През 1971 година един журналист, поляк, започва да пише необикновена книга, озаглавена „Разговор с палача”, съдържанието на която с абсолютна точност е записал в съзнанието си и пазил там повече от 20 години. Оставало му е само да визуализира мислените си записки, за да даде на света една непозната, но страшна истина.
Това е Кажимеж Мочарски. Офицер от Армия Крайова по времето на полската съпротива срещу германската окупация на страната през Втората световна война. След установяването на комунистическия режим в Полша – арестуван, подложен на ужасяващи мъчения, осъден първо на 10 години затвор, а впоследствие – на смърт.
Причината за това изглежда абсолютно нелепа сега, но тогава, преди 78 години, това не е така. Полската съпротива срещу немската окупация се води главно от две въоръжени групировки – Армия Крайова, подчинена на полското правителство в емиграция в Лондон, и Армия Людова, призната и подкрепяна от Москва.
Трудно е да се каже коя от двете армии има по-голям дял в полската съпротива срещу окупатора, а и това сега е излишно. А тогава, преди 78 години, всичко е въпрос на политика. За СССР Полша е в неговата сфера на влияние и след 1945 г. СССР налага там социалистически строй и страната е трансформирана в така наричаната народна република.
Всичко това автоматично прави бойците и офицерите от Армия Крайова колаборационисти и предатели. След приключването на Втората световна война те са преследвани от комунистическите власти. Биват арестувани, затваряни и убивани. Един от тях е Кажимеж Мочарски.
Връщането ни в миналото сега обаче има особен ракурс. Защото в килията за смъртници във Варшавския затвор Мочарски е заедно с групенфюрерът от СС (генерал-лейтенант) Юрген Щрооп и унтерщурмфюрерът (лейтенант) от СС Гюнтер Шилке. Случайно или не комунистическите полски власти събират в една килия двама смъртни врагове. Защото Щрооп е палачът на Варшавското гето, където по негова заповед хиляди евреи са изпратени в лагерите на смъртта и още хиляди, включително и поляци, са избити по време на въстанието в гетото.
Варшавското гето – това е най-големият от хилядите германски концентрационни лагери по време на войната, пълен изцяло с евреи от Полша и Източна Европа. Към април 1941 г. в гетото са над 460 000 души. През юли 1942 г. нацистите депортират оттам 300 000 от тях в лагера на смъртта „Треблинка. А в началото на 1943 г. Химлер издава заповед за окончателното ликвидиране на гетото.
Когато обаче започват последните депортации, точно преди 80 години, на 19 април 1943 г., 750 от по-младите обитатели на гетото грабват оръжието…
За Мочарски, боеви офицер от АК и журналист, възможността за изясняването на извършеното от германските окупатори във Варшавското гето, и то не от кого да е, а от главния изпълнител Щрооп, пада като че ли от небето. 255 дни двамата са в една килия за смъртници. И Щрооп разказва…
„Сутринта на 18 април 1943 г., без все още да ми е заповядано да поема командването на операцията, излязох да огледам района на утрешните битки. Стигнах до центъра на гетото. Надишах се на еврейска смрад, макар че улиците пустееха. Привидното спокойствие свидетелстваше, че евреите бяха предупредени за бъдещата акция.
Точно в 6 ч. сутринта на 19 април започна операцията. Но явно се избърза с включването на бойните отряди. Навлезлите в гетото немски части срещнаха неочаквана, ожесточена и организирана съпротива. Часове след началото й операцията беше пред пълен провал.
В моята квартира телефоните непрекъснато звъняха. Райхсфюрерът, всякога изтънчен и деликатен, многократно употреби груби думи. Заповяда ми незабавно да поема военното командване във Варшава.
Като приех командването на частите, атакуващи евреите, възстанових реда. После увеличих ударната сила, като въведох в боя всички бездействащи дотогава войници.
