Център за еврейско-българско сътрудничество

Сънят на Младен

Разказ на Светлана Великова, студентка във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, носител на ІІІ награда в VІІ национален литературен младежки конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“, категория СТУДЕНТИ. Наградата обяви Алберта Алкалай – председател на ЦЕБС „Алеф“.

1943

  • Момче, що си тука? Що си съгрешил?
  • Бях човек, чичо! Тука съм, щото не убих човека в себе си! Тука съм, щото не склоних глава и продължих да помагам на този, който имаше нужда. Нашето време, чичо, не познава човешкото. Превърнали сме се във вълци, дебнещи плячката, която е беззащитна и кротка. Що да стори? Срещу нея е изправена глутница. Защо не се изправят срещу някой по-силен, а погубват по-слабия, по-беззащитния. Не съм съгласен с туй чичо, затуй съм тука. Вчера ме осъдиха на две години. Добре, че беше дядо ми, иначе кой знае каква присъда щяха да ми дадат. Дядо е адвокат и лесно не се отказва. Ама и моите „прегрешения“ не са малко. Хубаво, че знаят само за част от тях. А ти, чичо, що си тука?
  • И аз, момче, като тебе. Сърце имам. Душа нося. Как да гледам, че погубват мои братя и сестри. Не можах. Колко евреи съм скрил и на колко съм помогнал. Едни криех в буретата в мазето, други на тавана, трети под тезгяха в бакалията. На едни давах самун хляб, на други малко лук от село. Хора сме. Е, хванаха ме и ето ме тука. Нацистите, дето ме доведоха, ме нарекоха предател. Какъв предател съм аз?
  • Предател, чичо, е този, който е мислел като теб и те е подкрепял, но после решава да ти обърне гръб и да те очерни. Като те слушам, ти не си предател, щото никога не си бил като тези хора.
  • Право думаш, момче, умно мислиш. Ама до сега името си не каза.
  • Младен, чичо. Казвам се Младен.

Младен беше в килията от тази сутрин. Вчера след съда го докараха направо тука. Като видя сивите стени на килията, покрити с влага и мухъл, Младен веднага ги свърза със своя живот. И тези стени някога са имали цвят, преди да станат сиви. Били са може би жълти, червени, зелени. Така е и с живота. До преди войната той беше изпъстрен със стотиците нюанси на всички цветове. Слънцето грееше по-ярко, усмивките предизвикваха руменина по лицето, дъгата се появяваше след всеки дъжд, земя и небе като че ли се сливаха някъде там, отвъд хоризонта. А сега… сивота… в комбинация с черна мъка.

Загледан в сивата стена, Младен си спомни за детството. Спомни си времето, когато живееше в еврейския квартал Коньовица. Ех, какви безгрижни години бяха. Всеки ден Младен излизаше да играе навън с приятелите си. Играеха на криеница, гонеха се, тичаха свободно по прашните улици. Обичаха да ядат зелени джанки. Вечер Младен се прибираше гладен като вълк, но винаги с някой приятел. Майка му беше свикнала с това и винаги на масата имаше още една чиния за госта, който всеки път беше различен.

