Разказ на Йоан Петров Иванов, на 15 години, ученик в ГПЧЕ „Ромен Ролан“, Стара Загора, член на клуб “Светлини сред сенките” при ОДК “Св. Иван Рилски”- гр. Казанлък, носител на ІІІ награда в VІІ национален литературен младежки конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“. Наградата обяви Н. Пр. Румяна Бъчварова, посланик на България в държавата Израел.
Една любов
Тя отмята глава назад. Кожата й е копринено мека. Той прокарва ръка по шията й. Целува я. Казва й, че я обича. Тогава пред погледа му изниква голяма давидова звезда. Събужда се…
– Кажете пак двете си имена, моля – жената на гишето погледна над очилата си късо подстригания младеж, който по нейна преценка беше среден на ръст. Обикновено другите стърчаха с една две педи над ниското стъкло, докато на него само очите му се подаваха и както останалите трябваше да стои наведен.
– Младен Иванов – момчето тръсна глава. От няколко дни сънуваше това момиче.
– Заповядайте разписка. Ще дойдете да си я вземете вдругиден. И пазете ги повече тези документи… трети път този месец. Не знам какво толкова ги правите…
– Много съм разсеян напоследък. – Младежът се усмихна и нахлупи шапката си.
Шефът на районното – Манолов, стоеше на канапето отсреща и четеше вестник. Когато Младен мина покрай него, той го спря.
– Нещо много често почна да посещаваш отдела за изгубени документи. Има нещо, мойто момче, и ако баща ти разбере… лошо. Следя те изкъсо, да знаеш!
– Трябва повече да гледам портфейла си, когато излизам с момичета. – Младен се усмихна и продължи нататък.
Когато младежът излезе от районното, снегът се сипеше над Кьоновица. Покриваше черните покриви на схлупените къщи с бяла невинност, която се опълчваше на вятъра, навяващ далечните тътени на войната. 1943 година течеше бавно и мъчително. Младен вървеше през еврейския квартал с наведена глава. Беше облечен в старата военна шуба на дядо си и високи галоши, които оставяха дълбоки следи в снега. На главата си беше нахлупил дебела шапка с малка жълта давидова звезда отпред.
– Ей! Бандит! – снежна топка се разби в гърба му. Младен се обърна и видя приятеля си Георг Полак, който се смееше на няколко крачки от него – Пак в районното, а? – той се приближи. – Картите са почти готови. Само да не ни хванат, че тогава влизаме в панделата.
– Манолов започва да подозира. Трябва да замразим нещата за известен период. – Георг кимна и каза, че ще тръгва, защото трябвало да пренася дърва. Младен се наведе и направи снежна топка.
– Ей, Полак! – Георг се обърна и Младен хвърли топката по него. Приятелят му се наведе и топката удари лицето на едно момиче, което минаваше наблизо.
– Боже! – Младен изтича до нея – Извинявай! Не исках…
– Браво, бе хаймана… – Георг продължи нататък.
Младен изчисти снега от лицето й и, о, Боже! Това бе тя! Имаше големи кафяви очи, които в момента го гледаха уплашено. Устните й изглеждаха плътни и меки. Беше облечена в дълго мъжко палто, което се спускаше под коленете й. На ревера имаше давидова звезда. Косата й беше дълга и черна. Спускаше се по раменете й. Всяка брънка от нея му приличаше на поточе, от онези, които криволичеха тихо и монотонно в планината. Тя беше момичето от съня му. Как бе възможно…
– Извинявай! Аз исках да уцеля, онова момче, което преди малко беше тук, но… – Младен се усмихна.
Тя каза, че бърза и тръгна с наведена глава, като хвърляше поглед през рамо от време на време, докато не изчезна зад ъгъла. По-късно, докато месеше тестото за хляба в пекарната на дядо си, все още си мислеше за нея и за чудото (не можеше да го определи другояче). Единственото, което научи е, че се казва Буча. Може би трябваше да я потърси. Нещо му подсказваше, че ще постъпи правилно.
Вече се мръкна и стана време Младен да си ходи. Остави престилката и се сбогува с дядо си.
– Да се пазиш – му каза възрастният мъж, преди да излезе в студената зимна нощ.
Младен тръгна към „Базата“, както наричаха изоставения склад за зърно. Там правеха фалшивите лични карти и документи за самоличност за еврейските момчета в квартала. Там бяха Давид и Нандор.
– Как върви момчета? – Когато Младен влезе, Нандор състаряваше документ.
– Почти перфектно. Нацистите даже няма да се усетят.
– Днес видях едно момиче. – продължи Младен – Казва се… Буча. Да знаете случайно къде живее?
– Опа. Мой човек, поспри се малко. Много станаха – Нандро вдигна глава и се засмя.
