Център за еврейско-българско сътрудничество

„Израел – Август ‘23“ – пътепис на Цвета Диловска

Израел – Август ‘23

Опунция, сабра, цабар, бодлива круша. Много имена, които принадлежат на едно и също растение от семейство Кактусови. Вирееше гъсто край пътя между Тел Авив и Хайфа. За евреите, които са родени в Израел има специално име, което делят с плодовете на този кактус, защото и двете, с първия бодлив слой, пазят мека и сладка вътрешност. 

Това ми сподели Ори, моят добър приятел и фасилитатор, след като ме взе от летището след няколко часа търпеливо чакане на “зелен пас” (с други думи, просто преминах през обвивката на кактусовия плод, за да се докосна до сладкото лоно). 

По-късно в Йерусалим ме посъветваха винаги да си намислям желание, когато дръзвам да опитам нещо ново. Затова когато вкусих от Израел, поисках да се върна, още преди да съм го напуснала. Вероятно затова си тръгнах с учебник по иврит в чантата. 

Но ако трябва да се върна в самото начало – първият ден на пътуването ми започна в часовете на току-що родилият се 13-ти август, след дълго безсъние, подклаждано от неистово вълнение. Но триумфът над личния страх се възнаграждава с едно особено чувство на свобода. Осъзнах това, когато вече летях и вероятно нямаше по-добро място от небето, където да стигна до това заключение. Не след дълго пристигнах в Тел Авив. 

Денят продължи в Хайфа с един прекрасен обяд, който беше далеч от традиционната кухня, но не беше лишен от символика. Защото Израел е амалгама. Той е явление между европейското и източното. Никъде не се бях чувствала повече като гражданин на Европа, отколкото в Израел, понеже там бях способна да съпоставя двете култури – къде се припокриват и къде не. И този важен урок улесни общуването ми почти драматично. Диалогът, а още повече публичното изказване пред израелска аудитория изисква най-вече прямота, а после решителност. Динамиката на живота там не толерира увъртането. То струва вниманието на слушателите. А аз знаех, че не мога да търгувам с него, когато имах толкова важни неща за казване. 

Преди да осъществя първата си среща с група израелски младежи, се срещнах с Михал и съпругът ѝ, Хай. И двамата работят неуморно в сферата на образованието. Показаха ми Бахайските градини, които се спускаха като зелен водопад по склоновете на Кармел. Това свещено за бахаите място е израз на божественото вдъхновение, което дарява човека със способността да сътворява съвършенство. Хай разказа, че за тази религиозна група е характерно обграждането с красота, за да не може некрасивото да отклони човешкия ум от духовния път. 

Беше интересно с какво познание и уважение ми разказваха за различните религиозни общности. Михал и Хай, а и доста други хора, с които по-късно разговарях, очевидно познаваха чуждата история, навици и постижения. Вероятно именно тази конвенционална проницателност прави съжителството на толкова култури възможно. Не можеш да мразиш това, което разбираш. Познанието им позволява да видят красивите страни на чуждите култури, а това събужда уважението към тях.

******

Едно от нещата, които по-добре от думите описват израелската същност, вероятно е културата на хранене. Във всеки ресторант, където имах удоволствието да се храня, са в сила едни и същи правила. Блюдата се споделят. Те са в центъра на масата, всеки слага в чинията си каквото и колкото пожелае. Храната сближава хората навсякъде, но никъде така, както в Израел. Има нещо много интимно, много мило в този навик, който те практикуват дори извън домашната трапеза. Един привидно малък, но красив израз на приятелство и жизнелюбие. А самата им храна е прекрасна. Богато подправена, но лека, здравословна и сближаваща. 

След срещата ми с израелската храна, следваше срещата ми с израелската младеж. 

С леко смущение се приготвих за презентацията си. Имам неприязън към генерализациите, но сякаш израелците, в голямата си част, споделят една черта – оскъдното търпение. И все пак, за хора, които са свикнали на такава динамика, има нещо изключително жизнеутвърждаващо в тях. Колкото и да е бърз животът, те му се наслаждават. Вероятно защото умеят да инвестират времето си там, където трябва. 

