Център за еврейско-българско сътрудничество

Лауреат на „Алеф“ споделя в разказ за емоцията да бъде стажант в БТА

Разказ на Елина Илиева, ученичка от Немска езикова гимназия „Гьоте“ – Бургас 

 

Българска телеграфна агенция

11 – 15 септември

Стоя пред огледалото. Ще ми се да знаех какво да облека. Сако или дънки? Поло или риза, която може би не само моята майка би определила като „хипарска му работа“? Кое е първото впечатление, към което е разумно да се стремя? Че вече съм достатъчно зряла, че да умея да различавам работната среда от ежедневието? Че не се боя да запазя автентичния си поглед над нещата и да изразя лично мнение? Че сериозното отношение към работата е нещо, което не трябва да придобивам тепърва? Че съм непреклонна и невъзмутима пред статуквото?

            Нека е сакото, обнадеждих се аз. Нека поне първия ден не приличам на „излязла от гората“…

            Първото, което забелязах, бяха туристическите обувки. После тениската и непретенциозната горница. Добронамерения поглед и чак тогава ръката, която неуверено ми подаде да се ръкуваме.

  • Елина – сякаш отговорих на немия му въпрос аз.

Въпреки че той знаеше. С ментора ми, Гавраил Гавраилов, бяхме комуникирали неведнъж, преди да пристигна в София.

  • И двамата днес тепърва ще свикваме. И на мен ми е първи ден след отпуската.

Бях на едно почистване в гората…

            И така, откъсната от релсите на всякакви първоначални очаквания и поела по течението на разтопени ледници на безпочвени тревоги, заслушана в безбройните истории, които менторът ми имаше да сподели с мен, се отправих към сградата на Българската телеграфна агенция, където една седмица щях да бъда стажант.

            Осъзнах, че няма от какво толкова да се притеснявам. Бързо усетих, че бях попаднала в изключително добронамерена обстановка и се почувствах спокойна. Дадох си сметка, че бях отишла там да се уча, отворих съзнанието си за всяко знание, всяка гледна точка, всяко ново умение, които можех да придобия по време на едноседмичния си стаж.

Първият ден премина в обиколка из коридорите на БТА и в първите ми практически упражнения в отдел „Социални мрежи“, където за пореден път се убедих, че социалните медии са едновременно проклятието, но и благословията на 21 век – защото освен източник на токсично съдържание, те могат да се превърнат и в източник на информация и да допринесат към това по-младото поколение да изгради собствени навици в това да се информира ежедневно. В отговор на много от консервативните мнения относно мястото на сериозната журналистика в платформи като ТикТок например – нима има нещо лошо в това да се възползваме от инструментите на времето по най-добрия възможен начин, за да се наложи култура, която така или иначе би допринесла само с хубаво?

            Краят на първия ми „работен ден“ в БТА неизбежно водеше и до първата ми нощ в хотелската стая, която щях да прекарам напълно сама. Споменавам го, защото престоят ми в София даде възможността не просто да преосмисля самотата като състояние на духа, съдба и избор, ами и да се населя в пределите на собствената си самота така, че да открия комфорта в нея. Това обаче е една друга история.

            Вторият ден от стажа ми започна някак непредвидено. Защото с ръководителя на отдел „Архиви“ Свобода Тодорова, както и с една прекрасна дама, работеща именно в този отдел, се отправихме към място, което самите те определиха като доста „опасно“. Спомням си ясно момента, в който тя съобщи на ментора ми, че смята да ме заведе „на тавана“. Как се спогледаха, как ме предупредиха, че ако тесните пространства ме притесняват, по-добре да не ходя, и че ако отида – е по-добре да си държа главата наведена, за да не я ударя в ниския таван. Склонността ми към приключения и любопитството ми обаче естествено надделяха. И потеглихме. Свобода отключи вратата към таванското помещение, пред нас се разкриха каменни стъпала, които изкачихме прегърбени, стигнахме до ниска разнебитена дървена врата, която една от жените пред мен отключи. Усещането беше, все едно встъпвам в гробница. Или в капсула на времето. Слабата светлина от жужащата крушка разхвърляше паяжинни лъчи светлина из ниското таванско помещение, в които се вихреше вдигнатият от дебелите томове книги прах. А те бяха толкова много. И всичките съдържаха дописки от самото създаване на Агенцията през далечната 1898. Само като си представях, че седях насред толкова запечатани моменти от миналото, в самата памет на агенционната журналистика, насред лабиринт от книги, в чиито коридори въздухът се носеше някак спарен от толкова пластове време, потръпвах.

