Исак Соломон Паси е български философ, културолог и изкуствовед. Роден е на 13 март 1928 г. в Пловдив, в семейството на адвоката Соломон Паси, испански вицеконсул в града.
Исак Паси Завършва юридическия факултет Софийския държавен университет през 1950 г. Става асистент във Философския факултет на СУ, където работи от 1952 до 1959 г. През 1957 г. защитава докторска дисертация.
През 1971 г., на 43-годишна възраст, той вече е професор по естетика, доктор на науките. Изследванията му се простират в областта на историята на естетиката, естетиката, историята на западноевропейската литература.
Няколко поколения студенти и преподаватели разказват легенди за лекционните курсове на Исак Паси. От 1957 г., когато защитава кандидатска дисертация пред Философския факултет на СУ “Св. Климент Охридски”, той е последователно преподавател, доцент и професор по естетика, философия и културология в Софийския университет. През 1993 г. в знак на протест срещу „декомунизационния” закон “Панев” се пенсионира и заявява, че не се отказва от идеите си по естетически съображения. Така се слага край на една епоха в модерното преподаване на философия и естетика в СУ, свързана с неговото име.
Първото му есе / за Дон Кихот/ е публикувано през 1864 година в сп. „Литературна мисъл”. През следващия близо половин век пише есета, монографии, философски миниатюри, спомени, пътеписи, автобиографични бележки, философски портрети и пр.
Исак Паси е автор на над 40 книги. Основоположник е на книгоиздателските поредици „Философско-есеистична библиотека“ (изд. „Георги Бакалов“, Варна), „Философия и човек“ (изд. „Захарий Стоянов“), „Естетика и изкуствознание“ (изд. „Наука и изкуство“), „Класическо наследство“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“) и др.
Най-важно място в цялостното естетическо дело на И. Паси заемат неговите книги “Философски литературни етюди”, “Смешното”, “Френски моралисти”, “Немска класическа естетика”, “Метафората”. Някои от тези книги имат пионерски характер за нашите условия, те извършват пробив в качеството на българската естетическа мисъл.
Благодарение на Исак Паси през годините става възможно в България да се появят съчинения на Цицерон и Хораций, Блез Паскал и Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше и Густав Льобон, Дмитрий Мережковски и Анри Бергсон, Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг, Мигел де Унамуно и Хосе Ортега и Гасет, Лабрюйер и Вовнарг, Шамфор и Сьорен Киркегор, Йохан Хьойзинха и Владимир Соловьов, Лев Шестов и Николай Бердяев, Томас Ман и много други.
През 2003-2004 г. издателство „Захарий Стоянов” публикува негов шесттомник, съдържащ всички по-представителни негови текстове.
За фундаменталния му принос в областта на българската философия, естетика и културология и за заслуги към България Исак Паси е удостоен с орден „Стара планина“ – първа степен /2003/, с орден „Св. св. Кирил и Методий“/2008/ , с най-престижното академично отличие „Почетен знак на Софийския университет с огърлица“/2008/ , с наградата „Шофар“/2008/.
Исак Паси умира на 13. 08. 2010 г. в София.
ИЗ ТВОРЧЕСТВОТО НА ИСАК ПАСИ
Исак Паси
Homo ludens ли е човекът?
Немският философ Йохан Хьойзинха започва своето блестящо изследване на играещия човек — „homo ludens”, без уговорки и предисловия, направо и почти драстично.
Играта е „първична човешка функция“, играта е „един от фундаменталните духовни елементи на живота“. Но играта е и главен културообразуващ фактор, тя е елемент на всяка култура и е толкова съществена, че прави всяка култура да протича като игра. „Културата в по-ранните й фази се играе. Тя не се ражда _от_ играта като жив плод, който се отделя от тялото на майката, а се развива в играта и като „игра”.“
Свикналият да борави с традиционни понятия в техния традиционен смисъл не може да не бъде шокиран, и то силно шокиран, от основната идея на „Homo ludens”. Как така същността на културата или най-малкото един много съществен неин елемент трябва да се търси и открие в играта? Как може и самият човек да се определя като играещ човек, „homo ludens”?
Не може да се каже, че идеята за изкуството и културата като игра принадлежи на Йохан Хьойзинха или че тя е порождение на XX век. Напротив, тази теория има и солидна, и авторитетна традиция, тя е една от най-щастливите находки на философията и на естетиката през XVIII и XIX век и с пълно право се поставя сред най-значителните теоретически открития на Кант и Шилер.
В „Антропология”, съчинението от старостта, но с идеи, идващи от лекционните курсове, четени през младостта, Кант, макар и да признава, че въображението „заимства материала за своите образи от чувствата“, го нарича „велик художник, дори вълшебник“. Такива фундаментални сфери на културата като красивото и възвишеното са игра на въображението и разсъдъка, игра на въображението и разума. Извън играта е невъзможна не само естетическата способност за съждение, но и самото изкуство, което в някаква степен се оказва игра на душевните способности. Тази игра според Кант е конструиращ фактор не само в сравнително по-тясната естетическа област, но и в несъмнено по-широката област на културата изобщо. И пак в „Антропология”, и то тъкмо в раздела „За скуката и развлечението”, Кант пише: „Един_ начин за нашето удоволствие е същевременно „културата”: именно увеличение на способността да изпитваме още по-голямо удоволствие от този вид; също така е с науките и изящните изкуства.“ Хьойзинха отбелязва честата употреба на термина игра от Кант и фигурирането му в твърде различни негови контексти. Връзката между играта, въображението и удоволствието е в най-дълбоката основа на Кантовата философия, естетика, антропология.
Следвайки принципите на Кантовата философия и естетика, Шилер поставя още по-силен акцент върху _играта_ и за него тя е не просто израз на „свобода”, но и на всичко, което не е нито субективно, нито обективно случайно, което не принуждава нито вътрешно, нито външно, което прави човека завършен и същевременно разкрива неговата двойствена природа. Играта е въплъщение и изражение на човешката природа такава, каквато е: материална и идеална, физическа и духовна, телесна и интелектуална. Играещият се придържа към определени правила, също както ако той би бил част от природата, но едновременно с това той разбира и нейната условност, защото сам принадлежи и на идеалната, духовната, интелектуалната сфера. Двойствената природа на човека се изявява в двойствения характер на играта, който пък, от друга страна, става възможен благодарение на въображението, „приело“ неистинското за истинско. Пак от Шилер идва и идеята за играта като средство за възпитание на общителност, колективност, социалност — най-често играят двама и повече и най-често играта изисква и публика, пред която тя намира една вторична социална реализация. Оттук крайният и синтезиран извод на Шилер, превърнал се в крилата фраза: „Защото, за да го кажем най-после веднъж, човекът играе само там, където е човек в пълното значение на думата, и е изцяло човек само там, където играе.“ И Хьойзинха се позовава на Шилеровите „Писма върху естетическото възпитание на човека”, откъдето е и тази крилата фраза.