********

Озовах се в стая с четиридесетина ученици, които участваха в семинара. Беше около 21.30 часа. Когато започнах да говоря, стаята утихна. Много чифтове очи се обърнаха към мен. Започнах да им разказвам – коя съм и как попаднах там; за “Алеф”, за конкурса; за историята ни; за изкуството; за България. Осъзнавах през цялото време, че това вероятно е пето или шесто поколение там-родени след процеса на Алия (имиграция на етническите евреи в Израел). Вероятно това вече не бяха същите адаптивни космополити, каквито са били дедите им. 

Затова се страхувах от вероятността историята за спасяването на българските евреи да им се стори далечна и принадлежаща на други поколения, но исках да им я представя като широк фундамент за партньорство и приятелство – че това са ценности на прогреса; че би било мъдро ние да ги запазим.

Исках да видят международният литературен конкурс “Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена” като покана за празник на човечността, триумф на изкуството над болката и монумент на истината – защото да пишеш означава да направиш нещо красиво с истината, без да я превръщаш в лъжа

Бързо се намерих в центъра на широка дискусия. Впрочем мероприятията им бяха започнали рано сутринта, а щяха да продължат дори след презентацията ми, а наближаваше 22. Но имаше нещо толкова естествено в тази тяхна съзидателност. Това е поколение, закърмено в труд и свобода, сякаш бяха излезли от онзи предсмъртен блян на Фауст:

Тъй мъж, дете и старец ще творят –

в борба и труд – в полето неизбродно.

Децата ми споделиха, че рядко са в толкова пряк контакт с чужденци, още повече българи. Беше им любопитно как живеем и що за хора сме, дали аз имам еврейски произход и какво ме е подтикнало да пиша, щом нямам. Без излишен патос им отговорих, че да помним историята не е просто дълг на кръвта и някакъв реверанс към предците. Това е дълг към цялото човечество, към настоящето и бъдещето. 

*******

14-ти август беше най-вълнуващият ден в живота ми, а и рождения ден на любимия ми поет. Нима няма нещо иронично в това да си в Йерусалим на рождения ден на Борис Христов предвид библейския израз на неговото поетическо дисидентство? Докато мерех улиците на Стария град, в главата ми се омесваха строфи от “Жената Мария”, “Честен кръст”, “Библейски мотив” с цели параграфи от “Майстора и Маргарита” на Булгаков. 

Но преди да стъпя в Стария град на Йерусалим, след като слязох от влака, първо посетих сградата на Върховния съд. Макар тази “визита” да беше спонтанна, тя беше едно от най-значителните неща, които ми се случиха. 

От езика на архитектурата това здание се превежда като “справедливост”. В него има толкова символика, завладяваща подсъзнанието и синхронизираща честотите на душата с тези на съвестта. Там оставаш безмълвен. 

В дизайна присъстват много линейни и кръгови елементи. Това са визуални изрази на концепции за закон и справедливост – “Праведен си Ти, Господи; прави са и Твоите присъди. (Псалми 119:137), Освежава душата ми; Води ме през прави пътеки заради името Си(Псалми 23:3).

Всъщност за символиката на сградата може да се говори с часове, дори строителните материали са били подбрани, за да репрезентират Израел дори в географски аспект. За няколко минути успях да присъствам на съдебен процес, но навярно е излишно да споменавам, че не разбрах нищо. Все пак атмосферата беше достатъчна, а и забелязах нещо изключително показателно – ищецът и ответникът седяха на една банка, защото до доказване на противното, те бяха равни в очите на закона.

Сградата има и музей, където се помещават книжа от важни съдебни решения, засягащи правата на човека и по-широкото законодателство. Музеят разполага със зала, където деца (още от основното училище!) разиграват съдебни процеси по даден им казус. Още от съвсем малки са в съприкосновение с концепциите за справедливост и отговорност. Критичното им мислене не просто е насърчавано, то е изисквано.

*******

Израилтяните умеят да обучават. Имат невероятни музеи, които излагат огромно количество информация, но тя е предоставена по внушителен начин. Има толкова визуални ефекти, такъв личен досег, който провокира желанието да замълчиш, да поемаш и запомняш. Фактите са представени на емоционално ниво. 

