Селена
Поредната мрачна, сива сутрин на 1942 г. Поредните недоволни лица на хората от семейството ми, отиващи на работа във фабриката. Бях свикнал с ежедневието си, изпълнено със страх. Ужасен страх. У всички и у всекиго. Той помрачаваше доскоро светлите лица дори на нас, децата. Втората световна беше в разгара си. В България хората дори не искаха да говорят за това, толкова очакването на нещо страшно заключваше устата им.
Аз бях един 12-годишен хлапак и както всички други деца ходех на училище и играех на топка през почивните дни. Но за разлика от другите деца, бях по-позитивен! Винаги можех да видя доброто у хората и да ги приема такива, каквито са.
Живеехме в покрайнините на Велико Търново, затова в неделите се разхождах из планината. Днес беше такава неделя. Рано сутринта станах и закусих филия с олио и червен пипер. След това набързо си обух обувките, наметнах якето си и хукнах. Планината ми помагаше да се отпусна от негативизма на всички около мен.
Беше малко след 10 часа сутринта, когато вече бях седнал край реката, на един камък, и гледах малките рибки. Времето беше топло, всички птички чуруликаха в захлас, черешите бяха узрели и нямаше как да остана гладен. Беше повече от прекрасно! Обръщайки се назад, към реката, виждах купища храсти по полянките. Обичах да се разхождам и да наблюдавам животинките там. Някой път имах късмет и виждах ту зайче, ту костенурка. Тази неделя май също щях да имам късмет – в близките храсти чух нещо да шумоли. Веднага скокнах, за да видя какво има там. Очаквах да стресна животинчето и да го видя как се изнизва и изчезва. Приближавах се, а храстът сякаш знаеше това и застина неподвижен. Това само изостри вниманието ми повече. Приближих се още малко и забелязах в храста някаква човешка фигура. Сърцето ми започна да тупти забързано, а ръката ми се сви. Не знаех кой може да е от другата страна. Реших, че щом съм толкова близо и никой не ме е заплашил, значи няма нищо чак толкова страшно.
-Не се приближавай! Не ставам за ядене! – извика някой от храста. Гласът беше на момиче, изглежда – доста уплашено.
-Аз не търся храна. Какво правиш там? Излез да те видя! – звучах доста смело, но не бях сигурен в това, което говорех.
-Не! Не искам да ме намерят.
-Спокойно, няма никой!
-По-добре ти влез вътре… -покани ме момичето, сякаш отгатнало по лицето ми, че нито съм човекоядец, нито имам някакви други лоши намерения.
Осъзнах, че това ще е може би най-интересната част от деня, затова реших да приема поканата. Дръпнах едната част от клоните с ръцете си, а момичето дръпна другата и се промуших през дупката по средата.
-Имаш късмет, че храстът не е бодлив- засмя се момичето, докато бях с гръб към него и се намествах. Обръщайки се, останах смаян от лицето на непознатата. То беше нежно, отдясно се спускаше поточе руса коса, сплетена на плитка; лунички обсипваха бузките ѝ, чипо носле се смееше по средата им и светли, чисти и честни очи осветяваха това прелестно момиче. Непознатата беше обута с ботушки и облечена само с една бежова рокля. Стори ми се, че трепереше от студ.
-Ако ти е студено, вземи якето ми! – предложих, защото видях настръхналите ѝ ръце.
-Ще съм ти благодарна!
Докато си свалях якето, непознатата продължи:
-Аз съм Селена – и подаде ръката си. Побързах да си сваля якето, за да поема подадената десница.
-Аз се казвам Антон!
Това беше най-странното ми запознаване с някого. И то с някого, който беше толкова хубав…
-Селена, от кого се криеш тук? – попитах , гледайки я право в очите.
Тя ме погледна някак тревожно.
-От германците – пошушна.
-Да не би да си еврейка? – попитах я със съжаление.
Знаех, че в някои европейски държави, окупирани от армията на Райха, вече са започнали преследванията и изселванията на евреи. Чуваше се и за някакви лагери, в които били настанявани и много от хората умирали или изчезвали от там безследно.
