Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Нели Чавдарова Цонева,11 клас ,Природо-Математическа гимназия „Акад. С. Корольов“ – гр. Благоевград

С П О М Е Н И

6 милиона евреи са жертви на Холокоста. През 1943г.

единствено България отказва да се подчини на Нацистка

Германия и спасява своите евреи от сигурна смърт.

Ставам и си сипвам кафе. Прекалено рано е за каквото и да било. Излизам на верандата и се взирам в далечината. Студено е и сутрешната мъгла още не се е вдигнала. Оттук мога да видя целия Кюстендил, както и когато бях малък. Малко по малко градът започва да се пробужда – кафенетата отварят врати, а най-ранобудните граждани тичат да пият кафе. Един по един всички излизат от домовете си и тръгват по задачи. Прекалено забързано ежедневие за такъв малък град. Още от далеч чувам шума на колата на млекаря. Всяка сутрин точно в седем часа и половина ми донася мляко.

         – Добро утро, Нисим, и честит празник! – казвам аз.

         – Добро и на теб, батко Асен! Благодаря ти!

Плащам му и тръгва. Бих го поканил на кафе, но аз съм първата му спирка, така че има още много работа. Отивам да си приготвя закуска. Днес внуците ще дойдат и имам доста работа. Пускам телевизора, докато правя списъка с покупките:

         – Честит ден на избавлението! … Днес на обяд ще чуем историята на Нора Рут – едно от спасените от депортация кюстендилски деца.

Нора … Татко ми е разказвал за нея. Била му е съседка. Видял я е, когато е отишъл да провери дали вагоните са пристигнали на гарата. Изключвам телевизора, защото трябва да тръгвам. Ако се върна навреме ще го гледам. Времето е хубаво за март месец и решавам да отида пеша до центъра. Заключвам вратата и тръгвам надолу към града. Въздухът тук горе е по-чист и денят е по-спокоен. Когато бях дете, с дядо Асен обичахме да се качваме високо над града и да наблюдаваме хората, малки като мравки.  Къщата, в която живея сега, навремето е била негова. Някога, прибирайки се от срещата с Пешев в парламента, заварил счупени прозорците на къщата си. След време бил принуден да я продаде, заедно с магазина си. Дядо беше търговец, а пък имаше и кожарска работилница, в която правеше и шапки. Шапкарството беше наследил от баща си. Винаги, когато излизахме по града, ми купуваше сладолед и минавахме през някогашната му работилница. Той беше добър разказвач и ми разказваше страхотни истории за приятелите си от детството. Спомням си една от тези истории:

Беше осми март 1943 година. Събудих се от силен шум по входната врата. В просъница мернах часа. Беше прекалено рано. Щях отново да си легна, но шумът не спираше, а даже ставаше още по-силен. Наложи се да стана, за да видя кой тропа на вратата. Наметнах си горна дреха и заслизах по стълбите, когато синът ми я отвори.

         – Бай Асене, добро утро! Идвам да ти съобщя една новина – каза полицейският началник Димитър.

Винаги, преди да отиде на работа, минаваше да пием кафе, само че днес беше подранил доста. Сигурно новината не беше добра.

         – Аз ще тръгвам, татко! – каза Григор и излезе. Беше понеделник и тръгна на училище, което ми напомни, че трябва да отворя дюкяна. Поканих госта вътре и му сипах кафе. – Е, кажи сега. Какво има? – запитах го веднага.

         – Слухът за депортацията вече е потвърден. До три дни ще съберат всички граждани от еврейски произход в двора на фабриката и ще ги изпратят в трудови лагери в Полша.

         – Трябва да вземем някакви мерки! От няколко дена мои приятели евреи идват да ме молят за помощ. Не можем ли да им помогнем? Налага се да измислим нещо! – казах развълнувано аз.

         – Сами не можем. Трябва да се говори с управниците, но не знам как ще стигнем до тях.

         – Ако трябва, сам ще отида! Повечето ми приятели от детството са евреи, израснал съм с тях, а сега сме дюкян до дюкян. Няма да позволя да заминат за Полша. – За момент спряхме разговора си и се замислихме какво да направим. В този момент ми хрумна: – Ти познаваш адвоката Момчилов, нали? Той е приятел на Петър Михалев, който би могъл да ни помогне, все пак е народен представител. Трябва да го обсъдим с него, но как да стане?

         – Мога аз да говоря с Момчилов, все пак домът му ми е на път за работа. Ще му кажа новината и че искаш да се вземат мерки, а той ще се свърже с Михалев. Но може би е добре да се съберем някъде и да обсъдим идеята за преустановяване на депортацията.