Ако трябва да разказвам за музея “Приятели на Цион”, който посетих в Йерусалим, то бих искала да започна със следния цитат от библията:

Тогава Господ каза на Аврам:

Излез от отечеството си, от

рода си и от бащиния си дом и иди

в земята, която ще ти покажа.

Ще те направя голям народ; ще

те благословя и ще прославя името ти,

и ще бъдеш за благословение.

Ще благословя онези, които те

благославят, а ще прокълна всеки,

който те кълне; и в тебе ще се благо-

славят всички земни племена.

Самата еврейска общност смята, че Израел не е бил възможен без подкрепата на християн-ционистите. Този музей е благодарност към тяхното насърчаване. Израел помни своите приятели, всеки който е благословил тази кауза. В това признание има нещо библейско. Съдбите на дори по-безизвестните християн-ционисти са подробно проследени и живо представени пред очите на посетителя чрез мултимедия и други технологии. И така разбрах за хора като християнското семейство Тен Бум от Амстердам, които всяка седмица провеждали молитвени сесии за благосъстоянието на Йерусалим и на еврейския народ, пръснат по света. В тъмните години на Втората световна война, техните наследници са спасили близо 800 евреи. 

Християн-ционист е бил и Анри Дюнан, основателя на Международния комитет на Червения кръст и други много значителни личности с принос към глобалното общество. 

********

Срещите ми в Йерусалим, а и всяка стъпка, която направих в града, бяха запомнящи се. Там се запознах и с част от екипа на Американския Еврейски комитет, който се отнесе с големи топлина и внимание към мен. Чух много истории, много смях, шеги. От хората в Израел видях единствено и само добро. Вдъхновяващо добро, което събужда желанието да използваш всичко, на което са способни тялото и умът ти, за да облагородяваш – себе си, светът си, хората. 

Докато се разхождах, видях сцени от живота, наситени и емоционални, които неусетно променят състава на душата. Защото най-дребните неща, които видях, се връщаха в ума ми като реминисценции от живот, към който не съм принадлежала. Езикът, който чувах навсякъде около себе си, ивритът, сега звучи като шепот в спомените ми, примесен е със смях и възгласи от пазарите, и песните на уличните музиканти, с молитвите на жените допрели чела о Западната стена, където и аз оставих своето писмо до Бога. Това е моята йерусалимска песен, която оглася спомените ми и ме привлича обратно. 

********

Един от по-личните ми моменти беше поклонението ми в храма “Възкресение Христово”. Всъщност…трудно ми е да го разкажа. Знаех какво да очаквам, възхищавах се, но нещо ме смущаваше и ме караше да се чувствам дълбоко виновна пред Бога и в себе си и озадачавах се, докато гледам другите миряни. И далеч по-късно осъзнах, когато бях вече в България, спомних си в Евангелието на апостол Матей думите:

Няма Го тук; защото възкръсна,

както и каза. Елате и вижте мястото,

където е лежал Господ.

И мястото беше празно, защото Христос беше възкръснал. Може би ме смущаваше туристическия привкус, може би това ме отдалечаваше от духовното, сигурно отслабваше молитвата ми, а навярно сама бях слаба във вярата си. Но знам, че искам да се върна, да си доизясня и да приключа този разговор със себе си и Господа. И това е най-съкровеното нещо, което съм казала дотук. Защото всеки влиза в екзистенциални спорове със себе си, религиозни или не, когато се осмеляваме да си зададем  най-тежките въпроси. И все пак никога не се бях чувствала по-щастлива и по-цяла, защото в този ден успях да усетя всяка емоция, на която бях способна.

********

Следващият ден беше невероятно специален. Нямах представа колко нови неща щях да видя и опитам, и кого щях да срещна. 