            След това се върнах  в офиса на отдел „Архиви“, чиято основна задача в онзи момент беше да сканират всички налични физически архиви, за да бъдат запазени дигитални копия, достъпът до които да бъде много по-лесен. Защото, ако трябва да съм честна, макар  и вълнуващо като преживяване, таванската стаичка, потънала в прах, съхраняван с векове, не е никак комфортна работна среда. Особено след като се намира на последния етаж и трябва непрекъснато да изминаваш разстоянието от бюрото си до нея.

            След „Архиви“ дойде редът и на библиотеката на БТА. Можете да си представите ентусиазма, който ме обзе, когато се озовах насред колони, фасади, покриви и замъци от книги. Прекрасната жена, която отговаряше за цялото това място, ми беше приготвила няколко книги, които по нейна преценка щели да ми се сторят интересни. Една от тях предлагаше мненията на много от интелектуалците в България през 20 век по отношение на антисиметизма. Някои от мненията, на които попаднах, излизат от пределите на времето и сякаш отекват в духа на идеалите и моралните ценности за равенство между полове, раси и религии, които усилено се налагат в наше време.

„Теорията на расизма – ако може да се нарече теория – има за извор не науката, а практическата нужда да се оправдае дадена политика.“ – Георги Бакалов

„Едно отвращение ме обхваща, и често мисля, че не ми е вече мястото на тоя свят, когато около мене се рушат светлите идеали на човечеството, придобити през столетия: свободата на съвестта, на религията или изобщо казано: свободата!“ – Лидия Шишманова

Една нестихваща борба между светлината и мрака…

            Следобеда минах и през отдел „Международна информация“, която е коридорът, по който новини, директно дошли от другия край на света, достигат за първи път на българска територия. С помощта и редакцията на Любомир Мартинов преведох статия от немски на български, касаеща мнението на австрийския канцлер по отношение на присъединяването на Турция към Европейския съюз. Тръпката да бъдеш първият, който узнава дадена новина, наистина може да бъде много опияняваща.

            Третият ден беше обещание за динамичност. Започна в ЛИК – отдела за литература, изкуство и култура, с Ваня Сухарова, която на следващия ден ми предстоеше да придружа, за да присъствам на това как взима интервю от първа ръка. Самата тя ми разказа за многобройните си срещи с всякакви хора, до които работата ѝ я е отвела. Слушах с каква страст и благодарност мислено се връща към възможността да се докосне до личности, с които в противен случай пътищата им никога не биха се кръстосали. И за първи път, потопена в колажа от хора, който тя неволно рисуваше в празното пространство помежду ни, ми се дощя и аз да мога да изпитам подобно удоволствие… С ментора ми, Гавраил Гавраилов, присъствахме и на пресконференция в голямата конферентназала на Агенцията, където имахме възможността да зададем въпросите си по отношение на учредяването на фонда за финансиране на туристически маркировки. След нея се гмурнах и право в дълбокото – отдел „Вътрешна информация“, в който се изготвят, одобряват и публикуват новини за политическото, икономическо и стопанско състояние на България. Вътре цареше обстановка на трескаво напрежение, на динамика и на нестихваща продуктивност. Озовах се в епицентъра на новините, ако мога така да се изразя. В този отдел направих и първия си опит в писането на материал по вече записано като аудиофайл интервю, което ме сблъска директно с усилията, които един репортер трябва да полага, за да се филтрира и адаптира една новина за масовата публика.

            Четвъртият ден може би беше кулминацията в практическите ми занимания, защото ме изкара от удобната кутия на офиса и ме зареди с ударна доза серотонин и адреналин, и то не само заради вълнението от преживяното… Защото с Ваня Сухарова от ЛИК – нещо, което между другото също не беше включено в първоначалния план, по нейно спонтанно предложение, се отправихме към едно от трите кафенета на Йордан Дъбов, разхвърляни из центъра на София, за да му вземем интервю. Световнопризнатбариста, джаз музикант по образование, открил призванието си не просто в приготвянето на ароматно кафе, а в утвърждаването на култура, свързана с популяризиране на „специалното кафе“, което според него е преди всичко категория. Няма да лъжа, че с нетърпение очаквах момента, в който щях да прекрача прага на кафенето на DABOV, но фактът, че нито аз, нито Ваня не бяхме близвали чисто кафе през живота си, камо ли да имаме навика да пием кафе всяка сутрин, някак придаваше на цялото преживяване допълнителна нотка адреналин.

