите. Но защо баба ще крие тези писма? Защо не искаше да знам за тях? Чувствах се безсилна и в този момент чух глас:

– Ивет, няма ли да слизаш? Трябва да се прибираш?

Отвърнах с пресипнал глас, сякаш ме бяха хванали на местопрестъплението:

– Бабо, ще може ли да остана да спя тази вечер при теб?

Добре, но слез поне да вечеряш.

– Слизам – добавих.

На вечеря цареше гробна тишина. Аз и баба ядохме мълчаливо и се опитвахме да не засрещаме погледи. Сякаш нещо голямо тегнеше над нас.

След вечеря и двете побързахме да си легнем. Дали тези писма и тайната, която пазеха, щяха да развалят нашата връзка? Нима обичта може да се разруши чрез неизречени, а написани думи? Защо ми се струваше, че вече бях отворила „кутията на Пандора“ и най-ужасното предстоеше?

Тези мрачни мисли ме обземаха и не можех да заспя, бях готова на всичко, за да разбера тайната.

Чаках и чаках, докато баба заспи. Имах буца, заседнала в гърлото, защото исках да крещя и викам, но не можех. Дори тиктакащия часовник наподобяваше механизъм на бомба…

Дванадесет часа – удари старият часовник и сякаш формата му на бухал ми проговори да стана и да разгадая тайната. И аз го послушах.

Като омагьосана се понесох към мансардата. Отворих бабиния скрин, а след това и безценното сандъче. Писмата бяха адресирани от баба до баба. Сякаш тайната е свързана със самата нея. Потънах в плен на неизказаните, а записани като заклинание с мастило думи. Исках да оставя писмото с отбелязаната дата на гърба за най-накрая. Като черешката на тортата.

Започнах да подреждам хронологически писмата, за да разбера какво е това „Да обичаш въпреки…“ .

Не след дълго мансардата придоби вид на изповедалня, а единственият съдник бях аз – 17- годишна тийнейджърка, която си нямаше представа какво е да живееш, докато има война, и какво е да си отритнат заради своя произход.

С вълнение, но и с огромно количество вина, взех първото писмо, което беше озаглавено „Нацизмът“.  В главата ми изникна урокът по история, в който говорихме за един тиранин, диктатор без сърце – Адолф Хитлер – и неговото „вярно куче“ – доктор Менгеле – ужасяващ човек, боравещ с генното инженерство още тогава. За миг се паникьосах и съжалих за това, че отворих сандъчето със жълтата звезда, но тогава си казах, че трябва да проявя характер и да разбуля тази история.

И така писмото, макар и първо, говореше с много тъга. В него баба разказваше как са гонели евреите, как са се отнасяли с тях като с престъпна сган, разрешавайки им да излизат да си купуват храна само от 8.00  до 10.00 часа.

Беше цитирала следната случка: Влиза тя с по-малкия си брат да вземе хляб, кисело мляко и сирене, а в магазина купувачи се провикват, че на хора  „втора ръка“ храна не им е нужна. С насълзени очи тя излязла навън, а малкото и братче останало в магазина да чака и точно когато всичко изглеждало безнадеждно – една добра старица защитила момчето от тълпата и, излизайки от магазина, изтрила сълзите на моята баба. Тя само успяла да каже: „Благодаря!“

Във второто писмо, озаглавено „Училище“, баба с мъка разказваше как еврейските деца нямали право да ходят на училище. Малкият и брат си стоял вкъщи, а тя ходела нелегално в библиотеката да ползва литература за студентските изпити, след което като престъпник се прибирала крадешком. В това писмо тя описваше как сърцето и щяло да експлодира, докато се прибирала към дома. Това нейно увлечение за знание е наподобявало филма „Мисията невъзможна“. За миг се пренесох в това жестоко време. Как е възможно да не позволяват на децата да ходят на училище? Нима нашето ежедневие за тях е било привилегия и подарък?

И точно, както се бях замислила и сякаш с машина на времето върнала в XX век, или както си го наричах вече – „Века на страха“, една сянка се прокрадна в тъмнината. Изтръпнах! Студена пот ме обгърна цялата. Нима съм събудила някакъв призрак? Но после чух бабиния глас :

– Дете, какво правиш в този късен час?

Не можех да изрека нито дума. Чувствах се като затворник, без право на помилване. И докато се опитвах да кажа нещо, баба видя писмата и отвореното сандъче. В този момент нейното лице придоби каменно изражение. Очите и бяха като на съдник, а тя изглеждаше различна. Рече сърдито и с ярост като бръснач :

– Ивет, днес ти ме накара да се гордея с теб, но в този момент се срамувам, че си моя внучка. Как можа да ровиш в нещата ми, без да ми поискаш разрешение? Нима за теб съм само една беззащитна старица?

