Жак Нисим Меламед е български писател и драматург с литературен псевдоним Драгомир Асенов .
Роден е на 15 май 1926 година в град Фердинанд, сега Монтана. Баща му е писар в мировото съдилище. След неговата смърт през 1936 г. семейството се установява в София. Жак е приет на издръжка в частно софийско сиропиталище, където остава около 6 години. Учи в Шеста мъжка гимназия в София, но през 1943 г. е изключен за антифашистка дейност и е изселен в Русе.
Завършва средното си образование и постъпва на работа на в русенския вестник „Дунавски отечествен фронт”, в който публикува много статии, рецензии, очерци, репортажи, памфлети и др. Той е един от основателите на в. „Дунавски културен фронт”.
Завършва „право” в юридическия факултет на Софийския университет през 1953 г. Същата година става редактор на в. „Работническо дело”, където работи до 1956 година и печата разкази и статии. Работи като редактор и главен редактор на сп. „Родна реч”, заместник-главен редактор на в. „Литературен фронт”. Секретар е на Съюза на българските писатели (1971).
Под псевдоним Драгомир Асенов пише разкази, повести, романи и драми на съвременни теми. Автор е на книгите „Когато Тито награждава” (1950), „Нашият взвод” (повест, 1956, 1962, 1973), „Съвест” (разкази, 1956), „Пътищата се разминават” (роман, 1959), „Кафявите хоризонти” (роман, 1961, 1970), „Големият каменен дом” (роман, 1963), „Рожден ден” (драма, 1965), „Плодът на ветровете” (роман, 1966), „Рози за д-р Шомов” (драма, 1967), „Разходка в събота вечер” (пиеса, 1969), „Сурово възпитание” (разкази, 1969), „Горещи нощи в Аркадия” (пиеса, 1970), „Изпити” (пиеса, 1970), „Три пиеси. Рози за д-р Шомов. Разходка в събота вечер. Изпити” (1972), „Тази кръв няма да се пролее” (1973), „Биография на един вечен ден” (1978), „Най-тежкият грях” (роман, 1980, 2001), „Огнената межда. Летопис в два романа” (1980), Избрани произведения в три тома (1983-1986), „Елегия за едно женско сърце” (1984). Много специалисти са на мнение, че Драгомир Асенов несъмнено би бил едно от открояващите се пера в съвременната ни литературна критика, ако не бе посветил всичките си дни на прозата и драматургията.
През 1964 г. драмата му „Рожден ден” е поставена в Народния театър „Иван Вазов”. В различни театри с успех се играят пиесите „Рози за д-р Шомов”, „Разходка в събота вечер”, „Горещи нощи в Аркадия”, „Професия за ангели”.
По романа „Най-тежкия грях” е създаден едноименния игрален филм на режисьора Иванка Гръбчева.
През 1974 година Драгомир Асенов е удостоен с Димитровска награда.
Умира от рак на 19. 06. 1981 г. в София.
Драматичният театър в родния му град Монтана носи неговото име.
ПРОИЗВЕДЕНИЯ:
Драгомир Асенов
НАШИЯТ ВЗВОД
откъс
НА ЗИМЕН ЛАГЕР
Времето рязко застудя. Небето се свъси, натежа, слезе ниско и обсипа кърищата със ситен, твърд сняг. Напръхналата, пооживена и замечтала за пролет сугарна земя наново се скова, накрежи се тънко-тънко като неощавена кожа. Непрекъснато духаше вятър – силен, мразовит, сух. Привечер той се превръщаше в неукротима сприя, бушуваше, бръскаше с металическа метла по замрежените от ледени цветя прозорци, виеше диво и заканително в комините. Всяка сутрин се събуждахме премръзнали, колкото и плътно да се завивахме преди лягане, колкото и да внимавахме да няма ни зирка, ни пролука.
– И днеска ще бием клинците! – вайкаше се на своя жаргон Факира. – На шушки ще се превърнем от тия учения на открито…
Тук-таме, по стъпалата и коридорите, по умивалните и клозетите, по плаца и зад лечебницата взеха по-често да се срещат вкочанясалите като камъчки трупчета на врабчета. Лютата зима ги беше подгонила немилостиво и те гинеха масово. Веднъж две от тях се вмъкнаха в нашето спално помещение, кацнаха на пирамидите, прибраха крилца и премръзнали и изплашени, започнаха да въртят малките си главички на всички страни. Като ги мярна дневалният – Младен песнопоецът – вдигна принудително рамене и ги остави.
– Дърво и камък пука – нека се посгреят хайванчетата!
Ала постната физиономия на Миризливия се навъси:
– Развалят вътрешния ред, да се пръждосват!
– В устава не пише за врабчета! – счупи думата му Мъката. – Нека останат.
– Върви в пръждомата! – ниско изруга Мъката.
