Елиас Канети e немскоезичен белетрист, есеист и драматург , роден в България, от сефарадско-еврейски произход.
Роден е в град Русе на 25 юли 1905 година в семейство от еврейски произход. Елиас е най-големият от трите сина на Жак Канети и Матилда Ардити. Майката му е от най-старите сефарадски родове в България – Ардити, който е сред основателите на еврейската колония в Русе в края на 18 век.
Елиас Канети прекарва детските си години в Русе. През 1911 година семейството се мести в Манчестър. През 1912 г. баща му внезапно умира – според Елиас това става при вестта за избухването на Балканската война. До 1916 година семейство Канети живее последователно в Лозана и Виена.Тогава Елиас, който ползва български, английски и френски, научава и немски език. От 1916 до 1921 година семейството му живее в Цюрих, след това се мести във Франкфурт, където младежът завършва гимназия.
През 1924 г. става студент по химия във Виенския университет, който завършва с докторат през 1929 г.
През 1934 г. Канети се жени за писателката Веза (Венециана) Таубнер-Калдерон, която става негова муза и литературна помощничка.
Поради започналите гонения на евреите, през 1938 година Канети заминава за Париж и Лондон и се заселва в Англия. Там преживява романтични връзки с австрийската художничка Мария-Луиза фон Мотесицки и с ирландската писателка Айрис Мърдок. След смъртта на съпругата си се жени за Хера Бушор.
Въпреки че е немскоезичен автор, Канети остава във Великобритания до 70-те години на ХХ век. Последните 20 години от живота си прекарва предимно в Цюрих, където пише своята автобиография.
Умира в Цюрих на 14 август 1994 г.
Основни теми в творчеството на Канети стават смъртта и агресията. Тези идеи той въплъщава в пиесите си „Сватба“ (1932) и „Комедия на суетата“(1934). Единственият си роман “ Заслепението” , създаден още през 1931 г. публикува през 1935 г. Той остава незабелязан от критиката и е преоткрит едва в годините след Втората световна война.
В Лондон той се заема да осмисли човешкото съществуване, проблемите на властта, масовите движения, смъртта, безумието и започва да работи над философския си труд „Маси и власт“, който завършва едва през 1960 г. Значими произведения от късния му период са записките „Провинцията на човека“ (1973), етюдите по образец на Теофраст „Подслушвачът“ (1974), есеистичният сборник „Съвестта на думите“ (1975), автобиографичните книги „Спасеният език (1977), „Факел в ухото“ (1980) и „Игра с очи“ (1985) и записките „Тайното сърце на часовника“ (1987). Творбите му са преведени на повече от 25 езика.
Творчеството на Елиас Канети е отличено с „Голямата литературна награда на Баварската академия за изящни изкуства“ (1969), „Голямата австрийска държавна награда“ (1967), престижната немска награда „Георг Бюхнер“ (1972), наградите „Нели Закс“ (1975), „Йохан Петер Хебел“ (1980) и „Франц Кафка“ на град Клостернойбург (1981). През 1981 г. Елиас Канети получава Нобеловата награда за литература за цялостно творчество. През 1983 г. е награден с Големия орден за заслуги на Федерална република Германия.
По време на първата международна конференция в България (1992), посветена на творчеството на Елиас Канети, в Русе се учредява Международно дружество „Елиас Канети” В негова чест през 2005 г. родният му град учредява националната литературна награда „Елиас Канети”. Същата година на едноименния площад в Русе е открита негова паметна плоча, а Професионалната гимназия по икономика и управление приема името на нобелиста.
Биографията на Елиас Канети се отличава с това, че неговия живот протича между културите, което прави писателят гражданин на света. Още от ранна възраст преживява роднинството на култури и разнообразието на техните прояви. Занимава се с основните инстинкти на човешкото развитие, пише исторически анализи за масите и властта. Неговата биография се свързва и с много градове в Европа, които той описва като негови родни и основни етапи от неговото душевно развитие, чрез чийто дух той се формира: Русчук, Манчестър, Виена, Цюрих, Франкфурт….
„Русчук в долното течение на Дунава, където съм се родил беше чудесен град за едно дете, и ако кажа, че той е в България, давам непълна представа за него, тъй като там живееха хора от най-различен произход и само за един ден можеха да се чуят седем-осем езика” (от „Спасеният език“, стр. 12, превод Елисавета Кузманова)
ПРОИЗВЕДЕНИЯ:
ПОДСЛУШВАЧЪТ
Подслушвачът не се стреми да види, затова пък дваж по-добре чува. Той идва, спира се, незабелязано се спотайва в ъгъла, гледа в някоя книга или витрина, чува, каквото има да чуе и се отдалечава безразличен и унесен. Човек би казал, че него изобщо не го е имало, той тъй добре умее да изчезва. Вече е другаде, вече отново слухти, знае всички места, където може да се чуе нещо, съхранява го добре и нищо не забравя.
Нищо не забравя той, трябва да видите подслушвача, когато настъпи време да избълва чутото. Тогава е съвсем друг, тогава става двойно по-дебел и с десет сантиметра по-висок. Как ли го прави, може би носи специални високи обуща за дърдоренето? Може би се подпълва с възглавници, та думите му да звучат по-тежко и по-важно? Той не прибавя нищо, разказва съвсем точно и мнозина биха си пожелали да са мълчали някога. Тук всички модерни апарати са излишни: неговото ухо е по-прецизно и по-надеждно от всякакъв апарат, тук нищо не се изтрива, нищо не се премълчава, колкото и грозно да е – лъжи, силни думи, проклятия, неприличия от всякакъв вид, ругатни на далечни и слабо познати езици; дори когато не разбира нещо, той го отбелязва точно и го предава непроменено, щом му го поискат.
