В края на 19 век, когато лодки с еврейски мигранти пристигат на пристанището в Ню Йорк, прогонени по политически и религиозни причини, от родната си Украйна пристига и еврейското семейство Сидис – Сара и Борис. Те бързо стават известни с интелектуалните си способности.
Само за три години Борис завършва бакалавърска и магистърска степен в Харвард. Става психиатър, специализирал се в психопатология, а по-късно и доктор по психология. Сара учи в Бостънския университет и е една от малцината жени с медицинско образование в САЩ.
Освен с интелигентността си, семейството е известно и със своята ексцентричност. След като преминава с лекота през Харвард, Борис става професор по психология там, като повлиява на области като хипнозата, групова психология и психология на тълпите. Голяма част от работата му е експериментална и в известна степен дори авантюристична, и то по времето, когато психологията прави забележителен напредък.
На 1 април 1898 година Сара ражда син, когото наричат Уилям. Така семейство Сидис получава чудесна възможност да приложи ексцентричността си и при възпитанието на детето. Те се заемат да докажат, че ако родителите са достатъчно бързи и използват правилните методи, децата могат да отключат своя потенциал. В известен смисъл Уилям Джеймс Сидис се явява тяхното опитно зайче.
Речено-сторено. Борис и Сара започват образованието на детето само няколко месеца след раждането му, а малкият Уил попива информацията като гъба. Баща му използва дървени кубчета, за да го научи на азбуката, и на 6-месечна възраст той произнася първата си дума – „door“ (от англ. – врата). Само след месец добавя към речника си и „moon“ (от англ. – луна). На 8 месеца той вече се храни сам с лъжица – нещо, което много малко деца усвояват преди първата си годинка.
Семейство Сидис вярва, че любопитството е качество, което трябва да се насърчава у децата и затова Сара оставя медицинската си кариера, за да се посвети на развитието на детето си. На година и половина малкият Уилям вече чете вестници, а когато навършва 5, заради забележителните му способности, вече вестниците насочват вниманието си към него. И няма как да е иначе – детето е истинска сензация. На 18 месеца Уилям чете „Ню Йорк Таймс“, на 3 години пише писма, за да си поръча играчки. Петгодишен е, когато получава от баща си календари. Малко след това той може да изчисли деня, в който дадена дата се е падала през последните десет хиляди години. Едва станал на 6 години, вече говори няколко езика, включително латински, иврит, гръцки, руски, турски, арменски, френски и немски. Чете Платон и Омир на оригинален гръцки, пише поезия на френски, както и роман… Шестгодишен влиза в начално училище, но само след половин година вече е на ниво гимназия. Между 6 и 8 години Уилям пише няколко книги, включително изследвания по астрономия и анатомия.
Съвсем естествено, родителите на Уилям много се гордеят с постиженията на сина си и парадират с него като доказателство за методите им на възпитание. Колко от геният на момчето обаче се дължи на тях и колко на природата все още може да се дебатира.
Уилям се изолира в семейството си и живее в своя малък свят. Докато интелектуалните му нужди са подхранени, емоционалните му нужди остават незабелязани. Детето страда, защото не иска медийно внимание. В училище няма никаква концепция за социално взаимодействие или етикет. Ако темата му харесва, не може да контролира ентусиазма си. Но ако не му е интересно, той просто си запушва ушите.
На 9 години Уилям кандидатства в Харвард и въпреки, че взима с лекота изпитите, администрацията заявява, че все още е прекалено „емоционално незрял“ за студентството и по-добре да дойде, когато е на 11.
Следващите две години Уилям прекарва в Колежа Тафтс в Бостън, където поправя грешки в математически книги, както и в текстовете на Айнщайн, а също така учи още чужди езици. По това време той открива, че може да пресмята деня от седмицата за всяка дата в миналото или бъдещето и пише четири книги. И така, когато през 1909 става на 11 години, Харвард най-накрая го приема като студент. А само няколко месеца по-късно, в една студена януарска нощ на 1910 година, стотици професори и студенти по математика се събират, за да видят първата лекция на малкия гений – темата е „Тела в четвъртото измерение”.
Докато завърши, 16-годишният тогава Сидис вече е известен човек и именно поради тази известност става интровертен. На дипломирането си той споделя: „Искам да живея перфектния живот. Единственият начин да живееш перфектен живот е в усамотение. Винаги съм мразил тълпите.“ И наистина заживява така – напълно отрича секса, изкуството, музиката и всичко, което би могло да го разсее от единствената му цел – да събира познание.
Биографът на Сидис Ейми Уолъс пише: „В Харвард го бяха направили за посмешище. Той призна, че никога не е целувал момиче. Дразнеха го и го гонеха, а това беше просто унизително. И всичко, което той искаше, беше да бъде далеч от академичните среди и да бъде обикновен, работещ човек.“
За кратко преподава математика в Университета Райс, но напуска, когато вижда, че възрастта и популярността му разсейват студентите. Завръща се в Харвард, за да учи право, но не му харесва и отново напуска. През 1919 е арестуван на демонстрация, която прераства в бунт. Отървава затвора заради влиянието на родителите си, а те от своя страна го откарват в лятната си вила в Калифорния, където прекарва около година.
Огорчен от всичко това, Сидис се връща обратно на изток в опит да избяга от пресата, родителите и талантите си, които вече смята за проклятие.
Хваща се на работа на нископоставени служби, като чиновник и счетоводител. И всеки път, когато се разбере кой е, напуска. „Само при вида на математическа формула усещам физическа болка. Всичко, което искам да правя, е да смятам на калкулатор, но не ме оставят намира.“ Един път от Железниците в Масачузетс му дават планове на маршрутите си, надявайки се да направи системата им по-ефективна. Само при мисълта за изчисления Уилям се разплаква и си тръгва.
20-годишен, Уилям на практика вече се превръща в отшелник, като се отдръпва от обществения живот. Откриваме го на 39 години в Бостън, където запълва времето си, като пише романи, изучава живота на едно индианско племе и колекционира трамвайни билети.
Пресата продължава да го преследва с години, като се подиграва на захвърления му потенциал. Една конкретна статия в New Yorker от поредицата „Къде са те сега” за изчезнали от поглед известни хора е толкова оскърбителна и пълна с подигравки… През 1937 г. „Ню Йорк Поуст“ изпраща репортерка под прикритие, за да се сприятели с уединения гений и да изкопчи някои пикантни подробности. Статията описва момчето чудо от 1909 година като пълен провал, който не е оправдал надеждите от ранното си детство.
Уилям съди вестника за клевета – това се смята за първото подобно дело в света. Съдът отсъжда в полза на медията с мотив, че като публична личност Уилям се е отказал от правата си на личен живот.
След делото Уилям отново се скрива от света. До момента, когато хазяйката му го намира на пода на дома му в Бостън, изпаднал в кома. Диагнозата е мозъчен кръвоизлив. 46-годишният математически гении умира самотен, беден и нещастен.
Само за сравнение: Смятa ce, чe Aлбepт Aйнщaйн e бил c ĸoeфициeнт нa интeлигeнтнocт 160, Иcaĸ Hютoн – със 190. Коефициентът на Уилям Cидиc е бил мeждy 250 и 300!
Източници: https://www.chr.bg/, https://delo.bg/, https://www.streetwatch.bg/, https://bg.freekaamal.net/, https://bg.birmiss.com/