Александра Барчикова, 18 г. гр. Жилина, Словакия

Поощрителна награда в VІІІ Международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

СПАСИТЕЛИТЕ НА ХЕТИ КЛЕЙН

Когато се замислих върху темата на конкурса „Който спаси един човешки живот, спасява цял свят”, си зададох един въпрос: „Кого смятам за герой?“ И стигнах до извода, че най-големият герой в очите ми е някой, който не смята постъпката си за геройство. Смята я за свое задължение спрямо ценностите, които изповядва в живота си. Някой, който няма нужда да разказва за геройството си, защото действията му говорят достатъчно. Някой, който не е тщестлавен и единственото, за което копнее, е спокоен живот. Реших, че искам да напиша и всички да чуят за едно семейство от родния ми град, което не се е възприемало като геройско, не са се смятали за спасители и не са търсели нищо в замяна на своите действия – въпреки, че членовете на това семейство са рискували своя собствен живот, за да запазят живота на непознати хора. Това е историята на госпожа Хети Фишер-Клейн, спасеното еврейско момиче, което бе получило шанса в една нечовешка епоха да срещне щедрото семейство от Жилина.

Историята започва на 30 май 1932 в Братислава, когато на Жанет и Гейза Фиш се ражда дъщеричката Янка (Хети). Баща ѝ е уважаван човек в Братислава, очен хирург, силно вярващ евреин, участник в няколко религиозни организации. Майката на Хети умира три дни след раждането ѝ. Тогава в Братислава пристига нейната любвеобилна леля Беата и започва да се грижи за бебето. Беата е абсолютната противоположност на баща ѝ. Въпреки че родителите на Беата са ортодоксални, тя е напредничава, работи извън еврейската общност, следва в Берлин и активно воюва за правата на жените. Беата обичала племенницата си с цялото си сърце, за което свидетелства и фактът, че без колебания изоставила кариерата си само за да се грижи за нея. Когато Хети навършила осем години, Беата се омъжила за Юлиус Вейнер и се преместила в Жилина, което също не било обичайно за онези години, защото според еврейските традиции трябвало да я вземе точно Гейза.

Малко след това Хети започва да усеща антиеврейските мерки. „Ние сме жертвени агнета, обвинявани за всяко зло“, повтаряла Хети, която страдала много от ситуацията. В началото хората трябвало да носят еврейска звезда и не можели да излизат вечер от домовете си. Хети и баща ѝ, благодарение на неговата позиция в обществото, носели по-малки звезди. След това забранили на евреите да посещават някои части на града и, след като в Братислава нямало гето, ги преместили насила в претъпкани апартаменти в покрайнините на града. Хети и баща ѝ били изхвърлени от голямата им удобна къща. Пациентите на лекаря обаче не се чувствали добре при посещенията си в мръсния еврейски квартал. Те подписали петиция с искане лекарят да бъде преместен в по-нормално място. След дълги убеждения им били предоставени две малки стаички на първия етаж в бившата им къща.

Този период се отразява зле на психиката на Хети. Тя се чувствала изоставена, приятелите ѝ били в другия край  на града,  леля й Беата е в Жилина, а татко ѝ нямал време за нея. Винаги, когато вървяла по улицата, не можела да избегне отвратените погледи на всички към еврейската звезда върху дрехите ѝ. Един ден излязла на улицата. След минута я последвали някакви момчета. Познавала ги, били от младежите на Хлинка. Опитала се да им избяга, но те се спуснали безмилостно и се хвърлили отгоре ѝ. Последицити били ужасни – разкъсали цялата ѝ униформа. Върнала се вкъщи сразена, насълзена и само по бельо. „Чувствах се много унизена и засрамена да се прибера така у дома“, споделила Хети.

Когато почнали бомбардировките на Братислава и антисемитските прояви зачестили, Гейза Фиш изпратил единствената си дъщеря в Жилина, при леля ѝ Беата, с надеждата там да живее по-спокойно.

Годината е 1942 и Хети пристига при леля си в Жилина. Лека-полека си намира нови приятели, с които да играе и да прекарва свободното си време. Имала възможност да ходи на училище, което ценяла високо. Животът без баща ѝ бил тежък, но благодарение на тези плюсове бил поносим.