– На втората пресечка, след магазина на дядо Зорьо. Нали знаеш къде носехме онези тухли? – Давид го погледна.
– Аха, благодаря! – Младен изтича навън и тръгна към дядо Зорьо. Беше твърдо решен да я намери.
Нощта се спусна тиха и студена над квартала. Буча лежеше в леглото си и четеше една от онези книги, в които се разказваше за фронта, когато чу почукване по прозореца. Стана и надникна плахо. Отдолу стоеше момчето, което я уцели със снежната топка. Тя отвори прозореца.
– Какво правиш? – Откъде знаеше къде живее?
– Искаш ли да се разходим? Да се реванширам за сутринта?
– Та аз не те познавам!
– Хайде, де. Разкарах се чак до тук!
– Ако старата разбере…
– Няма. Хайде!
– Живея с леля си. Тя не ме харесва особено. Не познавам родителите си –
Буча и Младен вървяха по улицата. Парата от устните им се издигаше на облачета и се разтапяше в нощта, подобно на крехки снежинки. Тя изглеждаше толкова красива въпреки слабата лунна светлина – Живеем в постоянен страх, че един ден ще ни натикат във вагони за животни и ще ни закарат на онези места, които миришат на изгорели трупове и в които има само страх и тъга. Всеки момент очакваме да чуем тропота на войнишки ботуши по стълбите. Някой път чувам как леля ми плаче.
Младен мълчеше. Гледаше върховете на обувките си, които разравяха кишата пред него. Искаше да докосне ръката й, да я поеме в своята и да й каже, колко я обича, но нещо отвътре го спираше. Може би се страхуваше, че щеше да изчезне и никога повече нямаше да я види.
Стигнаха до изоставения склад за зърно, където беше „Базата“. Прозорците бяха изгасени.
– Искаш ли да ти покажа нещо?
Той я хвана за ръката. Заведе я отзад и по ръждясалата метална стълба се качиха на покрива. От тук можеше да се види целия квартал. Някъде зад последната къща се виждаха светлините на останалата част от София като бледо сияние.
– Когато дойда тук, винаги си представям, как властвам над света. Ако имах подобна възможност, щях да спася всички вас. Щях да попреча на глупавите нацисти да правят каквото и да било. Разбираш ли ме?
Младен погледна Буча в големите й кафяви очи. Все още не бе пуснал ръката й. Приближи се и я целуна. Звездите мълчаливо наблюдаваха от своето царство.
Младен и Буча започнаха да се срещат през по-топлите следобеди, когато отиваха да се разхождат из София, заедно с приятелите на Младен, а когато беше твърде студено и леля й не я пускаше да ходи надалеч, за да не “замръкне някъде на студа”, работеха заедно в пекарната на дядо му. Понякога четяха заедно книга, друг път просто лежаха на покрива на склада, върху няколко стари одеяла и гледаха небето, кроейки планове за бъдещето.
– Как така утре?
– Утре ги… прибират – Младен се вцепени.
Вече приключваха вечерята си в малката кухничка, когато баща му се изправи. Всички мълчаха. Дядо му сведе глава.
– Не можеш ли да направиш нещо?
– За съжаление, не. Отложили са го с няколко дни първоначално, от командването са се забавили. Днес научих. Утре ще бъде черен ден за София и за България.
Младен хвърли приборите си на масата и излезе на бегом. След половин час всички бяха в „Базата” и тъжно гледаха сенките, които танцуваха по бетонните стени.
– Предупредете всичките си приятели. Вие няма от какво да се страхувате. Вие сте българи. Всичко или нищо, момчета.
Когато се разотидоха, Младен остана в склада. Трескаво започна да приготвя мастило, фалшивия печат, който изработиха преди няколко месеца и листове хартия, които поля с малкото чай, който бе останал. Трябваше да спаси Буча.
Димът от комините на къщите се издигаше нагоре и оформяше сиви талази, които отлитаха към небето.
– Буча! Буча! – Младен си пробиваше път с лакти в тълпата. В ръката си носеше спасението на любимата си – Буча!
Изселването бе започнало призори. Хората тичаха наоколо в паника. Прахът от обувките им задушаваше. Младен видя малко дете да плаче само насред блъсканицата. Проправи си път и го взе в ръцете си. Продължи да я търси с поглед. Мерна я в далечината, между две жени със забрадки. Втурна се натам. Изблъска възрастен мъж, който носеше куфар. Погледът му не се отделяше от Буча, която вървеше към масите за преброяване. В този момент жена на средна възраст, която носеше куфар, грабна детето от ръцете му. Каза нещо, което Младен не разбра. Жената понесе детето през тълпата и изчезна сред праха и виковете. Младежът продължи напред. Буча се обърна и го видя.