         – В Бай Ивановото кафене към два часа. Кажи на когото можеш! Другите да направят същото! Ще те чакам направо там, а дотогава ще се опитам да уредя колкото мога повече хора.

Взехме си довиждане и той тръгна. Време беше да отворя магазина, затова се оправих набързо и излязох. Още с излизането си видях Владимир Куртев, който вече знаеше новината и искаше да окажем съпротива. Казах му за събранието, което ще направим, а той без никакво колебание се съгласи да дойде. По пътя поканих в кафенето всички приятели и познати, които срещнах. Когато пристигнах пред дюкяна, помощникът ми ме чакаше. Докато отварях, му разказах какво се е случило. Обясних му, че ще го оставя сам за няколко часа след обяд. С отварянето на магазина денят потръгна, но от главата ми не излизаше лошата новина. През цялото време се чудех какво да измисля, за да прекратим депортацията. Малко преди да тръгна към кафето, Григор мина през магазина:

         – Татко, прибирам се вкъщи!

         – Бързаш ли? Мога ли да те помоля за нещо? – Григор кимна одобрително – Депортацията на евреите вече е факт. Полицаят сутринта ми каза, че до три дена всички ще бъдат изпратени за Полша. Нали си с колелото, можеш ли да отидеш до гарата, за да провериш дали вагоните са там? После ще те чакам направо в кафенето на бай Иван.

         Остави си ученическата чанта и тръгна, а малко след него и аз.

Когато пристигнах в кафенето, повечето поканени бяха дошли. Още с влизането ми започнахме бурно да коментираме случая. Всеки даваше идеи, обсъждаха се най-различни възможни планове, докато в кафенето не нахлу Григор:

         – Всичките вагони са на гарата, но на страничен коловоз. Напълно готови са и само чакат да бъдат напълнени с хора. Освен това видях съседското момиче Нора. Цялото ѝ семейство, заедно с други съседи,  бяха в двора на фабриката. Явно, арестите са започнали.

         – Тогава е решено! Утре сутринта трябва да заминем за София да съобщим на Димитър Пешев! – казах аз високо и всички се съгласиха. –  Четиридесет човека ще тръгнат сутринта с влака за София.

Прибрах се на свечеряване. От втория етаж на къщата ни се вижда хълма, зад който залязва слънцето. С наближаването на нощта небето губеше червеникавия си оттенък и ставаше все по-черно. Вместо звезди тази вечер се натрупаха сиви облаци и не след дълго заромоля тих дъжд. След вечеря бях много уморен и избързах да си легна. Повъртях се известно време, но не можах да заспя. В главата ми изникнаха хиляди въпроси. Какво ще каже утре историята за нас?..

На сутринта, когато пристигнах на уговореното място, заварих само трима от вчерашната среща – Владимир Куртев, Петър Михалев и Иван Момчилов. В началото решихме, че другите ще закъснеят, но в последствие разбрахме, че просто няма да дойдат. Това, разбира се, нямаше значение, защото куражът ни беше не за 40, а за 400 души. Запътихме се към гарата, но разбрахме, че от София е изпратена заповед да се внимава какво се случва в града, затова гарата беше блокирана.

         – Какво ще правим сега? Може би да вземем влак от някое село? – зачуди се Петър.

В този момент видяхме няколко файтона, спрели точно пред гарата. Нямаше съмнение какъв ще е следващият ни ход – качихме се на първия и отидохме до съседното село Копиловци. Около половин час по-късно пристигнахме на Копиловската гара и се качихме на първия влак за София. През целия път обсъждахме вчерашната ситуация и коментирахме какво ще се случи на срещата с Пешев.

Пътят, разбира се, беше дълъг и уморителен, а и не бях мигнал цяла нощ, затова заспах във влака. Събудих се от пронизващия звук на парниковия локомотив. Отворих очи и погледнах през малкото прозорче. Софийската гара беше празна, както и нашия влак.  Слязохме и се запътихме към изхода. Градът преди малко се беше събудил и всички бързаха за работа.

         – Господине, портокалите ви. – чувам детски глас зад мен, но не обръщам внимание, докато малкото човече не застава пред мен с широка детска усмивка и не прогонва мислите, в които бях потънал така дълбоко – Забравихте си портокалите в магазина!

         Поглеждам надолу и детска радост ме обзема. Благодаря, подавам на детето един портокал и продължавам по пътя си. Когато бях студент, магазините се пълнеха с неща от Европа само по Коледа и трябваше да чакаш с часове на касата. По това време живеех в София на булевард „Патриарх Евтимий“, а от другата страна на булеварда беше апартаментът на дядо Асен. Един ден получих колет с портокали – най-вкусните, които съм ял. Бяха на името на Асен Суйчмезов. Тогава бях със същата фамилия и едва по-късно разбрах, че са били за дядо ми, а пощальонът е объркал номерата на апартаментите ни.

