Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Михаела Славакова, Шаштин Страже, Трнава, Словакия ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА

Михаела Славакова, 17 г. Шаштин Страже, Трнава, Словакия

Поощрителна награда в VІІІ Международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

ТИХИ СЪЛЗИ

              Вятърът бушуваше. Листата сякаш танцуваха, преди да украсят земята. Слънцето бавно губеше яркостта си, а небето беше посивяло.

           – Оскар – каза майка ми – готово!

             Днес тя добави нова украса към палтото ми. Жълта звезда с шест лъча. Вътре, съвсем в средата, имаше надпис Jude, евреин.

            – Отсега нататък ще го носиш навсякъде! – Майка ми го произнесе с гордост, в гласа й се прокрадваше тъга.

           – Защо, мамо?  Не разбрах.

            – Всички ние ще го имаме. Това означава, че сме от една общност.

            Не ми каза повече. Но казваше истината. Сестра ми, родителите и приятелят Ърнест имаха същата звезда. Някои забравяха да си я сложат. Съученичката ни  Реджина забрави жълтия си знак и войниците я биха заради това. А Карол и Маркус ходеха без звезда, подиграваха ни се, наричаха ни „маркирани“, но не получиха наказание. Нямах представа какво става.

          Минаха само няколко месеца, но животът ни много се промени. Изгониха ме от училище. Спряхме да ходим на кино, в парка, за сладолед с родителите ми… Наблюдаването на звездите в полето извън града вече не беше част от вечерите ми. „Тъмно е, не можеш да излезеш навън!“  – беше отговорът на молбите ми за свеж нощен въздух.

Свикнал бях с това. Мислите за мечтания живот постепенно бяха изчезнали.

Получихме поща. Днес по-рано от обикновено.

     – Повикването – каза баща ми, пребледнял от страх.  А беше човек като планина!

Не видях много от хартията в ръцете му.

    – Отидете да си опаковате багажа. Тръгваме след малко – нареди татко.

     – Да се ​​опаковаме ли? –  Бях сигурен, че чувам добре.

     – Вземете само най-необходимото, дрехи, храна и ценности – каза той.

Стоях прикован като стълб.

     – За колко време заминаваме? – попитах майка си, която събираше  бродираните ни бели дрехи и златни бижута.

      – За няколко дни, може би седмица…  Тя се опитваше да избърше сълзите си, стъписана, прекършена.

         Събрах нещата си в куфара. Нямах много ценности, така че това увеличи пространството за котката ми. Козината й бе червеникава, с нюанси на мед. Тя бе изживяла най-добрите си години в нашето семейство, вече 11 години.  Взех я за първия си рожден ден.

Вратата се отвори и навлезе студ.

       – Хайде, деца! – повикаха родителите ни.

Отвън стояха войници. Разпръсвали се във всички посоки и извличали хората от домовете им. Държаха се грубо и надменно.

        – Движи се! – подвикнаха на баща ми.

         – Какво ти направихме?

Техният отговор на въпроса ми беше жесток удар. Светът изведнъж стана тъмно място. Наоколо се тълпяха мъже в униформа. Събраха ни на площада, където  вече имаше стотици евреи.

Заповядаха ни да влезем в редиците. Беше мразовито. Студът проникваше през шевовете на палтото ми. Затреперах. Притиснах се до майка ми, която ме прегърна и ме погали по главата.

Размениха нашите паспорти, шофьорски книжки и други документи за един документ за всеки. Наредиха ни да потеглим към гарата. Очакваха ни празни вагони, които се използваха за превоз на добитък. Те имаха по два прозореца, преплетени с решетки.

     – Жени отляво, мъже отдясно!  – се разнесе команда.

Разделиха ни. Нямах време да се сбогувам с майка ми и сестра ми. Не ме пускаха да тръгна след тях. Сърцето ми заблъска, когато си тръгнаха. Никой не се интересуваше от чувствата ми.

          – Не се притеснявай, ще се срещнем след няколко часа! – каза баща ми. Но някакъв вътрешен глас ми говореше, че никога повече няма да ги видя.

        – Знаеш ли къде отиваме, татко?

Той се усмихна: Нека не бъдем любопитни, ще разберем достатъчно скоро.

Ръцете,  с които ме прегръщаше,  бяха студени като лед. Предадоха го. Като очите, в които видях тихи сълзи. Той също не знаеше къде отиваме. Пътуването беше страдание. Започна да вали. Дъждовните капки ни наситеха и напоиха през фугите на покрива. Никога не съм осъзнавал цената на водата и храната. Беше вечер, когато ме разбудиха светлини. Те проникнаха през малките дървени прозорци на вагона. След почти два дни пътуване бяхме пристигнали, където ни водеха. Най-накрая ще видя семейството си! Обхвана ме радост! Точно както когато стигнете до финалната линия, вие сте победител и вашите приятели ви очакват там.

        – Приятел, ставай, да излезем! – казах на котката, опитвайки се да я събудя.