            Щом отворихме вратата на кафенето, отвътре ни посрещна благоуханаието на кафе, но такова, каквото не бях усещала никога. Усмихната хостеса ни попита какво ще искаме, но преди да успее да вземе поръчката ни, обяснихме, че сме от БТА и идваме да вземем интервю на Дъбов. Ето че тримата – той, Ваня и моя милост се настанихме на една от масите насред приятната детска глъчка в едно от помещенията в кафенето, и интервюто започна.  Освен че Дъбов неминуемо ни плени с начина, по който говори за кафето, сякаш всяка дума е кафено зърно, което той разпуква, за да освободи неустоимия аромат и вкус, очарова ми и начинът, по който Ваня маневрираше по пътеките на разговора, професионализмът, с който успяваше едновременно да зададе посоката му, но и да отстъпи правото на интервюирания сам да разполага със свободата какво точно да каже, умението да не се води по предварително написани въпроси (тайна, която съм благодарна, че ми сподели), а да поема смело по пътеките на вече поведения разговор, да рискува и да прави неочаквани завои, дръзки обрати, но в същото време плавно и с такъв финес да сплита свързващите нишки между всяка дума, всяко изречение, което се отронваше от устата на Дъбов, за да създаде след това цялостен материал, който между другото вече е публикуван на сайта на БТА. Това може би беше един от най-ценните уроци, които ще запомня – умението да не зависиш от предварително предначертан план, а да действаш според ситуацията, понякога се оказва много по-ключово от всичко останало.

            Като достоен завършек на разговор с бариста, разбира се, нямаше как да не пием кафе. Е, двете с Ваня, непознаващи вкуса на истинското, чистото кафе, което освобождава съзнанието ти от мъглата на съня, пихме кафе. И то на три глътки. Под съпровода на Дъбов. Той разказваше за това, което ни очаква с всяка една глътка, сякаш ни четеше приказка. И въпреки липсата на база за сравнение, спокойно мога да заявя, че това беше едно наистина много добро кафе!

            Последният ми ден протече по доста необичаен начин. Като за начало, не минах по обичайния маршрут, с който бях свикнала през изминалите дни. Защото с ментора ми Гавраил Гавраилов се отправихме към синагогата, където имахме уговорена среща. След като преминахме през сензорите и прекрачихме прага на внушителната постройка, отвътре ни посрещна величието на изкуството, породено от чистата, неподправена любов към Бога. Навлязохме навътре сред ехтежа на собствените си стъпки с усещането, че навлизаме в туптящото сърце на еврейската религия. Сякаш едновременно освещавайки жеста да вдигнеш смело и дръзко поглед към небесата и да сведеш смирено глава, звездите, изписани и по пода, и по тавана, бяха навсякъде. Успяхме да зададем само няколко от въпросите, които ни интересуваха, и разбрахме, че синагогата е точка, в която преди години се пресичат лудият късмет и божията намеса. По време на Втората световна война през купола на синагогата пада бомба, точно във вътрешността на молитвения дом, но като по чудо някакво сякаш, не избухва. Остава да лежи безжизнена, смирена като че ли, потушила огъня на нечия чужда война в себе си, намерила вътрешен мир и замряла в недрата на синагогата, без да причини никакви по-сериозни щети.

            Не успяхме да зададем всичките си въпроси, защото хората, които ни посрещнаха, бяха увлечени в трескави приготовления покрай не какво да е, а един от най-големите еврейски празници. Защото денят беше 15 септември, петък. Роша-Шана. Още познат като еврейската нова година. Ден, бележещ началото на десет дни на покаяние и опрощение за всички евреи по целия свят.

            Следващата точка от плана беше Sofia free tour, посветена именно на евреите. Седнали на стълбите пред Съдебната палата, аз и менторът ми събирахме сили, за да се отправим на почти двучасова обиколка из центъра на София, чийто маршрут се опираше на бележити места за историята на еврейската общност в столицата. Самият гид на тура се оказа с еврейски произход, което беше предпоставка обиколката да е не само безкрайно информативна, но и емоционално напоена. Славин, името на екскурзовода, разказваше със страст и с наследената памет на всичките си предшественици, а имаше и смелостта да ни открие малко от личното си минало. Оказа се, че историята на баба му и дядо му се преплита пряко с подвига на митрополит Кирил. Завесата за собствения му произход обаче е била дръпната едва в ранните му детски години, но как се е стигнало до разкриването на тайната – и как изобщо се е стигнало до необходимостта от тайна, може да научи всеки ентусиаст, стига да разполага с време и енергия. Обиколка из центъра на София, посветена на еврейската история, се провежда всеки петък от 11:00, като сборният и начален пункт винаги, за всяка от тематичните обиколки на Sofia free tour, е Съдебната палата. Споделям тази информация, защото смятам, че това наистина е преживяване, което си струва.

