/
Алберта Алкалай (р. 1972) e журналистка, потомка на спасени през Втората световна война бургаски евреи. Основателка и председателка на Центъра за еврейско-българско сътрудничество „Алеф“. Авторка е на филма „Да помним“ за живота и спасяването на бургаските евреи от лагерите на смъртта. Благодарение на нейните усилия в центъра на Бургас е поставен мемориален знак като жест на признателност към спасителите на евреите в града. С Алберта Алкалай разговаря Марин Бодаков.
На какви лично Ваши и на какви обществени потребности дава отговор Център „Алеф“?
Потомка съм на спасени от Холокоста български евреи. Израснала съм в среда, в която се говореше твърде оскъдно за най-мрачните години от човешката история. За съжаление, тази недоизреченост продължава и днес. Самата аз не спирам да се учудвам, че в общественото съзнание разказът за България между 1941 и 1945 г. е едностранчив и непълен, а за младите хора е направо енигма. Осъзнах, че исторически моменти, които са съдбоносни за еврейския етнос и цялата българска нация, трябва да бъдат отново и постоянно разказвани: Законът за защита на нацията и неколкократно подготвяната депортация към нацистките лагери на смъртта, избавлението на близо 48 000 български евреи, ешелоните за Треблинка с 11 343 беломорски евреи, които не се завърнаха.
Зад историческите факти търся човека, който ги определя и осъществява, но и съумява да ги преобърне. Моят герой е преобръщащият съдбата човек, онзи, който застава срещу статуквото, дори срещу себе си, жертвайки личния си комфорт или живот, за да остане верен на съвестта си. Стремя се да отдам благодарността си на онези достойни българи, които са го сторили за моите предци и заради които днес аз съществувам. Този силен вътрешен порив е всъщност мисията, на която съм се посветила – да пазя паметта и да предавам на младите хора разказа за мрак и светлина. Опитвам се да изграждам у тях ценности и съвест. Това ми дава моралното удовлетворение, че върша нещо полезно за обществото и работя за една справедлива кауза.
В обществен план има много предразсъдъци и наслагвания от миналото. Антисемитизмът не е проблем на евреите, той е болест на цялото човечество. С колегите ми от Център „Алеф“ работим за преодоляването на тези проблеми.
Всъщност в каква среда работите – и какво искате да промените в нея?
В българската обществена среда все по-успешно виреят вирусите на разделението и езика на омразата. Разделение се създава по всички линии – политическа, етническа, верска или друга основа, и то се поддържа целенасочено. Все по-малко са темите, по които българите да сме съмишленици. Това покварява живота ни. Напрежението се чувства всекидневно и всички страдаме от него. Това искам да променя и мисля, че го правя, като провокирам хората да се обединяват около общи каузи, а не да се разделят непрекъснато. Стремя се да изграждам мостове, смятам, че това е най-смисленото занимание.
На какви трансформации в паметта за Холокоста ставате свидетел?
Паметта за Холокоста вече е почти изгубена в обществото. Поколението, преживяло тези събития, поради естествения ход на времето вече не може да свидетелства. Малцина са днес непосредствените участници в събитията отпреди 80 години. Казват, че поредната война започва, когато от живота си отиде последният участвал в предишната. Затова с дейността си Център „Алеф“ се превръща в своеобразен пазител на паметта. За мен е голям успех, че преди няколко години България бе приета за равноправен член на Международния алианс за възпоменание на Холокоста (IHRA) и като такава държавата ни има ангажимент да опазва паметта за Холокоста на държавно и институционално ниво. Това прави дискусията по темата още по-актуална.
Какво знаем и какво не знаем за българските праведници?
„Праведник на народите“ е най-високото звание за човечност, присъждано от Мемориала на жертвите на Холокоста „Яд Вашем“ в Йерусалим на хора, които са спасявали живота на евреите по време на Втората световна война. Израелската държава е удостоила с наименованието „праведник“, което буквално означава „стоящ най-близо до Бог“, двайсетина българи. Техните имена блестят редом до тези на Оскар Шиндлер, Ирене Сендлер и много други устояли да съхранят човешкото в себе си в нечовешко време. Най-известният българин праведник е Димитър Пешев, а редом с него и митрополитите Стефан и Кирил.
А останалите кои са? Кой ще разкаже техните истории? Десетилетия наред имената им са били напълно забравени. Затова провокирахме младите хора, участници в националния литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“, организиран от Център „Алеф“, да напишат разказ на тема „Аз съм един от тях, българските праведници на света“ и да разкажат посредством своето въображение техните съдби. Издадохме сборник с най-добрите разкази и това е единствената книга, събрала в едно житията на българските праведници на народите. Радостното е, че Министерството на образованието и науката препоръча сборника като учебно помагало. Така днес техните съдби и подвиг са вече достъпен пример, който вдъхновява и трябва да се следва.
Какво виждат в тях младите хора, което не виждаме ние?
Младите виждат подвига, смелостта, достойната позиция да не се изплашиш пред демоните на едно голямо зло, виждат саможертвата. Те сякаш повече ценят истинското приятелство. Техните души са по-отворени към хуманните ценности, прокарвали пътя на човешката духовна еволюция напред.
Как организираният от Вас литературен конкурс се променя през годините като институция?
Започнал като семейна инициатива, конкурсът „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“ става все по-популярен. От началото на съществуването си през 2013 г. до днес тази тема е развълнувала над 1200 млади сърца от цяла България. Литературната надпревара вече е истинско културно събитие и се провежда под патронажа на Министерството на културата, с подкрепата на Министерството на образованието и Двореца на децата. Община Бургас е наш основен спомоществовател и домакин. Прекрасно е, когато ежегодно на морския бряг се събират двайсетте номинирани автори от цяла България, за да участват в тържествената церемония по награждаването. Тя обикновено се превръща в своеобразен ученически час по човечност. Младостта, талантът и изконният стремеж към справедливост доукрасяват красивото ни лятно море. Успяхме да издадем три сборника с най-добрите разкази и най-светлите послания на участниците.
Тази година конкурсът отвори своите географски граници и предизвика младежи от Европа и Израел да се състезават със своите български връстници. Имаме рекорден интерес от Словакия, Полша, Израел, Германия. Така литературното състезание става част от културния обмен на България със света. Посолството на Държавата Израел, Полският институт в София, Посолството на Полша, Посолството на Словакия, Министерството на образованието на Словакия и Музеят за еврейска история „Полин“ във Варшава са спомоществователи на тазгодишното осмо издание на конкурса.
Има ли разлика между визиите за Холокоста на българските и на чуждестранните участници?
Удивително е колко синхронно звучат разказите и посланията на участниците от България и чужбина. Стремежът към мир, равноправие и човечност е един и същ – без значение от езика, географията, религията.
Как се съчетават литературата и документалистиката в произведенията на младежите?
Успешно. Младежите претворяват документални събития в художествен вид, превръщат действителността в изкуство. Те създават реалността такава, каквато биха искали да бъде – по-справедлива.
Източник: https://toest.bg/