Миризливия чу мърморенето му.
– Какво се пенявиш? – през зъби процеди той. – Не ти ли стана байгън да лежиш в ареста?
– Нищо не съм казал… – намуси се Мъката.
– Нищо ли? Ех, ще ти знае лулата!… Свикнал си да въртиш началниците си, както ти кефне, ама аз ще те отуча от това, така да знаеш…
– Пак ли ще ме наковладиш?
– То си е моя работа… Мога и да те сандардисам!
– Опитай се!
Миризливия се наежи:
– Не щеш ли да ми се подчиняваш? Хайде, заповядвам ти да изгониш врабчетата! – и посталото му лице стана злобно, бърните му затрепераха.
– Бързо! – хъхреше и клокочеше гърлото му. – Веднага! Иначе в затвора ще те пратя… Опъваш се ти като рак на бързей, ама кисело ще ти излезе! Ки-се-ло…
– Слушам! – отстъпи привидно Мъката. Па като хвърли един многозначителен поглед към нас, взе да шътка на врабчетата и да тича насам-натам, но така, че всеки път им препречваше изхода и те не можеха да излязат. Гоненицата трая дълго и завърши безрезултатно. Разбрали сякаш, че не им кроят лошо, птиченцата щъкаха нагоре-надолу, прелитаха от единия до другия край, сновяха до сам стените, прехвърляха се от портрет на портрет, писукаха забавно.
Миризливия наблюдаваше тая комедия мълчалив, зелен от безпомощен гняв.
– Какво се туткаш, бе? – избухна най-сетне той. – С две пилета не можеш да излезеш на глава… Толкова ти сече пипката…
– Съвсем не мога…
– Да му помогнеме ли? – вметна Шивача, който се опасяваше да не хвърлят пак Мъката в ареста и искаше да отклони препирнята, но Миризливия изръмжа:
– Не си пъхай гагата, където не те канят!
Мъката продължи гонитбата, това, изглежда, го забавляваше. Но от минута на минута Миризливия ставаше все по-ален и нетърпелив. Тогава се случи нещо неочаквано – едното врабче се измори, плясна с криле, опита се да намери затулно място, позакрепи се на пезула с барелефите на партизаните и падна на пода.
– Аха-а-а… изгъргори Миризливия, изтича и го смаза с железния си ток. Изтръпнахме.
– Хипопотам! – олюля се мъката. – Едно око намери у слепия и него сегна да вземеш… Ами че то е радост, бе, войнишка радост… – седна на кревата и за пръв път го видях да плаче. Сърцата ни се свиха от жалост.
– Каквото повикало, това се обадило! – тържествуваше някак гузно и несмело Миризливия. – Заял си се, затова… Акъл-парасъ…
– Слушай! – обърса очите си и стана Мъката. – Да се оринеш оттука, че…
– Че?
– Че само мокро място ще остане от тебе!
– Женкар!…
Мъката политна напред със свити юмруци, зъл и страшен, но ние се хвърлихме помежду им, а на вратата пъкна силуетът на лейтенант Пахов:
– Какво става?
Отправихме недружелюбни, очаквателни погледи към Миризливия, ала той не посмя да наклевети никого и само смутолеви несвързано:
– Врабчета… таквоз… са влезли…
– Стройте се навън! – изкомандва лейтенант Пахов. – Вземете сапьорния шанцов инструмент! Дневалните да се сменят, ще застъпят свързочниците! Живо!
Излязохме на полето. Изкорубеният свод тегнеше от облаци, виелицата гонеше тръни и скреж, шибаше и заслепяваше бойците. Спряхме сред широка и равна падина на завет.
– Окопавайте се! – заповяда взводният командир. – За цял ръст… – и кокалестото му, потъмняло от зимния лагер лице се сви в хитровата усмивка. Снехме инструментите и заработихме. Но как се копае втвърдена като чугун ледена земя, как се рие с подпухнали длани, как се натиска с крака лизгара, когато табаните тръпнат и парят, сякаш са полети с вряла вода! При това – пуснахме в действие обичайните войнишки хитрости: щом лейтенант Пахов или сержантът се обърнеха гърбом, престанахме да се стараем и чегъртахме отгоре-отгоре.
– Кръшкате! – сърдеше ни се в такива длучаи взводният командир. – Шмекерувате!… В боя ще ви бъде горещо, като къртици ще се ровите в пръстта…
Този път обаче той беше мирен, лоша дума не пророни. Само подскачаше, зъзнейки, чукаше ботушите си, потичваше за да се разгрее, поклякваше и размахваше ръце, като да се боксира с някого.
