Център за еврейско-българско сътрудничество

Мартина Базлянкова, 12 клас, ПГТ “Проф. Д-р Асен Златаров” – Бургас

Кибритената кутийка

– Бягай, бягай от тук, не мога да ти дам кибрит!

– Моля Ви, ще го платя, не искам много, само една кибритена кутия – с пресъхнал и изморен глас се умоляваше малкият Лука, но продавачът бе категоричен. Хвана детето за яката и го изкара насила от магазина си, затръшквайки вратата след него. Лука, само на седем години, вече бе вкусил от жестокостта на света. И въпреки това той таеше в себе си вярата, че хората са по-добри, просто времената бяха тежки.Силен дъжд се сипеше, хората тичаха нагоре-надолу по улиците, бързайки да се приберат в домовете си на топло. Наводненията бяха чести, реколтата на хората – съсипана. Това лято порои имаше почти всеки ден, те също допринасяха за безпокойството, което всички вдишваха във въздуха. Влагата беше неописуема и нетърпима. С неспокоен поглед Авиа се бе облегнала на малкото таванско прозорче, очаквайки да види сина си. Не се случваше за пръв път да се губи с часове, но майката в нея не намираше утеха, сякаш огън гореше душата и. Искаше и се да излезе вън на дъжда, за да потуши бушуващия в нея пожар, но успяваше някак да устои на този порив. В краката на жената заигра малка кафява топчица, която за момент я отдалечи от тревожните мисли, изпълнили съзнанието и.

– И ти го чакаш, нали? Или си гладен? Сигурно си гладен, вие животните какво ли разбирате? – Авиа стана от дървеното столче до прозореца и се захвана да чупи хляб на малкото кутре, което радостно въртеше опашка – Ти майка имаш ли си? Вероятно се притеснява за теб. Знаеш ли, много приличаш на сина ми, непокорна кафява топчице!

Чу се съвсем леко проскърцване и от капака на пода се подадоха две игриви сини очи. Авиа веднага скочи и обгърна сина си с ръце, а после майчински погали русите му къдрици.

– Къде се губиш цял ден, Лука! Ще умра от притеснение, седя тук затворена с това куче.

– Мамо, не се ядосвай! – погали я малкото дете по корема и тя внезапно притихна – Кога ще се роди, вече искам да го видя?

– Съвсем скоро, Лу, може да е още тази седмица! – Тези думи бяха тежки за произнасяне, главата на Авиа натежа и тя се върна на столчето до прозореца, опитвайки да скрие сълзите си.

– Мамо, бебето ще дойде ли с нас? Там…, там не е място за него, може да му направят нещо, както на татко.

– Там не е място за никого, сине, но нямаме избор. Хайде, моля те, лягай, и си свали дрехите, вир вода си, ще настинеш!

– Но аз…

– Достатъчно, Лука! – Авиа бе категорична в тъгата си. Избягваше да мисли за това, което предстоеше, защото се чувстваше безсилна. Мисълта, че не може да спаси децата си, бе най-тежкото нещо, което една майка можеше да изпита. В нея отново се запали същият огън, който я караше да желае да излезе вън на дъжда и да се скрие между капките. Дузина кибритени кутии лежаха на малък дървен тезгях. Оградата на двора бе ниска. Не се виждаха хора наоколо. Въпреки угризенията, които се появиха в него, той бе решен. Покатери се по оградата, прехвърли единия си крах, а след това и другия. Чу се тупване и Лука вече се бе озовал в чуждия двор. Закрачи неспокойно и плахо към тезгяха, молейки се никой да не го види. Малката му трепереща ръка взе една от кибритените кутии, а на нейно място остави малкото пари, които имаше, с надеждата, че хората ще му простят. Момченцето пое отново към оградата, но този път с нетърпение.

–Ей, кой си ти? – прозвънтя глас зад гърба на Лука, а след това детето усети мек удар по гърба си. Вцепенен от ужас той се обърна. Насреща му стоеше дете, долу-горе на неговата възраст, с кафява коса и светли, будни очи, издаващи детска невинност. В краката на Лука бе паднала топката, с която другото момче го бе нападнало.

– Не е много героично да нападаш в гръб! – опули се Лука, забравил, че краде от чужд двор.

– А правилно ли е да влизаш непоканен и да ме стряскаш?

– Не съм искал да те стресна – засрами се крадецът – аз, аз просто исках кибритена кутия, моля те, остави ме да си ходя, ето виж, ей там, даже оставих пари!

