Предопределено

Разказ на Златара Чакърова, ученичка от 10 клас на НУМСИ „Проф. Панчо Владигеров“ – Бургас – поощрителна награда в VII национален младежки литературен конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“. Наградата обяви Ярослав Годун, директор на Полския институт в София.

ПРЕДОПРЕДЕЛЕНО

All roads lead to something you were predestined to do.

„A Man called Ove“

Та, седим двамата с Магето на оня хълм, излегнали сме се сред гъстите стръкове неокосена трева. По-скоро само аз лежа, щото той ако се просне като мен, после ще му е трудно да стане – я става, я кръст, я кост – все нещо ще се обади. Ама търпят го те, ще кажеш, че им е като остаряло куче – намирисва, едва се движи, върши си работата мързеливо и мудно, докато ти кибичиш пред едно дърво петнайсет минути. Знаеш обаче, че не е от мързел, живинката е стара, душата й може още да се мята в различни посоки, ала тялото линее като износена риза.

Затова седиш и чакаш да си свърши работата.

Чакат го и Магето верните му мускулчета и жили, смиляват се над него. Всеки ден да го изкачи тоя баир, после и да слезе. Твърди, че така правел всеки ден. Знам ли, май не ме лъже. Пети ден съм в тая местност, всяка сутрин го засичам да върви нагоре по пътеката- с два портокала, шише вода и шапка- да не му пече на очите.

Днес е без шапка. И дрехите му едни такива, по-различни са, целият е в бяло.

• Да не си на сватба ? Или на някое официално събиране, много си се издокарал. Лошо няма, ама в тая трева целият ще позеленееш.

Той само ми се усмихва и мълчи.

Белим портокали и ядем. Тия неговите не знам откъде ги взима, но са толкова сочни, че спреш ли за секунда да ги смучеш, устата ти веднага пресъхва и иска още.

• Младене,знаеш ли, много хубаво си прекарвам с теб. Блажено е това време. Абе, все едно не е време. Е, ама не точно.Щото като слезем обратно в цивилизацията, всичко ще си е същото, нищо няма да сме изпуснали.
• Така е, така е, хубаво е тука.

Пак се умисля. Има го този навик. Разказва като чист оратор. Когато говори. Повече мълчи.

Погледът му замижава някъде в далечината, сякаш търси нещо. Като че ли го намира, защото лицето му внезапно се отпуска и грейва, независимо от слънчевите лъчи, проблясващи в очите му. А тия очи – цяла история. Едни такива дълбоки, бистри, колко ли свят са видели. Отстрани са изрисувани с дълбоки бръчки, километри дълги, горивото ще ти свърши докато им стигнеш края. Суха загрубяла кожа, посивяла четина. Абе старост си е, от далече ще я познаеш. Точно тая старост обаче ти вдъхва доверие, топлина и почит.

• За какво мислиш?
• Измервам си пътя.
• Измерваш си пътя ? За къде го мериш, на състезание ли ще ходиш?
• Равносметка е,годишен отчет, както искаш му кажи.
• И какво? Щастлив ли си?
• Щастлив съм .Можеше и още, от хубавото и от лошото. Човек винаги иска и знае,че може още. А това понякога е пагубно. Щастлив съм.
• И за нищо не съжаляваш?
• Напротив. Съжалявам. Но няма смисъл да го мисля.
• Защото така пътят ти ще се скъси.- кимам и откъсвам стръкче трева.
• Да.
• Добре де, а тоя път дето го измерваш, не ти ли доскучава? Така де, животът в пътуване е спасение от рутината. Безкрайност. Но после и пътуването става рутина. И какво правиш тогава?
• Спираш, оглеждаш се, гледаш кой минава покрай тебе.
• Е, така не си ли губиш времето?
• Нищо не губиш. Неподвижността е спасение от препускащото време. Другите се движат, другото се случва, ти само си почиваш. И гледаш.
• И после?
• После ти омръзва.
• И тръгваш отново.

Сега Младен кима. Белим още портокали. Младен пак се заглежда в точката си, аз си намирам моя. Имам усещането, че двамата си мислим за едно и също.

• Разкажи ми още за този твой път.
• Дълъг е. От къде да го започна?
• Откъдето се започва. От началото.
• Хм. – лапа едно парче и пак се усмихва. –Коньовица.

И почва да разказва.И говори, и говори. И ги меси едни топли истории от дядовата пекарна. За първата му и най-ценна шапка, за първото возене в каруца.

