Марин Бодаков разговаря с Еми Барух
ПОВОДЪТ:
Организаторите на „Луковмарш“ от БНС заявиха в декларация от 18 януари т.г:„Луковмарш не е забранен! С решение №5173 от 25.07.2019 г. на Административен съд София-град, забраната на кмета на Столична община е отменена. И това решение е окончателно и не подлежи на обжалване!“ Това беше причината да попитам журналистката Еми Барух защо въпросното решение няма по-отчетлив публичен отзвук. И тогава тя цитира прочутия автор на „Модерност и Холокост“ Зигмунт Бауман: „Доколкото съществува морален инстинкт в човешкото поведение, той е социално създаден. Когато обществото дефектира, той избледнява.“
Да си представим, че трябва да обясните на ученик в елитна столична гимназия какво точно представлява поредният „Луковмарш“, който ще се състои на 22 февруари т.г. – какво ще му кажете?
Представете си, че във вашата гимназия има една група бабаити, които не харесват учителя по история, не харесват джаз клуба, не харесват онези „отпадъчните“ с манията за „разделното събиране“, не харесват „обществото на мъртвите поети“, не харесват, че не ги харесва Ани от б клас, не харесват различните, долния випуск, другата гимназия… А им е важно периодично да напомнят на Ани от б клас и на „лигавите ѝ приятели“, че са силни, че ги има, че умеят да удрят и удрят яко, че те са важните, другите… другите са други. Представете си, че за да присъстват, за да ги виждат, за да напомнят за себе си, те периодично демонстрират своето нехаресване пред останалите – с факли, с униформи, с маршова стъпка – нахакано дефиле по улиците, в квартала, в града… И ако някой от останалите им се изпречи на пътя, тези бабаити вадят бабаитските си атрибути и му разказват играта.
Може би това е нещо като опростено обяснение на поведенческите избори на момчетата (има и момичета), които черпят своята добавена стойност от идентификацията си с такива персонажи и с тяхната приповдигната арогантност, станала примамлива за лишеното от делничен героизъм тяхно всекидневие. Чувстват се недосегаеми, защото са се скрили зад удобен и привидно легитимен щит на национално духовно единство. Единство, от което са изключени всички, които те не харесват.
Какво точно представлява „Луковмарш“, как да разчетем знаците, с които е гарниран този уличен спектакъл, каква е реториката на неговите организатори – това може да са темите в днешния урок по история.
Какво лично за Вас трябва да съдържа наборът документални свидетелства и произведения на изкуството, посредством които учебните програми могат да предизвикат осъзнаване на реалните опасности от неонацизма, антисемитизма и расизма?
Генерал Христо Луков е главен водач на Съюза на българските национални легиони, политик, известен с близките си връзки с националсоциалистическия режим на Третия райх. Дори само тези два факта биха били достатъчни, за да се ориентираме в посланието на неговите последователи.
Впрочем организаторите на „Луковмарш“ не крият близостта си с идеите на легионерите – те защитават „бялата раса“, искат „от жарта на миналото“ да запалят „пламъка на бъдещето“, тяхната реторика изобилства със заплашителни речеви конструкции, ненавист и омраза към различните, с „кръв“ (без „чест“) и „лов на вещици“. Техни почетни гости са крайнодесни и неонацистки организации от Румъния, Испания, Германия, Австрия, Италия… Всяка една от тези организации има колекция от дълбоко смущаващи акции, които изобилстват от изобретателно насъскване на хора срещу хора.
Да минем на терена на политическата комуникация: за какво обичайно не говорим, когато говорим за „Луковмарш“? И защо?
Не говорим за това, че те наподобяват паравоенната организация, създадена през 1925 г. като корпус за охрана на висшите функционери на нацистката партия.
Не говорим за натрапчивия паралел с членовете на Хитлеровата младеж, които в онези години са смятани за гаранти за бъдещето на нацистка Германия и са индоктринирани в нацистката идеология.
Не говорим за начините, по които тези структурирани клетки могат да бъдат използвани и се използват като кордон срещу легитимни протести на гражданското общество.
Не говорим за тяхната свързаност с хора от правителството.
Не говорим за политическата употреба на побойниците.
Не говорим за провежданата от тях серия от пропагандни акции в училищата, в градските пространства.
Не говорим за това, че тяхната основна целева група са подрастващите.
Не говорим за мълчаливата апатичност, за моралното безразличие, за отсъствието на милосърдие и съпричастност.
Не говорим за начините, по които си проправят път корените на злото.
Не говорим за това колко е лесно след думите да дойдат делата…
Разговорът ми с Еми Барух засега приключва. А аз си спомням за проф. Зигмунт Бауман, който през 2012 г. в София пред мен и приятели сподели: „Защото бъдещето не съществува. То е всичко това, което вие и аз правим чрез своите избори.“ Често се налага да припомням тази мисъл.
За избор остават точно 14 дни.
Източник: https://toest.bg/
Марин Бодаков
Литературен редактор във вестник „Култура“ (2000–2018) и редактор на неговия наследник вестник „К“, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“ и автор на осем поетични книги. Вярва в последователното усилие, което търси дълбочина, а не отплата. И в поезията.
Еми Барух
Журналист, публицист, преводач от френски и испански език, автор на документални филми, куратор.
През 2008 г. организира първата представителна изложба на Пабло Пикасо в България „Аз не търся. Аз намирам“.
От 2014 година е един хората, които организират ежегодния фестивал и международна платформа Фотофабрика, посветен на високите образци на репортажната и художествена фотография.
Автор е на няколко публицистични книги.
Снимки: https://m.offnews.bg/