Малкият стопанин на къщата се приближи до тезгяха на баща си с любопитство, а после се обърна към събеседника си с палава усмивка.

– Измислих как ще се разплатим! – радостно се доближи до Лука – Аз ти давам кибрита, а ти ще си поиграеш с мен! Аз съм Павел! – без да дочака съгласието на отсрещния Павел хвана момчето за ръката и го задърпа към вратата на къщата. Тя беше малка, но отвътре уютна и спретната. В хола имаше голяма дървена маса, а до нея малко червено килимче, върху което се имаше дървени камиони и мечове. Лука ахна и на лицето му се появи широка усмивка, той никога не си бе играл с играчки. Само с камъни и пръчки.

– Невероятно! Може ли да ги разгледам?

– Разбира се, разбира се! – подскачаше от щастие Павел – Вземи един меч и да се дуелираме! – децата взеха по един меч и застанаха един срещу друг – За какво ти е този кибрит, ако бях аз щях да открадна една от играчките.

– При толкова много дъжд ни трябва и малко огън, не мислиш ли?

– Лято е! Защо ти е да палиш печка!

– Огънят спасява, Павел! – смирено каза Лука, а после стисна здраво мече и се потопи в игри.

Дните се нижеха бързо, дъждовете не стихваха. Авиа бе извикала Баба Стана в малкото им таванско скривалище, защото се очакваше всеки момент да роди и някой трябваше да бъде до нея. Тежко минаваха дните на тази жена, откакто бащата на Лука, Аврам, бе депортиран в един от лагерите. Дни и нощи тя се бореше с мислите си. Бореше се със себе си, опитваше се да не плаче пред сина си, но силите я напускаха. Лука прекарваше всеки следобед с Павел. Те двамата се бяха превърнали в истински братя. Игрите свързват децата, а липсата им – отдалечава възрастните. Родителите на Павел, Анна и Петър, също очакваха дете, но за жалост то се бе родило миналата вечер мъртво. Павел бе изтичал до таванското убежище на приятеля си, за да му съобщи тъжната вест. Лука бе разстроен, но в очите му се четеше и още нещо, някаква идея, която го бе осенила. Въпреки възрастта си, той бе много осъзнат и дързък, хитър, любопитен. Авия не обичаше да крие нищо от него. Той бе запознат с това, че е евреин, а не българин, като Павел. Знаеше, че има хора, които го сочат с пръст, такива, за които той е грешка, нещо по-малко, той е недостатъчен, несъвършен, нарочен, наричан. Той обаче не правеше разлика между хората, затова и не се обиждаше от думите на останалите. Човек не може да бъде обиден, ако съзнанието му не го позволи, а съзнанието на Лука бе далеч от мисълта, че хората трябва да бъдат порицавани заради различията си. Децата със сигурност бяха по-мъдри и добри от възрастните. Причина е, че те не разбират злото, не виждат преградите и пропастите между хората. Напротив, те виждат пътеките, по които всеки може да поеме, за да стигне до сърцето на другия, играчките, които градят приятелство и раждат спомени, ръце, които подават топката и прегръщат, очи, които виждат всеки като приятел – нищо повече, нищо по-малко. С възрастна забравяме да играем, да подаваме топката на другия, страх ни е да не паднем, а като паднем не търсим помощ от никого, децата не се срамуват да плачат, те търсят утешението на прегръдката, затова и раните им заздравяват по-бързо. Лука и Павел бяха притихнали в изумление, застанали пред мъничкото бебе, което се бе родило живо и здраво с помощта на баба Стана. Двамата станаха свидетели на нещо толкова страшно и в същото време вълнуващо. Авиа бе оставила на страха да я погълне, типично за един възрастен.Тя не искаше да види дъщеря си, защото знаеше, че ще трябва да се разделят. За разлика от нея Лука, без страх, измерваше и поглъщаше всяка част от малката си сестричка, очите му бяха широко отворени за всяко нейно движение, той можеше да я съзерцава вечно, но знаеше, че не разполага с това време. Още когато Павел каза на приятеля си, че майка му е родила мъртво дете, планът се заформи в главата му. Веднага след като Авиа роди щяха да занесат детето при Анна и Петър, които ще станат майка и баща на чуждо дете. Те, родителите на Павел, се съгласиха да представят малката сестра на Лука като тяхна родна дъщеря, вместо да разкрият, че тяхното дете е родено мъртво. Сърцата им бяха изпълнени със скръб и само това мъниче можеше да ги избави от мъката, а Павел и негово семейство бяха готови да отворят сърцата си за него. Авиа се разкъсваше отвътре, но знаеше, че в друг случай, дъщеря и ще бъде убита, защото, също като нея и като брат си Лука, тя бе различна, бе нарочена и нежелана. Вечерта, в която се роди малкото момиче, дъждът бе спрял, а Лука, Павел, Авиа, Анна, Петър и Стана спасиха един живот, отвориха сърцата си и построиха мостове помежду си, които щяха да ги свързват завинаги.