Подкарах я и аз тази каруца. И всичките ги посетихме – Иван, другарят по чин. Петърчо с кривите очила. Нови били, модерни,всички да му завиждали, ама замъглили се нещо и още при първия камък предали стопанина си. И ето ти го -Петърчо с кривите очила. Ето ги и близначките Шели и Нели- да се чудиш коя коя е, бягат с шарените си полички, а личицата им лепнат от плодовите близалки. Минаваме и през съседа Ешкенази, махаме му през прозореца. Той винаги е наказан да не излиза, защото винаги заспива в училище. Защото винаги стои до късно и пише. Фантастични разкази. И неговите сигурно си мислят,че го наказват. Да стои далеч от света.

А Ешкенази всъщност не излиза от него.

Къщата на Елия Селиктар винаги свети. А вратата винаги е отворена. За чай и бонбони масапан. Той седи на верандата, играе шах срещу себе си, така предизвикателството било най-голямо, и лапа бонбони.

Нямаме време да спрем. Пожелаваме му едно „Kome kon gana!” и продължаваме нататък.

И после изведнъж каруцата забързва.

Тъмно е. Не знам къде сме. Мирише на хляб, във въздуха се носят малки бели облачета. Брашно. Много е тихо. В единия ъгъл на стаята има маса. Седнали са шестима. Режат хартийки, лепят, удрят печати. Безшумно.Както се удря печат, когато не трябва да се чуе. Шепнат рядко и толкова тихо, че се сливат със звуците от скърцащите прозорци.

• Младене, къде сме ?
• Шшшт, не говори.

Заглеждам се в мъжете. Познавам го веднага. Младият Младен. Работи най-забързано от всички, с леки и механични движения, с размах и нито капка съмнение. Обаче е някак замислен. Не по неговия замечтан и очарователен начин. Замислен сякаш е нащрек. Често поглежда към вратата. Тялото му е стегнато, готово всеки момент да стане. За какво? Да бяга? Да се бие?

На вратата се почуква. Три пъти, съвсем тихо, но отчетливо. Младен става от масата и отваря вратата . Неговите хора.Поздравява ги бързо. Няма време за повече.

Останалите петима също се изправят. Най-слабичкият от тях вади една торба и изсипва хартийките от масата в нея. После му я подава.

• Тези се получиха по-добре от предишните. Не са изсъхнали изцяло, да внимавате. И следващият път носете по-малки снимки. Колко още ще ви трябват?
• Засега са само трима, но може и да станат повече. Носят се слухове, разпитват ме. Оня ден баба ти Ружа дойде да ми се моли – сама е, с три внучета. Едното е още пеленаче. Ако можело нещо да се направи.
• Може. Но ще ни трябват още хора. И по-нарядко да се ходи. Вече ме гледат подозрително. Три пъти си сменям картата за пет месеца. Питат ме разни въпроси. Обяснявам им, дали минава номерът, не знам, ама скоро и аз няма да имам отговори.И ако се изсипят наведнъж още такива като мен? Не, не, трябва да сме предпазливи.
• Ще направим още. Скоро. Прибирай се сега, че вечерният час наближава – прекъсва ги Младен, потупвайки окуражително новия. Толкова. Усмивка и леко потупване.

Няма време за повече.

Върнали сме се на улицата. Отново пред къщата на Селиктар. Която този път не свети.

Пред вратата са застанали три тъмни фигури. Шепнат нещо, разменят си цигари. Едва се различават в тъмното. Разпознавам ги по отблясъците. Лунната светлина сякаш потъва в жълтото на нашивките им. Каква ирония – да блещукаш толкова силно, когато от теб се изисква да изчезнеш.

После всичко става много бързо. От нищото се появява полицай, крещи. Див, брутален рев.Безчувствен. Заплашва, обижда. Вади пистолет. Ще ги арестува.

А съседните къщи само слушат. Никой не смее дори да надникне. През дупчица или прозорец. Да види какво се случва. Страх ги е, че са следващи.

И ето Магето не закъснява. Защитник без страх.

И пребива полицая.

И му взима пистолета.

И нечовека си заминава.

И улицата си отдъхва.

• И не се поколеба?
• Не.
• И не изпита страх? Страх какво на теб можеше да се случи?
• Понякога човек предпочита да се страхува за другите, защото го е страх да се уплаши за себе си . Така убиваш това чувство. То е лично. И няма място в битката със съдбата.

Тая съдба, която продължава да изпитва Младен. И не успява да го победи.

Гони го. Играта им тече винаги по тъмно. За да няма други свидетели. За да е сам.

И той винаги се изплъзва.

Винаги успява да ги скрие.

В някое мазе.

Над пекарната.

В пещта.