Настъпихме. Отново в първите минути беше спокойно. Внезапно от няколко сгради неприятелят откри огън с карабини и автомати, а също и с гранатомети. Заповядах да се спре настъплението и да се докара артилерия. Исках да унищожа засечените бункери и укрепления. Успях донякъде.
Специалните еврейски бойни групи обаче дълго оказваха съпротива. Използвахме различни методи, включително артилерия, огнехвъргачки и миномети. След тежки битки превземахме огнища на съпротива, но така и не заловихме нито един член на Еврейската бойна организация.
На втория ден от операцията, в 7 часа сутринта, в гетото отново навлязоха щурмовите отряди. Смятах, че през този втори ден ще свършим доста от главната работа, а третия и нататък ще посветим на подреждане и приключване. Грешах.
Този ден не успяхме да прочистим гетото. Натъкнахме се на нови огнища на съпротива и замаскирани скривалища. В лабиринта от постройки се укриваха около десет хиляди евреи. Тук, при отсъствието на надзор, евреите бяха успели тайно да построят система от бункери, укрепления, обитаеми мазета, проходи, коридори и т.н.
Сутринта на следващия ден, Велика сряда, отново атакувахме гетото. Многократни атаки. Успяхме да очистим част от обектите, където се бяха залостили изродите. Там се оказаха не няколко, а близо седемнайсет бункера.
Битката се ожесточи. Противникът атакуваше с гранати, мини, коктейли „Молотов“ и стрелба с пистолети. Евреите, ловки като пантери, се прехвърляха от едно скривалище в друго. Трябва да признаем, имаха чудесни методи за сигнализация, връзки и се криеха из миши дупки. В края на краищата сапьорите взривиха много огнища на съпротива, свързващи звена и проходи.
За да нямаме жертви, подпалвахме гнездата на съпротива. С огън издимихме евреите! Как пронизително крещяха при горенето и печенето! И колко охотно се предаваха в плен! Наистина, част от тях се самоубиха, но останалите подкарахме и… веднага на вагоните… за Треблинка!
Като резултат, този ден изловихме пет хиляди евреи. Но те бяха само половината. Мнозина се измъкнаха. Останаха няколко бункера. Знаехме, че се намират дълбоко под земята. Не знаехме истинското им местоположение, нито пътя към тях. По-късно отново претърсвахме този обект и всеки път трябваше да се справяме с огнище на съпротива или скривалище.
На Велики четвъртък, 22 април 1943 г. картината отново бе същата. Призовах есесовците към по-голямо внимание в придвижването. Очевидно беше нашето безсилие при борбата срещу евреите и поляците, заседнали в каналите под гетото. Евреите ни попречиха да ги наводним. Неколцината влезли там есесовци бяха посрещнати с пистолетен огън. Така и никога не завладяхме каналите!
Третият феномен, проявил се на Велики четвъртък, беше участието на еврейските жени в битките. Говоря за организираните групи от момичета. От този ден нататък често имахме работа с тях.
Мисля, че това не бяха обикновени човешки същества – по-скоро бяха дяволици или богини. Спокойни. Ловки, като акробатки. Често стреляха с пистолети едновременно с двете ръце. Неукротими в сражение, те се биеха докрай.
Изключително опасни в непосредствена близост. Една от тях изглеждаше едва ли не като зайче. Изцяло обезвредена. Но изведнъж, когато наша група приближава на няколко крачки, тя взривява граната, скита под нея. В такива случаи понасяхме големи загуби и заповядах повече в плен да не се взимат момичета, а отдалеч да се разстрелват с автомати.”
…
Съпротивата на евреите в гетото е сломена чак три седмици след началото на операцията по прочистването. В последният бункер младите евреи, виждайки вече безнадеждното си положение, предпочитат колективното самоубийство пред възможността да бъдат изпратени в газовите камери на „Треблинка”.
Командващият операцията по ликвидирането на Варшавското гето групенфюрер Юрген Щрооп (в средата).