Дъждовете спряха. Слънцето безмилостно започна да напича и сега хората се криеха от него. Искаме това, което нямаме. Недооценяваме онова, което имаме. Още една грешка, която възрастните допускат. Авиа и Лука вървяха в мълчание, а Павел вървеше зад тях, ридаейки неудържимо.

– Защо? Не разбирам защо, просто кажете, че не искате да отидете, не се качвайте в тези влакове! Моля те, моля те, лельо Авиа!

– Павел – едва сдържаща сълзите си жената му отговори – нямаме избор.

– Кой, кой не ви дава избор! Авиа, моля те, умолявам те!

– Не, кой, мили Павел, а кои! Един човек сам няма как да постигне това. Човек е сам в избора си, но не и в деянията си. Затова трябва да внимаваме какви избори правим. Това е много важно. Всеки има силата да спаси, равносилно на това и да погуби. – без повече да говори Авиа целуна Павел по челото и от очите и се отрониха няколко сълзи, които се сляха с тези на Павел. Погледите им се срещнаха и в този момент си казаха безгласно хиляди неща, момчето и обеща, без думи, с поглед, че ще пази и обича дъщерята на тази смела жена.Авиа пое голяма глътка въздух, усмихна се на Слънцето и се запъти към влаковете. Лукащеше да я последва, след като каже последно сбогом на своя приятел.

– Да не се доближаваш до влаковете, чу ли, стой тук, далеч, да не вземат да те видят, ще нарочат семейството ти. – предупреди го строго еврейчето – И ето. Надявам се да вземеш и това. – От чантата си Лука извади малкото космато кученце, коетоне спираше да върти опашката си. – Няма на кого да го оставя, а не ми се иска да бъде само на пътя, вземи го, ще ти напомня на мен.Павел пое кучето в себе си. Разплака се отново, когато погледна приятеля си в очите. Красиви сини очи, изпълнени със смелост и вяра – в доброто, в хората, в Павел.

– Благодаря ти за кибритената кутия, огънят ще ме спаси, ти ме спаси! – каза Лука и категорично се обърна, поемайки към майка си. Павел не разбра думите на своя приятел, но знаеше, че никога няма да забрави нито тях, нито него. Избърса сълзите си, стисна здраво кученцето и тръгна с натежало сърце към дома си. Павел бе замръзнал на мястото си. Не успя да реагира, когато ден по късно Анна му съобщи,че влаковата композиция се е подпалила и влакът е дерайлирал. Нищо не е могло да спре този пожар в това жарко време. Сякаш природата бе участвала в плана на Лука и му бе помогнала да го изпълни. В суматохата всички натоварени успели да избягат. Това, което беше натежало в сърцето на Павел, вече го нямаше. Той знаеше, че приятелят му е свободен. Лукабе успял да избави всички тези хораот незаслужената жестокост, която ги очакваше. Да, той наистина бе различен, но не по начина, поради който бе осъден на този живот. Душата му е различна, смела, детска. Той е много далеч от възрастните и от техните страхове. Лука се осмелява, той спасява човешки животи, по начин различен от общоприетия, но също толкова достоен.

– Хей, кафява топчице – Павел се съвзе от транса си, защото кучето бе започнало да се върти неудържимо и да лае еуфорично – разбираш какво става, нали?Те вече са свободни! Лука е планирал всичко, той ги е спасил! – каза весело и с радост момчето, поемайки косматото в ръце – Авиа и Лука са свободни!

–Той какво? Какви дивотии говориш, кой е спасил, Павеле! – попитамайка му с изненада.

–Огънят спасява, мамо! – гордо отвърна Павел, най-накрая разбрал думите на приятеля си.

 

418 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

април 2024
П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930  
Ad
Ad