  • Момче, отнесе се на някъде. Кажи, що ти дойде на ума?
  • Замислих се за детството, чичо, за нашия квартал, за безгрижните дни. Роден съм през 1923 година. Баща ми беше конен полицай, а майка ми – тя беше най-милата, най-благата жена. Спомням си лятото. Това е любимият ми сезон. Съмва се рано, а слънцето със своите лъчи облива цялото ти същество, като че ли вдъхва живот на всичко наоколо. Всяка сутрин ставах, мама ми даваше едно парче хляб, поръсено със сол и аз тичах по калдъръмената уличка, докато стигна до нашето тайно място. Аз и приятелите ми си имахме тайно място – една топола точно в края на квартала. Тя знаеше всички наши тайни, бе наша пазителка през дъждовните дни, защото всички малчугани се свивахме по клоните й, а нейна задача бе да ни пази от дъжда. Имах много приятели, повечето евреи. Научих езика им и станах част от тях. Не се деляхме. А сега… изгубих следите им.
  • Заради тази проклета война! -възкликна непознатият. Тя погуби много приятелства, любов и мечти.
  • Ех, чичо! Знаеш ли на колко хора съм помогнал… една сутрин отивах към фурната, за да запаля пещта. Бях чирак във фурната на дядо. Тогава насреща ми се появиха двама евреи, гонени от полицията. Вкарах ги във фурната. Имах толкова малко време да помисля къде да ги скрия, така че полицията да не ги намери. Скрих ги в килера, но знаех, че това ще е първото място където ще претърсят. Накрая ми хрумна да ги скрия в пещта. И точно когато вече влязоха в пещта, полицията дойде. Пребродиха навсякъде, но никой не се сети да провери в пещта.
  • Умен си ти, младеж! Браво!
  • Човек съм, чичо! Стана ми жал! Скрих ги! А колко пъти пък уж съм губил документите си. С другарите се събирахме, сменяхме снимките на документите, за да могат нашите приятели евреи да се движат спокойно, а ние съобщавахме в полицията, че сме изгубили документите си.
  • До тук говориш само за приятелите и за делата си човешки. А нищо не казваш за любима. Имаш ли любима?
  • Имам, чичо. Еврейка е. Осъдиха ме за фалшифицирането на нейните документи.
  • Ех, момче! Добре, после ще доразкажеш. Ела сега да хапнем!
  • Не, чичо! Не съм гладен, ти отиди.

Младен най-накрая остана сам. Бяха минали едва няколко часа откакто бе в затвора. Но тя вече му липсваше… Буча… това име той свързваше с любов – Младен познаваше това чувство толкова добре. Спомни си мига, когато я видя за пръв път. Духаше топъл вятър, косите й се разстилаха като мека коприна върху раменете й. Но това дето го порази бяха очите й. Очите й… Младен веднага ги забеляза. Те излъчваха някаква светлина, която до този момент не бе виждал в ничии други очи. Младен видя себе си в тези очи и се влюби от пръв поглед.

Младен отново се замисли за живота – търсеше отговор на въпроса, който си задаваше всеки ден: защо трябва да съществуват омразата, предателството, злодеянията? Сега той осъзна, че те са на земята откакто свят светува. Винаги е имало ангел и дявол, добро и зло, любов и омраза. Както е и в приказките. Там винаги съществува злодей, лош герой, който накрая е победен чрез силата на любовта. Така бе и в настоящето. Той беше принцът, Буча – принцесата, а войната – най-големият им враг, злодеят, но не в приказката, а в реалността.

И изведнъж, за един кратък миг, съмнение обзе Младен. Ами ако този път победи злото? Какво ще стане? Той е в затвора, Буча е навън сред всички тези хищници, които дебнат плячката отвсякъде. Та нали съществуват и приказки с лош край?

Спомни си какво му каза майка му, когато беше малък и се страхуваше от чудовища и вещици:

  • Чедо, те са там, защото, любовта става още по-силна, още по-сладка, като преодолява трудностите им. Истинската любов винаги преминава през куп препятствия, за да победи и да се възцари мир. Запомни! Никоя приказка няма лош край, просто приказките, в които уж злодеят побеждава, не са дописани и твоя е задачата да създадеш красивия и истински финал…

Младен отново се върна в реалността. Каква ирония, помисли си той. Мисли за любов докато лежи в „царството“ на омразата. Защо хората сме такива? Защо всеки мрази другия и се дели от него? С какво аз съм по-различен от този или от другия? Защо всички не са чисти и добросъвестни като Буча.

  • Не ми се мисли повече – каза си Младен и реши, че трябва да поспи.

Денят беше дълъг и тежък. Той затвори очи и веднага заспа.

Красива и пъстра градина…. носи се невероятният аромат на цъфналите зюмбюли и лалета. Пролетта е настъпила. Всички дървета наоколо са цъфнали, птичките пеят, носейки вестта за възраждането на природата, за новото начало. Въздухът трепти от слънчевите лъчи, които стоплят земята, а също и душата на човек.

Младен седеше на дървен стол на верандата на непозната къща. Толкова красива гледка – зелено поле, много цветя, чист въздух, пчелички и пеперуди прехвърчат наоколо.

Но Младен долавяше и някакъв различен аромат – препечени филийки… О, той ги обожаваше. Изведнъж Младен чу гласа на Буча:

  • Хайде, закуската ви чака.

Той стана от стола и побърза да влезе в къщата, която все още му се струваше непозната. И той, следвайки вкусното ухание, бързо стигна до кухнята.