– Младене!
Тя се обърна и тръгна към него. Едната жена се опита да я задържи за лакътя, но тя се отскубна. Заобикаляше изоставените куфари, падналите хора, проправяше си път с лакти. Тя към него, а той към нея. Още няколко метра и ръцете им се докоснаха. Младен я придърпа към себе си. Тя обгърна лицето му с ръце. Устните им се докоснаха в целувка на облекчение. Сред суматохата се чуваше отчетливо гласовете на преброяващите, които крещяха „Ляво!“ и „Дясно“. От време на време се чуваха изстрели. Облачета пара се издигаха над главите им. Кучешки лай раздираше въздуха и изчезваше сред шума.
– Хайде! – двамата с Буча се затичаха в обратна посока.
– Тук няма да ни открият. – Младен седна на дървения под на празен кокошарник. Студът се процеждаше през ризата му и го караше да потреперва. Буча все още беше загърната с жилетката на жената, която изостави чантите си.
Тя облегна глава на рамото му, а той подпря своята върху нейната. Преплетоха пръсти и започнаха да гледат как снегът тихо и спокойно пада върху земята.
Младен се събуди. Втрисаше го. Огледа се. Все още беше на пода в кокошарника, но Буча я нямаше. Той скочи и излезе навън. От време на време се чуваха викове. Изстрели някъде в далечината. Младен тръгна към центъра. По пътя се размина с група евреи, които вървяха в колона под съпровода на няколко войника. Когато претърси двете съседни улици, реши да настигне групата с надеждата, че можеше да го отведе при Буча.
След няколко метра видя последния войник, чиито ботуши скърцаха монотонно в снега. Свиха в следващата пряка. Минаваха покрай отворени куфари с изсипано съдържание. На един клон се люлееше ярко червен женски шал, по-надолу имаше разпилени бебешки снимки. Някой от групата даде тон за песен и всички запяха в един глас. Песента се понесе в тишината на зимния ден. Изпълни въздуха с заряд. Беше онази песен, която с приятелите му пееха, когато се събираха на празници. Нещо в сърцето на младежа трепна. Усети как една гореща сълза се стича по бузата му и тупва тромаво в снега. Цял трепереше. О, как трепереше само!
Стигнаха до центъра. Там бяха наредени няколко камиона, на които се качваха евреи. Младен се промъкна до първия. Надникна вътре.
– Буча? Буча… – никой не отговори.
Премина на следващия. Отново нямаше никой. Ами ако беше излязла, за да намери храна и вода и се бе върнала в кокошарника, бе видяла, че го няма и сега го търсеше? Ако се притесняваше напразно…
– Буча… – Това беше последният камион.
– Младене! – Тя се показа отвътре и се вкопчи в младежа. Младен я целуна и й подаде ръка да слезе.
– Хей, ти! – един от войниците се приближи и насочи пушката си към него.
– Има грешка, тя е българка! Българка е! – Младен бръкна бавно в задния джоб на панталона си. Не напипа листа. Докато е лежал, е паднал! Студена пот го обля. Преглътна мъчително. Реши да опита пак. Размърда ръката в джоба си и успя да го намери. Извади го и го подаде на войника.
– Какво става там? – Друг войник, може би капитан или лейтенант, се приближи.
– Има грешка – каза първият войник, без да отделя поглед от листа – Тя е българка.
– Как не си видял?
– Не ми показа нищо. Онзи младеж ми го даде… – по-старшият го погледна.
– Какво прави нейният документ у теб? – Камионът запали с рев.
– Момчета, трябва да тръгваме! – друг войник се показа от кабината.
– Аз съм брат й. Тя изпусна документите си, докато помагаше на майка да прибере кокошките. Когато се появи суматохата, сестра ми излезе да види какво става и беше повлечена от тълпата.
По-старшият взе фалшивия документ и го огледа.
– Какво мислиш? – другият войник се облегна на пушката.
Капитанът погледна Младен след това Буча.
– Българка е. Извинете за безпокойството, госпожо Василева. Свободна сте да си вървите.
Той й върна документа и заедно с Младен тръгнаха в обратна посока.
– Стойте! – Младен се вцепени. Стисна ръката на Буча – Как каза, че се казваш? – капитанът се обърна към Младен.
– Георги Василев, господине.
Капитанът се приближи и огледа отново Буча, след това Младен.
– Пазете се! – Усмихна се вяло, обърна се и се качи в камиона. Един след друг потеглиха.
Младен и Буча останаха на центъра, загледани след пръските, които големите гуми на камионите оставяха.
Тя беше свободна. Някъде зад облаците се показва първият слънчев лъч от дни. Той меко се впива в кожата, гали лицето и снегът започва да блести.