         Прибирам се точно към обяд, когато пускат любимото ми предаване по телевизията. След около час ще дойдат внуците ми, затова решавам да сготвя нещо вкусно. Пускам телевизора. Предаването беше започнало, а от екрана ме гледа Нора.

         – Тогава бях още много малка и не разбирах нищо, но споменът ми е много ярък. Беше една топла сутрин, когато се събудих от силни викове. Погледнах през прозореца и видях как полицаи изкарват съседите ни навън. В този момент един влезе и у дома. Беше ме много страх, защото не знаех, какво се случва. Мама се качи в стаята ми и ми каза, че трябва да тръгваме.

         – След това са ви завели в двора на фабриката до гарата, нали така? – пита водещата.

         – Да, цялото ми семейство, заедно с повечето ни съседи. Тогава не обърнах внимание, но всичките бяхме с еврейски произход.

         – Как прие случващото се? Предполагам, не са ти казали, какво става.

         – Спомням си, че видях леля си, която в бързината беше грабнала няколко портокала. Извика ме, за да ми даде, а аз я попитах, защо сме тук. Тя каза, че ще пътуваме с влак за Полша. Това, разбира се, ме впечатли много. Никога не бях пътувала с влак, особено за чужбина. След няколко часа видях съседа ми Григор да идва на гарата. Отидох до оградата, за да го поздравя и се надигнах през нея, когато един полицай ме сграбчи и свали долу. Вече не си спомням, какво ми каза, но се уплаших много и изтичах при родителите ми. Когато след време ми разказаха, какво е щяло да се случи, се уплаших до смърт.

         – Това беше всичко от нас за днес! Благодаря, че гледахте, и спокоен ден.

         …

Нямах търпение да свърши. Не обичам да ме снимат и се притеснявам пред камера, затова бързам да си тръгна. Още с първите крачки, които правя навън, свежия въздух ме облива и се успокоявам.  Вали тих дъжд и един по един чадърите на хората започват да се отварят. Бързам да се прибера, защото Теодор ме чака у дома. Прекосявам центъра и се запътвам към къщата ни на склона. Едва се показвам зад ъгъла, когато чувам радостните викове на Теодор: – Бабо, бабо Нора, знаеш ли кого видях? Чичо Асен! Беше си забравил портокалите в магазина. Ти вчера започна да ми разказваш за дядо му, но не довърши историята. Доразкажи ми я, моля! – гледа ме с ококорени очи и чака.

         – Когато Кюстендилската четворка пристигнала в София, веднага отишли в дома на Димитър Пешев, който ги приел, а след това и ги поканил в парламента. Вътре седели няколко души депутати, а Пешев представил кюстендилската група като „Делегация от Кюстендил, която е дошла да отмени депортацията на евреите“.  Още с представянето си Асен казал, че трябва да мислят какво ще каже утре историята за тях. Започнала дълга дискусия за справянето с проблема. Не след дълго цялата група се отправила към министъра на вътрешните работи  –  Петър Габровски. След дългия разговор министърът, заедно с Пешев, излезли от стаята и по-късно се върнали с думите „Депортацията е отменена!“.  Това се случило на 9 март и затова днес празнуваме деня на избавлението.

          – Нима е станало толкова лесно? – пита детето.

           – Разбира се, че не! Намесата на кюстендилската четворка спряла до тук, но Пешев тепърва се включил. Седмица по-късно дал протестно писмо лично на Богдан Филов, което съдържало подписите на 42-ма депутати. Писмото имало изключително благоприятен ефект и подтикнало цар Борис да вземе правилното решение. По-късно Пешев и Кюстендилската четворка били обявени за праведници на народите на света.

Дъждът отдавна беше спрял, но земята е още мокра. Излизаме на верандата и гледаме в далечината. Небето червенее, а слънцето се готви да мине под хоризонта. Заглеждам се в къщите и хората, малки като мравки и бързащи да се приберат по домовете си.  Една по една жълтите звезди изгряват на небето.

 

Свързани публикации

Дигитална книга

SUPPORT US!

ПОДКРЕПЕТЕ НИ!

Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

VI Национален литературен конкурс

VI national literary contest

Церемония по връчване званието '"Пазител на паметта"

Award Ceremony 'Keeper of Memory'

Пети национален литературен конкурс

Award ceremony for the participants in the V national literary contest

Откриване на паметна плоча, посветена на доблестните бургазлии спасили своите съграждани евреи

Opening ceremony of the memorial plaque in Burgas

Архив

Календар

октомври 2020
П В С Ч П С Н
« сеп.    
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031