И съдбата все си мисли, че го настига. Но той е вече километри по-напред . Защото в тоя поглед негов има мисъл, стремление към свобода и справедливост. Не за него, а за ония звездоносци. С прекършени крила. Които той ще съживи . И ще пусне в небето. Там, където е най-високо. Където никой не може да ги стигне.

Но съдбата го стига. Помита го точно там, където пътищата се сливат и всичко става едно. Една сплав от чувства и емоции. Едно желание да бъдеш жив, не за себе си. А заради нея.

Заради Буча.

„Моето момиче”, както я нарича той. И това хич не му звучи лигаво. И като мъж, не търси да изглежда силен. Да не изглежда мекушав, а напротив- сух и здрав, и твърд като скала.

Не, пред нея всичко това е чиста форма на измама.

• Потъвах в очите й. Едни големи такива, гледат те, сякаш само теб виждат.Сякаш няма друго на света. И ти започваш да вярваш, че е така. Разбираш ме, нали?

Кимам. Защото много добре разбирам.

Младен във военна униформа. До него е застанала една голяма сянка. Черна. А образът й го няма.

Къде е Буча? Защо не е до него.

Прехвърчат някакви моменти.

Едни лица. Пак по тъмни нощи, пак по скришните места.

Къде е Буча?

Името й вече го няма. Лицето й се губи. Залепнало е върху нечий чужд живот. Върху една хартийка, с нечие чуждо име.

Какво се обърка този път? Защо точно този път?

Кой си ти? Защитен в сянката си .

Но няма смисъл. Младен сега е зад решетки. Сега ще трябва да се спре. Когато най-малко му се иска. Да се спре и да започне да оглежда. Какво се случва, кой минава покрай него. И най-тежкото- ще трябва само да стои. И нищо да не прави. Дълго след като му омръзне. И няма да може да тръгне веднага. Отново на път. Ще трябва да чака.

Нищо. И Буча го чака. Не казва:” Ще го чакам още малко. Още ден, два, месец.” Тя просто чака.

Защото тези две души съдбата само спъва. Но не успява да раздели.

Защото тези две души, наглед с много други продължават да пътуват. Винаги. И там, където мислим, че приключват, там започват отначало.

И Младен е победител.

В игра, която не е искал да започва.

Късен следобед е. Цял ден сме седяли на хълма. Водата е изпита, портокалите са изядени, слънцето все още напича.

Младен отдавна свърши да говори. Сега си мълчим. Всеки в неговата си точка.

Обръщам се и го поглеждам. Целият в бяло. Тревата не го изцапа.

Поглежда ме. Стоим така. Няма нужда от повече.

Отдолу се чува шумолене. Някой се качва по баира.

Буча. Остаряла, но същата ,каквато е в главата ми. Ставам да й направя място. Да седне до него.

На Магето само кимам. Достатъчно е .

Буча върви бавно и внимателно. Предпазливо, но сигурно. Знае къде отива. Предлагам да й помогна. „Мога и сама, благодаря човече.”

Добре. Отивам си.

Преди да тръгна надолу се обръщам за последно. Буча седи сама на моето място. Теб те няма.

В първия момент се стряскам. После разбирам.

…

Маге, опитвам се да ти измеря пътя. Но как? В каква величина? Метри, километри? Ако наредя всички хартийки? Ще стигне ли? Ако постеля всеки трепет, всяка мисъл, всяко дело, всяка спасена душа? Не, няма да стигне. Знам, че ти не си герой. Героите са отрано предопределени. Знае се кои са: в началото на книгата, в първия кадър на филма, в първата изсвирена нота . И те нямат друг избор освен да бъдат герои. Ти имаш. Твоят път е изтъкан от избори. И сам си тръгнал натам. Натам. В твоята посока.

Сега разбирам. Всички сме едни и същи. Фрактали. Част от един много по-голям. Ние го създаваме, ние го променяме. Когато променяме себе си, и той се променя. А той се променя, защото ние трябва да се променим. Да се движим, да спираме и пак да тръгваме. Нагоре и надолу, към добро и към лошо. Нали така? За да потънем с него. И да се качим високо. Защото сме съставени от себе си. И от другите. Което е едно и също.

Гледам ги още малко, искам така да ги запомня. Преди да си отида.

Тръгвам.

Оставям ги.

Тя, с тишината на липсата му.

Той, с тишината на присъствието й.

И точно тогава стръкчетата трева се раздвижват, противно на липсата на вятър. Като малки войничета, като верни приятели. И се полюшват леко около тях, в някакъв чудноват, но осезаем ритъм. Сякаш пеят песен. А думите са чужди, тайнствени и непонятни. И безкрайни.

Като завоите на един нов път.

Като този, който тръгва по него.