– Ще минем между капките! – смигаха си по-отраканите. – Важното е, дето се рекло, да се отчете занятието…
Ала аз не вярвах на предположението им. Каквито и недостатъци да имаше лейтенант Пахов, все пак той никога не се отнасяше формално към ученията и влагаше в тях душа и устрем, вживяваше се. Пък и защо наблюдаваше нашата работа с такава многозначителна гримаса, защо кимаше подигравателно глава, защо се показваше така равнодушен и безразличен към оформянето на траншея, което хич не спореше!
„Дали си няма свои кахъри – правех догадки аз, – дали не дяволува… Не може да е току-тъй…”
Пръстите ни се изприщиха, покриха се с кървави пришки. Когато влязохме до кръст, взводният командир се изправи на бруствера и зацъка с език:
– Какво? – ухили се той. – Не може ли по-дълбоко?
– Напъва ме се, другарю лейтенант… – забеляза в отговор Мъката. – Доста се напъваме…
– Доста? Не преувеличавате ли?
– Съвсем не!
– Който лъже – на въже!
– На въже!
– Добре, помнете си изреката! Да не се каете после… Нали знаете: на каквото си постелеш, на такова ще легнеш!
Само половин час след туй чухме приближаващо се ръмжене на силни мотори. Докато се огледаме, докато поспорим и навръх падината се мярнаха два танка. Бяха боядисани в бяло, през отворените люкове подаваха глави командирите на екипажите. Спряха на около двеста крачки от нас и лейтенант Пахов отиде при тях.
– Мощни машини! – любовно замижа Мъката. – Съветски… Като се емнат – запор нямат…
– Пък ако му се изпречиш – присмя се Факира, – ще те сгази така, че ни кост, ни вест ще останат… Само малко смрад и дъхавина…
– Сила! – съгласи се Шивача. – Трябва да са Т-34…
Завърза се препирня: като запалянко на техниката Финиша твърдеше, че Т-34 са по-инакви, по-големи.
– Само бронята им е 55 милиметра… – горещеше се той. – ами оръдието, ами леките картечници…
– Такава дължина други нямат… – не скланяше Шивача. – Виж какви туловища носят!
– Туловища не туловища, не са Т-34, нови са…
– Това, брат, не е велосипед, по-сложно е…
Увлечени в догадки, ние престанахме да работим. Взводният командир ни завари облегнати на лопатите.
– Какво? Свършихте ли?
– Тъй вярно… Тъй вярно…
– Аха, да не сте избързали?… – и в зениците му пак припламнаха лисичите светлинки.
– Съвсем не!…
– Е, добре! Днешното занятие е бам-башка: сапьорите в близка борба с танкове! Сега ще влезете в траншея, ще приготвите дървените гранати, а тия два танка ще минат над вас… Щом отминат, хвърляйте върху задниците им гранатите! Ясно ли е?
Неволно погледнахме изкопаното и се ужасихме: траншеята беше съвсем несигурно скривалище срещу бронираните колоси и те щяха да ни смажат на пихтия.
– Тренировка на нервите! – преструвайки се, че нищо не разбира, продължи лейтенант Пахов. – На фронта всеки ден се изисква от бойците върховно самообладание и спокойствие! Ето защо трябва да се приготвим отдалече, да не бъдем изненадани. Ясно ли е?
– Тъй вярно!
– Има ли въпроси?
Мълчахме като на погребение. И за трети път очите му хитро блеснаха.
– Струва ми се – поде той, – че не би било лошо, ако ви дам още двадесетина минути за окопаване!
– Още двадесетина минути… Още двадесетина минути… – замолихме ние.
– Нали уж бяхте свършили?
– Да ги доизкусурим, другарю лейтенант…
– А на война противникът ще ви позволи ли да ги доизкусурите?
– Няма, ще ни пречи дори…
– Какви изводи правите от това?
– Да се окопаваме съвестно!
– Ха така! Давам ви още тридесет минути! Ще смогнете ли?
– Охо-о-о…
Плюхме си на ръцете. Лопатите и търнокопите трескаво заизхвърляха пръстта, от челата се лееше пот, чуваше се „ъх” и „ах” при по-настървените удари. Не сещахме ни умора, ни студ, нямаше нужда от подвиквания. Финиша например копаеше и след него като мина необходимата за цял ръст дълбочина.
– Къде по-надолу? – спря го сержантът, но той махна с ръка.
– Нека да е по-навътре – за ух та леле… от много глава не боли…
Взводният командир клечеше на бруствера и току се подхилваше.
– Много се ентусиазирахте, брей – закачаше ни той от време на време, – искате да наваксате за лежачката. Рекох ли ви, че каквото си надробиш, такова и ще сърбаш?
Даже Факира работеше с усърдие, не изоставаше от другите и не се опитваше да мине за тяхна сметка, на чужд гръб.
– Така е, като се слугува и на мързела, и на нуждата! – не утрая и се обърна към него лейтенант Пахов.