Разхлипах се неутешимо, но след миг събрах смелост и в изблик на гняв, изкрещях:

-Бабо, в последното писмо пише да „Обичаш въпреки…“, а отзад е записано 10.03. 1943 г. – какво значи това? Как е възможно да криеш тези писма, адресирани до самата теб от теб? Защо никога не си ми разказвала за тях? Защо не желаеш да знам за гоненията над евреите? Защо имаш тайни от собствената си внучка? Нима не можеш да ми се довериш? Да обичаш въпреки…. какво?

Изведнъж баба започна се разплака като малко дете. Мъка и гняв се четяха в очите и. Цялото и тяло трепереше. Тя ме прегърна силно и двете замълчахме. Настъпи гробна тишина, както когато вечеряхме.

След малко се успокои и започна своя разказ с думите:

– Никога няма да забравя 1943-та! Ужаса и страха, които изпитах. Болката и своето безсилие. Чувствах, че смъртта не е най-голямото наказание. Сякаш адът се беше стоварил на земята. Беше покорил не коя да е земя, а моята. Родината ми плачеше, а заедно с нея плачех и аз… Прозорецът на къщата ми беше началото на ада. Март 1943 г.  беше Страшния съд. Не помня как приятелят ми Валери Петров ми обади, че вдигат евреите в Пловдив, но не ще да забравя гледката през прозореца. Тя бе не просто ужасна – беше зверска. Нощта на 3 март или „Кръвопролитната нощ“, както я наричах, жандармерията изкарваше жените и децата по роби. Стенанията и писъците им отекваха в тъмното. Сърцето ми беше готово да се разкъса на хиляди парченца и сякаш избухна, когато видях как биеха моите братовчедки, защото не знаеха целите си имена. Бях безсилна да им помогна. С какво бяха виновни те, че са бавноразвиващи? Нима да си различен е престъпление? Явно беше. Особено за онези времена. – И баба спря за да си поема дъх.

В този момент я попитах:

– Бабо, а защо като е имало такава жестокост, накрая си написала : „Да обичаш въпреки…“

– Не бъди нетърпелива, детето ми. Ще ти разкажа… Написах тези думи, защото олицетворяват взаимоотношенията между българи и евреи. Силата им е скрита в любовта към родината, приятелството и сплотеността.

А след малко ми разказа и края на историята:

– Бях загубила надежда, всичко ми се струваше като кошмар, от който няма да има събуждане. Точно в този момент вуйчо ми успя да ме издебне и ми каза: „Бягай бързо при Обрейкови и им кажи какво се случва“. Спомням си с мъка и тъга и не спирам да се обвинявам за това, че не бях смела, колкото едно 6-годишно момиченце. Дете, не аз спасих евреите, а то. Никога не ще забравя неговите очи на кошута как премигваха под звуците на вятъра, на дрехите му бяха завързали бележката. То успя да избяга до църквата „Света Марина“ и да я даде на митрополит Кирил. Той е един от нашите спасители – никога не го забравяй! Не само дръзва да се противопостави на властта, но и спира нашето депортиране. Благодарение на неговата смелост и други се застъпиха за нас. Човещината наддаде глас в най-подходящия момент. Поради тази причина написах: „Да обичаш въпреки…“ . Обичта, която изпитвам към него и преди и сега, ще остане в сърцето ми. Не ще забравя човека, който накара човеците да спрат ужаса и безчинствата над нашия народ. Благодарна съм на всички българи, които с риск за своя живот и живота на семействата си ни защитиха. Надявам се и ти да бъдеш благодарна и съхраниш човещината в себе си!

-Бабо, а защо криеше тези писма? Та това е история, която никога не бива да бъде забравяна!

– Ивет, криех писмата, защото мислех, че няма да разбереш смисъла  на: „Да обичаш въпреки…“.

– Бабо, разбрах го… бъди сигурна в това.

– Е, кажи какво разбра?

– „Да обичаш въпреки…“ означава да се жертваш, за да съхраниш доброто, да не си егоист за чуждото нещастие, да помагаш на хората независимо от какъв етнос са и каква религия изповядват, да си човек и никога да не забравяш историята на своите предци, защото тя не само дава знание, но учи на морал.

– Ивет, не мога да опиша колко се гордея с теб. Ти не само си осъзнала смисъла на думите, но и си разбрала, че историята е най-големият учител, стига човек да обича да се вслушва в нея.

– Бабо, обещай ми едно! Никога повече да не пазиш тайни от мен.

– Обещавам, ти!

-Ивет! Обещай ми и ти само едно….

– Кажи, бабо?

– Да съхраниш добротата си и смисъла на „Да обичаш въпреки…“ и някой ден да го предадеш на своите деца

– Обещавам, бабо!

0 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Similar posts

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

март 2024
П В С Ч П С Н
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Ad
Ad