С Ори поехме към Тел Авив, но преди да напуснем Хайфа, той ми каза, че трябва да видя нещо. И когато стигнахме и го съзрях, то потвърди едно заключение, до което бях стигнала предишния ден – Израел помни своите приятели. Видях следния монумент:

“Площад ‘България’ В чест на българския народ заради спасяването на еврейската общност по време на Холокоста”

 

След това минахме през историческия комплекс Кесария, построен от Ирод I преди две хиляди години. Там е открита каменна стела, която свидетелства за присъствието на Пилат Понтийски в Юдея. Това е и пристанището, откъдето поемат на път апостолите Петър и Павел. 

Кесария е била внушително пристанище, което е попадало под много управления. Доминацията на различни религиозни общности в хода на историята, драматично е променяла облика на комплекса, но неговото значение се е съхранило, а с него и красотата му, зад която прозира човешката амбиция и мащаба на проекта. Почувствах се в близост до историята.

********

Може да ви се стори глуповато предвид краткия ми престой, но аз все пак успях да придобия един нов навик в Израел. Наистина не можеш да се върнеш съвсем същия от там. Аз например си дойдох малко по-смела заради наученото. А един от любимите ми уроци си остана именно думата chutzpah. Значението е варирало през годините. То има свое отражение в ежедневието, в бизнеса, дори в религията. Но в по-широкия си смисъл, chutzpah описава дързостта, осмеляването, понякога и ината. 

Това е онази противоречива добродетел, която несъмнено е задължително условие за напредък. Ако “уравнението” не включва chutzpah, резултатът често е отрицателно число. И сега нерядко използвам крилата дума от идиш, която ми отключва вратата, за да се впусна в ново приключение.

Когато бяхме в Центъра за мир и иновации “Перес”, с Ори видяхме Нехемия Перес, синът на Шимон Перес. Тогава Ори ми каза: “Прояви chutzpah!”, и ме окуражи да се здрависам с него. Това беше първата ми съзнателна проява на въпросната добродетел. И макар срещата ни да беше кратка, господин Перес беше изключително любезен, попита откъде съм и се разделихме с добро. Сега имам един много топъл спомен и един принцип, който възнамерявам да запазя завинаги. 

Колкото до самия център, той беше невероятен. Сградата е построена на същия бряг, на който пристига Шимон Перес, когато прави aliyah. В архитектурен аспект, тя също носи послание. Ред бетон върху ред стъкло изграждат една от външните стени Бетоновите слоеве представляват конфликтите в човечеството, а стъклото допуска светлината, която символизира надеждата. Масимилиано Фуксас е архитектът на зданието, който смята, че мирът е духовно състояние и стремеж – напрежение и утопия. Затова умишлено използва различни материали и текстури, които също придават футуристичен вид на сградата, а това само по себе си е обръщение към бъдещите поколения, с надежда за тяхното благосъстояние. 

В сградата се помещават няколко зали, посветени на иновациите. Изобретения, усъвършенствани в Израел, придружени с разкази за неуморния труд, съпътствал тяхното подобряване и развитие. Невероятните изложби, посветени на технологиите и хората, които са ги разработили, са подобаващо футуристични и интерактивни. Представете си холограми на учени, които сякаш разговарят с вас, само с вас за своите трудове и ви дават съветите си. Или стена с прожекции на разработки, принадлежащи на различни научни области, като съответните снимки са подредени в хронологичен ред. Или зала за симулации, виртуална реалност, в която са достъпни игри, които дават сведения за най-новите идеи на бъдещето, в чиято насока вече се работи. 

Израел се отнася с огромен пиетет към миналото си, а бъдещето си – осигурява с отдаденост и колосално количество труд. Да рушиш е лесно, да съграждаш е трудно, а да съграждаш в суровите условия на тази земя – това е подвиг, а те са стигнали далеч в подвига си. 

*******

Следващото място, на което отидох, беше посветено на толерантността. Представете си го като разходка в чуждите обувки. Нарича се “Диалог в тъмното”. Това е малък комплекс, където в пълен мрак минаваш през стаи, които симулират улица, кораб, дневна, пазар. Ти трябва да познаеш къде си в пълен мрак. Трябва да се довериш на другите си сетива, за да те водят и да опознаваш обстановката, да се разминаваш с хората и да опознаеш другата страна на комуникацията между зрящи и незрящи. 