Там го чакаше Буча. Още щом я видя Младен забрави за филийките и за неповторимия аромат, който се носеше из цялата къща. Той бе съсредоточил поглед върху нея. Младен не се интересуваше от това къде са и защо. Стигаше му само, че Буча е до него. А тя бе толкова красива. Дългите й коси бяха вплетени в две плитки. Цветът на роклята й подчертаваше очите й. Бе изцапала бузата си с малко сладко, сигурно докато приготвяше сутрешната закуска. Младен се приближи до Буча и с нежно движение изтри сладкото от бузата й. В отговор тя се усмихна, изчерви се и сякаш слънцето започна да грее още по-силно. Или поне така се стори на Младен… Нейната усмивка му вдъхваше живот. Буча се бе превърнала в негов стимул, в негово вдъхновение.

Скоро Младен погледна към масата, на която имаше четири чинии.

  • Гости ли чакаме, скъпа? – попита той.
  • Не! – отговори Буча. – Само четиримата сме.

Още преди да успее да зададе въпроса си – кои са другите двама, Младен долови детски гласове.

  • Регина, аз победих! Ха-ха!
  • Не, ти измами. Не е честно! Мамо, кажи му нещо!
  • Сине, не дразни сестра си! – каза Буча на малкото момченце.

Младен се вцепени.

  • Сине!? – прошепна тихо Младен.

Буча продължаваше да говори:

  • Регина, ти седни до мен, а Венцислав ще седне до баща си.

Всички се наредиха на масата. Най-накрая Младен осъзна, че това е неговото семейство. Буча търчеше наоколо и, като добра домакиня, бе приготвила толкова много неща за хапване.

Венцислав ядеше препечените филийки, без да отделя поглед от тях, а Регина бе изцапала цялото си лице със сладко. Младен погали своята дъщеря, усмихна се и с топъл бащински глас каза:

  • Приличаш на майка си – красива като ангел, но такава магия  има в погледа ти…
  • Татко, днес ще отидем на пикник, нали? Ти ми обеща – говореше Венцислав, отхапвайки от поредната филийка.
  • Щом съм обещал, ще отидем, сине – отвърна Младен.
  • Момчета, няма да е днес, защото тази вечер ще имаме гости – заяви Буча.
  • Кой ще идва? – попита с любопитство Регина.
  • Едни наши приятели, на които баща ти помогна навремето да се спасят.
  • Помниш ли евреите, които скри в помещението за месене на хляб във фурната на дядо ти? – Буча погледна Младен – Те ще идват, все пак не сме се виждали от години.
  • Помня ги, разбира се. – отвърна Младен, който вече наистина се чувстваше у дома си.

Покрай цялото това чудене за случващото се наоколо Младен не успя да си хапне дори една препечена филийка и видя, че ако не побърза, Венцислав ще ги изяде всичките.

Затова Младен взе една филийка и тъкмо да отхапе…

  • Младеж, младеж…

Младен чуваше някакъв глас, но не знаеше от къде идва.

  • Момче, ставай вече – говореше гласът.

Младен отвори очи и видя отново онзи човек, с когото говори снощи и чието име дори не знаеше.

  • Какво става?  – попита все още сънен Младен.
  • Закуска има. Затова те събудих. Снощи не хапна нищо. Поне сега ела.
  • Закуска ли? Каква закуска?
  • Препечени филийки…

Младен се огледа наоколо. Насреща му бе сивата стена. Нямаше и следа от зелената поляна, цъфналите дървета, къщата, от Буча, Регина и Венцислав. Той отново бе в затвора.

  • Сънувал съм – промърмори си Младен, – а всичко изглеждаше толкова истинско. Сега Буча я няма. Няма ги и децата. Деца…

Дано един ден, след тази проклета война, този сън да се превърне в реалност. Дано аз и Буча да заживеем в тази прекрасна, далечна земя, с плодородни дървета и въздух, който изпълва гърдите ти. Дано Регина и Венци се превърнат в реалност. Дано…

И Младен стана, за да закуси с жадуваната препечена филийка, сложила началото на един нов живот след войната – живот, в който всички хора са равни, живот, в който царуват любовта и спокойствието.

0 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Similar posts

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

март 2024
П В С Ч П С Н
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Ad
Ad