            Случайностите в този ден, ако се кръстосат една с друга, може би ще заприличат на звезда. Давидовата звезда. С тих намек за това, че случайностите са плод на собственото ни невежество. Роша-Ашана, началото на новата еврейска година, пресечен с петък, единственият ден от седмицата, в който се провежда обиколка из центъра, посветена на евреите, той пък пресечен с първото ми въобще влизане в синагога, то пък кръстосано с датата 15 септември – началото на учебната година, а тази дата пък разкъсана напречно от острието на последния лъч на звездата – моето ново начало. Което също е една съвсем отделна история. Ден, в който сякаш свързващите точки между отделните моменти и отрязъци бяха много по-осезаеми от всеки друг път. Бяхме навлезли надълбоко в символиката на този петъчен, петнайсети ден, преминали през небосвода и пода, отрупани със звезди, в синагогата, за да пропаднем през времето и да бъдем дамгосани с жълтите звезди от нацисткия режим, да се върнем обратно в настоящия момент, измежду всички останали туристи, с които вървяхме рамо до рамо по време на Sofia Jewish tour, по вода, право през мокрото на тъгата, която емпатията и разказаната история раждат. Притаила дъх, слушах думите на Славян към края на обиколката, наквасени от предавана през вековете мъка, докато наблюдавах как израженията на някои от хората от групата видимо започнаха да се променят. Някои от жените избърсаха капнали от очите си сълзи. Мъжете примигваха и забиваха безмълвно поглед в земята. Всички бяхме замлъкнали по различен начин някак си – не слушахме вече само, преживявахме. Съпреживявахме. И в това се състоеше цялата гениалност и непоносима тежест на този миг – във въздействието, което всяка разказана от сърце и душа история трябва да има. Неслучайно може би към края на обиколката около главата ми започнаха да „кръжат звезди“ и да ми се вие свят…

            Остатъкът от деня премина обратно между четирите стени на БТА. Отскочих и в отдел „Графичен дизайн“, и в студио БТА, където станах свидетел на това как се записва voiceover, имайки възможността сама да запиша гласа си. Всичко това обогати представата ми за това колко труд всъщност се влага във всеки детайл и от какво съществено значение е не само текстът на един материал, но и изборът на цвят за сайта например, както и правилната подредба на уловените кадри. С това съвсем се убедих, че журналистиката е съвкупност от труд на много хора от най-различни сфери и области. А аз имах късмета да ги обиколя почти всичките.

            Като всеки край, и този на стажа ми беше емоционален. Без да се усетя, се бях привързала към атмосферата в офиса на Школа БТА, към ментора си и към ръководителката на школата, с които прекарвах по голямата част от времето си. В началото не си и давах сметка колко много нови неща ще науча, в колко различни сфери ще добия не просто поглед отвътре, а и професионална гледна точка. Разнообразието на програмата ми беше нейното основно предимство, защото добави перспектива на мнения, които дори все още не са започнали да се заформят в съзнанието ми. Опитът, от който черпих, средата, в която бях толкова благодарна да пребивавам, както и хората, с които по един или друг начин прекарах ценни минути или часове от стажа си, безспорно наклониха везните в собствената ми нагласа към журналистиката като цел, която може би не е толкова абсурдно да започна да преследвам.

Освен на Българската телеграфна агенция, зад вратите на чиито офиси седят истински професионалисти, от които успях да си открадна не само опит, но и искрица от тръпката, от страстта, която изпитват към журналистиката, на ментора си и на ръководителката на школата, Гавраил Гавраилов и Анета Паунска, които бяха неизменно зад гърба ми, погълнати от идеята не само да дадат на младите бъдеще в журналистиката, но и да дадат бъдеще на самата журналистика, искам да благодаря и на център за еврейско-българско сътрудничество „Алеф“ за предоставената възможност. Без всички, които неуморно се трудят, за да се разпространяват дейността, каузите и посланията на центъра, вратите към Българската телеграфна агенция щяха да останат затворени, а момичето, което се луташе из коридорите ѝ, събираше впечатления, летеше от отдел в отдел, щеше да остане може би завинаги непознато. Но това не е единственото, за което имам да благодаря на център „Алеф“. Мрежата от събития, като започнем от конкурса „Който спаси един човешки живот, спасява цяла Вселена“ и завършим с тридневния фестивал „Приятелството – смисъл и спасение“ са не само трибуна за това гласът на младите да бъде чут, но и инкубатор на незабравими спомени, на приятелства, които далеч не приключват след само три дни. Какво друго мога да кажа, освен отново с цялата искреност, на която съм способна, да Ви благодаря дълбоко.

0 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

февруари 2024
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829  
Ad
Ad