Подслушвачът не може да бъде подкупен от никого. Когато се касае за ползата, която единствено той принася, не би се съобразил нито с жена, нито с деца, нито с брат. Което е чул, чул го е – тук сам господ бог не може нищо да промени. Ала Подслушвачът разкрива и човешки страни: както другите имат почивни дни, в които си отдъхват от работата, така и той понякога – макар и рядко – спуска капаците на ушите си и престава да трупа чути неща. Това става съвсем просто: той кара хората да го забележат, като ги гледа в очите и онова, което те говорят в такива случаи, е съвсем безинтересно и недостатъчно, за да ги предаде на заколение. Когато е изключил тайните си уши, той е приветлив човек, всеки му се доверява, всеки иска да изпие с него по чашка, разменят се безобидни фрази. Тогава никой не подозира, че разговаря лично с палача. Просто да не повярваш колко невинни са хората, щом не ги подслушват!
1974
СЛЕПЕЦЪТ
Слепецът не е сляп по рождение, но е станал такъв без особена мъка. Той има фотоапарат, който мъкне навсякъде и изпитва удоволствие да държи очите си затворени. Движи се като насън; преди още да зърне нещо, вече го е заснел, защото после, когато снимките се сложат една до друга, еднакво големи, еднакво малки, винаги четириъгълни, подредени, обрязани, обозначени, номерирани, документирани и изложени за показ, тогава всичко се вижда много по-добре.
Слепецът си спестява усилието да разглежда нещо предварително. Той събира онова, което би видял, трупа го и му се радва, сякаш са пощенски марки. Пътешества по света заради своя фотоапарат, нищо не е за него прекалено отдалечено, прекалено бляскаво, прекалено странно – той го набавя за фотоапарата си. После заявява: „Аз бях тук“ и показва, ако не можеше да покаже, нямаше да знае къде е бил, светът е заплетен, екзотичен и богат, кой ще ти запомни всичко.
Слепецът не вярва в нищо, което на е заснето. Хората само приказват, перчат се, дрънкат глупости; неговият девиз е: „Покажи снимките!“ Едва тогава се знае какво човек е видял в действителност, той го държи в ръката си, може да го посочи с пръст, едва тогава спокойно може да си отвори очите, вместо безсмислено да ги пилее преди това. Всичко в живота има своето време, прекаленото си е прекалено, човек трябва да пести погледа си за снимките.
Слепецът обича да окачва на стената своите увеличени снимки и да гощава с тях приятелите ся. Два или три часа трае подобно празненство – мълчание, озарения, указания, напътствия, шеги. Веселата глъчка, когато нещо а поставено наопаки, участието, когато забележат, че нещо се показва за втори път! Няма думи да са опише колко приятно се чувства човек, когато снимките са увеличени и всичко трае достатъчно дълго. Ето най-сетне възнаграждението за непоколебимата слепота по време на цяло едно пътешествие. Отваряйте се очи, сега можете да гледате, сега му е времето, сега би трябвало да сте там, сега е нужно да го докажете!
Слепецът съжалява, че и другите могат да го докажат, но той го доказва по-добре.
1974
ФРАГМЕНТИ
Из „Провинцията на човека”, Елиас Канети;
Издателство „Народна култура”, София, 1981 г.
- Светец е онзи, който е успял сам да насочи срещу себе си всички нравствени изпитания. Но мъдрец е онзи, който е престанал да се самоизмъчва, който знае, че съвършенство няма и е престанал да се въодушевява от него.
- Сатирикът променя естеството на наказанието. Сам определя себе си за съдия, но няма никаква мярка. Неговият закон са произволът и преувеличението. Бичът му е безконечен и стига и до най-отдалечените миши дупки. Оттам измъква онова, което ни най-малко не го засяга, и шиба, сякаш има да си отмъщава за неправда, която са му сторили. Въздействието му се крие в неговата безогледност. Себе си той никога не подлага на проверка. Щом се провери, с него е свършено, ръцете му отмаляват, бичът се изплъзва от тях.
- Днес разликата се състои в това, че всичко се фотографира. Ни една мизерия вече не може да бъде укрита. Цялата мизерия е станала достояние на всички. Но това означава само, че всички по-лесно свикват с нея.
- В напразната си надежда една-едничка грозна жена връща стойността на поевтинялата любов.
- Свободата е всяко ново лице, преди да посмее да те заговори. Свободата е всеки човек, който не те познава. Свободата е кръг от хора, който още не се е стеснил, в който не се заглушаваш. Свободен си, докато не влизаш в сметките на другите. Свободен си там, където не те обичат. Главната причина да не бъдеш свободен е твоето име. Онзи, който не го знае, няма никаква власт над теб. Но все повече хора ще го знаят: да се запазиш свободен от тяхната сплотена сила, е почти недостижима цел на живота ти.
- Твоят аскетизъм би бил повече и от мълчанието: ако живееш, без да търсиш нечие възхищение.
- Той стана жертва на наблюдателите. Щом усети погледите им, насочени към себе си, той се превърна във всичко онова, което виждат те.
- Да се нахвърляш срещу преуспяващите? Излишно, та те носят успеха в себе си като гниене.
- Най-елементарният човек е онзи, комуто са се сбъднали всички желания.
- Той има безсърдечните очи на човек, обичан прекалено много.
- Най-голямото ми желание е да видя как някоя мишка яде жива котка. Но преди това трябва достатъчно дълго да си е поиграла с нея.”