Момичето поклати глава утвърдително. Отначало ми стана жал за Селена, но знаех, че няма смисъл от такива чувства. Трябваше да направя нещо, за да и помогна! Докоснах я леко за рамото и ѝ предложих:
-Искаш ли да те скрия у нас? Нечовешко е да живееш в храсталаците.
-Страхувам се, Антонио! Какво ще кажат родителите ти? А и долу, в града, на всеки ъгъл може да има човек, който да ме арестува. И ти ще пострадаш.
-Долу на всеки ъгъл може да има и храст, в който пак да се скриеш така! – усмихнах ѝ се.
А в нейните очи, освен уплаха, за миг видях и вяра.
На слизане от планината завързахме разговор. Разпитах я за това, как е успяла да се озове насред нищото сама. Тя ми разказа, че докато е стояла в малката къщурка на родителите си и си играела с две парцалени кукли, чула доста необичаен шум отвън. Селена се надигнала да види какво става и в следващата секунда хукнала през задния вход, колкото може по-далеч. Тя видяла как група немски войници прибират родителите ѝ. „Сигурна бях, че потегляха за някой концентрационен лагер. Баща ми ми е казвал, видя ли нещо такова, да бягам, колкото може по-далеч… Да се скрия дори и от най-близките си“– разплака се тя.
Разбирах Селена много добре, макар че не бях преживявал такова нещо. Затова веднага, след като свърши с трагичната си история, спрях да вървя, погледнах я и я прегърнах. Прегръдката оправи настроението и на двама ни. Понякога не са нужни думи, за да покажеш, че разбираш в каква ситуация е някой. Някой толкова хубав и толкова тъжен…Някой толкова слаб и толкова силен!..
След около два часа криене и промъкване през закътаните улички стигнахме вкъщи. Естествено знаех колко е опасно Селена да седи у дома, затова я скрих в мазето. Там постлах една черга и ѝ направих чай.
Следобед трябваше да изляза от къщи. Казах на Селена, ако някой влезе в мазето, да се прави на лампа. Да, правилно чувате – на лампа. Та Селена светеше и всичко около нея ставаше по-весело и по-светло. Даже в душата ми вече имаше от нейната светлина! Толкова щеше да е очевидно, че никой нямаше да я забележи.
Следобедът вече беше минал и двамата бяхме в мазето. Тя ми разказа как баща ми е влязъл там и дори се опитал да цъкне лампата, на която се преструвала Селена.
Отначало беше най-странното ми запознаване с някого. Този някой ми разказа една трагична и страшна история. След това два часа се крихме по уличките, докато я прибера у дома. И сега си прекарвах толкова хубаво с това момиче! Макар и да е еврейка, я харесвах. Незнайно как си бях внушил, че евреите са някак различни от нас и страшни. Защо – не знаех. Никога не бях се запитвал. Но сега се питах кой е този, който засява в душите на хората омразата. Кой насажда враждата. Кой преследва хората като диви зверове само защото принадлежат към един етнос, към една вяра. Питах се… И обичах. Въпреки всичко и за първи път… Не мислех, че е нужно човек да изглежда по определен начин или да е от определена народност, за да бъде обичан и уважаван.
Бях се замислил доста над това, докато гледах праха на малката стара масичка. От този прах се сетих за всички звезди в небосвода. Тази мисъл ме накара да се сетя и за очите ѝ. Селена ме гледаше любопитно, когато най-сетне проговорих:
-Изглежда, че когато спасиш един човек -погледнах я- спасяваш цяла вселена, Селена!
Хванах я за ръцете, след което я прегърнах. Усещах щастието ѝ. Докато стояхме двамата на чергата в мазето, сгушени, Селена каза:
-Доста хора минаха покрай храста, в който бях. Минаха ловджии, овчари. Но аз пуснах точно теб да влезеш. Изглежда съм взела най-правилното си решение, Антонио! – прегърна ме тя още по-силно.
-Обичам те, Селена! -прошепнах леко в ухото ѝ.
Вечерта мина в тичане от мазето до всекидневната и обратно. А нощта дори не я усетихме. Със Селена лежахме върху чергата, завити с моето одеяло, и не спирахме да си говорим и да се смеем.
Не знаех как ще опазя Селена дори до другия ден. Но знаех, че ще успея! Защото за мен спасяването й щеше да означава да спася сърцето си!..