Имаше стая, в която трябва да седнеш на земята, за да слушаш музика. Не. Сядаш на земята, за да усетиш музиката. И наистина я усещаш с цялото си тяло. 

Това съоръжение е посветено на незрящите и на това, през което те минават всеки ден. Обикновено е посещавано от ученици, за да повиши тяхната толерантност към хората с увреждания. В началото на тура, една жена поиска да напусне. Каза, че не и е приятно. Беше някак комично, но не мога да кажа, че не я разбирах. И все пак имаше хора, които бяха прекарали живота си в мрак. 

В последната стая се срещнахме с нашия “гид в тъмното”. Тя беше дама с увреждания на ретината. Тя седна с групата, представи се и подкани всички да зададат своите въпроси. Всякакви въпроси, дори тези, които на пръв поглед са лишени от чувствителност. Въпросите, от които се срамуваме. Защото няма как да има толерантност в отсъствието на истината. 

Това беше едно морално и емоционално пътуване, което посажда много мисли в съзнанието. Не е нещо, от което толкова лесно се освобождаваш, а и не трябва. 

 *******

Следващия ден прекарах в Хайфа, предимно в музея на съвременното изкуство. 

Произведенията засягаха разнородни теми. 

Първата картина, която грабна окото ми беше портрет на мъж, доста опростен, в земни тонове. Фигурата сякаш се извисяваше над мен, а беше закачена не по-високо от нивото на очите ми. И осъзнах, че това може да бъде само портрет на бащината фигура, някак универсален, защото чертите на лицето бяха само загатнати.

Натъкнах се на остроумни скулптури и колажи, посветени на жената като творец; на развитието на Израел; салют и махане за довиждане към кибуцизма, чието значение е уважавано, но избледняващо; късометражни филми, посветени на природата; политически социални експерименти. Имаше творби, в които крясъка и шепота се родееха, защото макар посланието да беше “тихо” и дискретно заложено, неговата тежест беше монументална. 

А имаше и изложба, изцяло посветена на жестовете на протестиращото тяло. 

Видях протеста, преведен на езика на изкуството, на езика на няколко изкуства. 

То може само по себе си да бъде демонстрация, но тази изложба беше превърнала демонстрацията в изкуство. А може би беше просто вдъхновена от непокорната човешка природа и енергията на недоволството и отказа. 

Имаше журналистически поглед върху протести в Хайфа от 50-те. Един от малкото вестници, които положително отразяват демонстрациите в Уади Салиб (квартал на Хайфа), се оказва и първият вестник, който залага на фотографията, като журналистически похват. Тази серия протести е повлияна от тогавашните отношения между Ашкенази и Мизрахи. Редакторът на вестника осъзнава, че силата на една снимка е тъждествена на хиляди думи. 

Мога с часове да разказвам за видяното, но осъзнавам, че за да е смислено, то трябва да е видяно и от другите.

Посетих музея на японското изкуство. Земя, вода, вятър, огън…и празнота. 

Яел Харник е творец от израелски произход. Прекарва шест години в Япония, като опознава концепциите за време и пространство, чрез текстурата на текстила и способността му да поема баграта на индигото. Тя обича процеса на разгъване на плата, защото “тъй както вълната и водата са в постоянно съприкосновение, така са и гънката и плата, и твореца и творбата”.

Любимата ми творба, сътворена от нейните ръце, се нарича “Раздвоение”.

Посветена е втория ден от сътворението, описан в “Битие”

Така денят ми в Хайфа мина в поезия, индиго, картини, протести, разходки и размишления.

Предстоеше ми само да се срещна с Националния ученически и младежки съвет на Израел. Това е политическо тяло, състоящо се от младежи в гимназиална възраст, които са демократично избрани и чиято цел е да представляват интересите на учениците в Израел пред държавните институции. Групата включва представители на различни обществени групи – религиозни, секуларни, етнически – за да се гарантира защитата на интереса и на младежите от малцинствата. Членовете на Съвета заемат различни длъжности, като всяка има определена длъжностна характеристика. 

Формите за ученическо самоуправление съществуват на училищно, градско, общинско, областно и държавно ниво. Подбора на учениците за Националния съвет е демократичен, но внимателен. 