Но тя не помръдна. Лапите й увиснаха. Пътят за нея беше прекалено дълъг. Той ни остави. Той умря. Усещането за радост изчезна. Не усетих нищо. Мислите ми потъмняха. Влакът спря.

Викове, отваряне на врати и надписът „Аушвиц II”. Това бе единственото нещо, което уловиха сетивата ми.

        – Излизайте!

Нацистите се появиха отново. Кучетата им ни лаеха. Озовах се на странно място. Страхът  ме заля. Те ме отделиха от баща ми и го отвлякоха. Изгуби се в тълпата, вече не се различаваше. Останах сам. Натовариха ме в някакъв камион с останалите деца. Всички плачеха. Огледах се.

     – Ърнест? –  Това беше той, приятелят ми, винаги разпознавам чертите на лицето му.

      – Не мога да повярвам на очите си, че те виждам!

      – Здравей, Оскар,  – изхлипа той от изненада, а сълзите му спряха.  – Не знаеш ли къде са родителите ни и къде ни водят?

      – Не знам – казах истината. – Но обещай ми, че никога няма да се разделяме.

Той кимна в знак на съгласие. По време на пътуването видяхме големи сгради с комини. От тях излизаше плътен черен дим.

        – Виж, вали сняг – каза Ърнест.

Приличаше на сняг, но не беше. Прах и пепелни частици се носеха във въздуха. Те паднаха на земята. Заведоха ни до една от тези сгради, но тя беше по-малка и без комин. Наблъскаха ни вътре. Стените бяха дървени. Вятърът духаше през пролуките, звучеше страшно. Покрай стените на стаята имаше легла.

        – Изберете място и приберете нещата си.  Идете на вечерна хигиена и след това се върнете! – спокойно каза един от униформените.

         – Е, хайде!

След малко един мъж отляво извика по-силно и по-предупредително, извеждайки децата навън. Усетих нечий поглед на гърба си и след това видях голяма сянка. Обърнах се да видя на кого принадлежи. Пред мен стоеше войникът  със спокойния глас. Помислих си: „Сега идва ударът… Сгреших.

          – Стой тук и се скрий – каза той тихо. – Когато всички си тръгнат, аз ще дойда.

Така и направих, но заедно с Ърнест. Той беше единственият ми приятел. Не можех да го загубя!  Щом излезе и последното дете, излязохме изпод леглото и зачакахме. Минаха няколко минути и се появи, но не когото очаквахме. Не беше нашият добър войник.

          – Какво правите тук?!! –  закрещя той.  – Трябва да отидете да се измиете и да се запишете!!!

          – Аз ще се оправя с тях! – Отзад се появи войникът със спокойния глас. Идете да помогнете във втория блок, пристигнаха нови хора.

За наше щастие той го послуша.

– Не е нужно да се страхувате от мен, искам да ви помогна –  каза ни той, щом останахме сами –  две малки, кльощави, уплашени от смъртта момчета.

Войникът ни заведе в малка стая, недалеч от мястото, където оставихме нещата си. Приличаше на склад. Даде ни храна и ни нареди да бъдем тихи. После затвори вратата и я заключи.

       – Оскар – прошепна сълзливо Ърнест – какво ще ни се случи?

       – Мисля, че той има добро сърце и иска да ни помогне. Трябва да спим сега.

          Два дни не издадохме  глас. Войниците се разхождаха наоколо без да подозират за присъствието ни. С всеки звук сърцата ни биеха като камбана.

„Днес е блок Б, вие знаете какво да правите!“, каза някой.

       – Това сме ние!  – Дадох знак на Ърнест да мълчи, за да слушам разговора пред вратата.

„Те са просто деца”,  чухме познат глас.

„Колкото по-скоро умрат, толкова по-добре за тях и ще имаме място за още! Не искате да се притесняват като вашия син! Умиращ от глад и накрая застрелян за измяна! За това, че помагаш на евреите!“ – прозвуча   друг твърдо и остро.

Ърнест ме погледна със страх. Беше достатъчно. Вече чухме много. Разбрах значението на това място. Бравата се раздвижи . Дори не дишахме.

       – Прибирам се у дома тази вечер. Ще дойда по-късно за вас, бъдете  готови. И бъдете  тихи!

Стъмни се и той наистина дойде. Носеше голям куфар.

       – Влезте в куфара! –  тихо заповяда той.

Едва се побрахме там. Войникът го затвори и го натовари в колата. Премина проверката на портата без никакви проблеми и преди да изгрее слънцето вече бяхме извън района.

Той ни закара до стара къща. Имаше и други спасени деца, които за разлика от сина му, имаха надежда, живот и бъдеще.

Войникът със спокойния глас не спаси сина си. Не можа. Но спаси синовете и дъщерите на непознати. Можеше и искаше да го направи. Той спаси доброто в човека. Спаси човечеството.

0 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

март 2024
П В С Ч П С Н
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Ad
Ad