Младежите редовно имат конференции с министъра на образованието, изслушвания пред законодателния орган на държавата. Те организират протести, когато се налага и получават голямо медийно внимание.

Споделиха ми, че работят за всички, без това да означава. че получават всеобщо одобрение. Макар участието им в Съвета да е огромен успех, то е и саможертва, защото означава поемане на огромна отговорност в крехка възраст. Означава постоянно да учиш и да бъдеш за подражание, да се справяш с езика на омразата – защото работиш и за тези, които не те одобряват. Те са самоуверени, но имат сърца по-големи от света. 

Чувствах се невероятно в компанията на тези талантливи, интелигентни и работливи деца, чието съзидание и отдаденост подклаждат вдъхновението да бъдеш по-добър човек. 

Върнах се в България с неистово желание да разкажа за тях, защото вярвам, че този разказ може да роди промяна тук. Защото ние можем да бъдем толкова способни, но ще ни се наложи сами да си осигурим трибуната, от която да говорим масово и от която промяната би започнала. 

Когато погледнех в очите им, виждах искрите на красивия ум. Нищо младежко не им беше чуждо, макар да бяха зрели. Бяха толкова сплотени, шумни и щастливи, а отборът, който бяха формирали се основаваше на приятелство, на взаимност и труд. 

Запознах ги с дейността на “Алеф”, с конкурса. Всъщност те бяха доста любопитни за присъствието ми още преди презентацията да започне. Какво прави една българка в Израел, когато няма еврейски произход. 

Бяха изненадани да разберат, че малко от участниците в конкурса имаха еврейски корени. Че нашето участие се основава на взаимно уважение и съхранение на историята чрез изкуството. Донякъде презентацията с предишната група се повтори, което беше напълно нормално. Имаше и нови елементи.

Казах им, че да припомняме историята е форма на борба със злото, защото то се ражда в отсъствието на съмнението. Когато човек спре да подлага действията си под морален въпрос, линията между приемливото и неприемливото се размива. Тогава някой ме прекъсна с въпроса: “А кой чертае линията между приемливото и неприемливото?”

И тогава отговорих: “Нима не носим съвест в себе си? И не е ли тя една линия? Един компас? Ние разполагаме с нея и с избора да я чуем или напротив.”

Така разговора придоби своя философски характер, продължи още малко, а после отидохме да си купим нещо сладко, защото макар големите разговори да са солта на живота, баланс винаги трябва да има. 

**********

Прекарах един много философски ден, създадох няколко прекрасни приятелства и знаех, че на следващия ден ще излетя от Тел Авив с пълно сърце. Отидох да се сбогувам с Михал, която носи светлина и топлина, където и да отиде. В сърцето ми беше топло от нейното приятелство. 

И все пак, когато се събудих, знаех, че не искам да си тръгвам. Оставих нещо в Израел, някаква частица от себе си, която не можех да си взема обратно. Можех само да се върна, за да я посетя.

Когато пристигнах в Тел Авив, прекарах деня в небрежни разходки, в мислене и съзерцание и колкото и да не искам да си призная, скришно се надявах да мерна Куентин Тарантино, който се е установил там. 

Докато се разхождах, влязох в една книжарница доста спонтанно и я напуснах с книга, озаглавена “Hebrew with pleasure”. Полетът ми наближаваше и скоро трябваше да отида на летището с Ори. Трябваше да се сбогувам с него – един прекрасен човек, много добър мой приятел, който направи Израел още по-хубаво преживяване. 

*********

Има един стих на Пабло Неруда, доста преизползван, който гласи:

Искам да направя с теб това,

което прави пролетта с черешите.

А аз искам да го променя така:

Искам с някои хора да направя това,

което направиха израилтяните с пустинята.

Ако нещо съм разбрала от тази култура, то това е смисъла в облагородяването. Любовта към ближните превръща труда в творчество. Когато си сам, ти просто работиш. Когато влагаш усилия, за да се радват поколенията на труда ти, тогава твориш. А Израел е пълен с творци. 

 

 

0 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

февруари 2024
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829  
Ad
Ad