Всичко се променя през 1944. След избухването на Въстанието депортациите били възобновени и семейство Вейнер своевременно осъзнали надвисналата опасност. Няколко дни след началото нацистите започнали да депортират работещите евреи. Настъпва паника, в която вуйчо Юлиус казва на Хети да бяга и да спаси поне своя живот. Но Хети е твърдоглава и не желае да напусне семейството, което ѝ е останало. Отхвърлила предложението му с думите „Идвам с вас, където и да е!“

Семейство Вейнер, съпътствани от гардистите, които ги контролирали  какво вземат, започнали да си събират багажа. В това време Хети стои на стълбището един етаж по-надолу, плаче и мисли какво ли ще стане с нея. Изведнъж малко зад мястото, където стояла, рязко се отворила една врата. В следващите секунди една ръка я хванала здраво и я дръпнала вътре в чуждия апартамент. Хети се изплашила. Помислила, че някой иска да я нарани, но след първоначалния шок разбрала чия била тази ръка. На доктор Майерчик, когото Хети познавала, защото си играела с дъщеря му. Майерчик се преструвал, че Хети е негова дъщеря и крещял с цяло гърло:

– Що се влачиш с тия евреи?

После обяснил на гардистите, че му е дъщеря и затворил вратата. Убедил я, че ще ѝ помогне и ѝ обещал да я заведе на следващия ден при баща ѝ.

Първата нощ при Майерчикови е много тежка за Хети. През цялото време гардисти ядосано блъскат по вратата и настояват да им отворят. Михал Майерчик и жена му Анна реагират светкавично. Вдигат матрака на леглото на тримесечния си син и бързо скриват момичето. Бебето се събужда  и почва да плаче. Гвардейците нахлуват в апартамента, търсят дванайсетгодишно момиче, което било дошло миналата нощ. Доктор Майерчик запазва самообладание, обяснява им, че те едва вчера са се нанесли и че друг, освен тях, тук няма. Въпреки това гвардейците разхвърлят всичко, освен легълцето над треперещата и изплашена до смърт Хети, която си мислела, че скоро ще умре. После гвардейците си тръгват, но след полунощ отново заблъскват по вратата. Майерчикови бързо крият детето отново. Хети не може да спи от страх и дочува всяка дума. В главата ѝ се врязва въпросът, който гвардейците задали на семейството: „Знаете ли какво е наказанието за укриване на евреи?“

Моментът, в който Михал Майерчик взел решение да укрие Хети у дома си, променил целия му живот. Бил е готов да пожертва всичко. От доброто си положение в обществото до живота си и живота на своите деца. И всичко това само заради дванайсетгодишното съседско момиче, което познава само като дете, което си играе с дъщеря му. Лъже гардистите в очите и при всяка тяхна акция продължава да твърди, че Хети е негова. Няма никакви тайни очаквания. Нито за пари, нито за признание или изгода. Най-голямата му мотивация е да спаси невръстния човешки живот.

Въпреки, че Хети трябвало да остане у Майерчикови само за една нощ, техният дом станал и неин чак до края на войната. Докторът води лекции по право. Жена му е учителка по словашки език, история и география. Имат две деца, по-малки от Хети. Майерчикови се грижат за нея с любов и я възпитават като свое собствено дете. Госпожа Майерчик подава молба за напускане на работата си, за да се посвети на децата. Хети разбира всичко и често размишлява по този въпрос: „Какъв риск! Каква саможертва!“

Купили ѝ нови дрехи и я настанили в помещение, което останало празно след освобождаването на прислугата. Хети не можела да излиза навън, да държи лампата включена и гледала през прозореца само през завесата. В стаята си имала куфар с пробити дупки за въздух, покрит с покривка и ваза с цветя. Тя влизала в него всеки път, когато идвал някой на гости. „През тези девет месеца живеех в постоянен страх, нямах приятелки и никакви контакти с външния свят“, прави анализ на ситуацията Хети. През тези тежки моменти Михал Майерчик ѝ носи книги от библиотеката или кръстословици, говори с нея и ѝ дава задължителния оптимизъм.

Убедена съм, че след тази смела постъпка Майерчикови са се страхували за бъдещето си и това на децата си. Въпреки това, всеки ден успявали да потиснат този страх и опасенията си, за да могат да вдъхнат на Хети надежда. Както казва една китайска поговорка: ,,Надеждата е като захарта в чая, въпреки, че е малко, подслажда всичко.“ Tази помощ била за Хети също толкова важна, колкото и самото спасяване на живота ѝ, тъй като домашната обстановка, която ѝ предоставили Майерчикови, ѝ помогнала да преживее най-тежките моменти на войната.

Майката на Михал Майерчик също била смела жена. Живеела в Мала Прага (квартал на Жилина) и сама скрила в една малка постройка в градината си шестчленно еврейско семейство. За беда един ден я издала съседката ѝ. За да не застрашат живота на старата госпожа Майерчик, евреите сами отишли в полицията. Проблемът бил, че те знаели за Хети и нейното скривалище и било въпрос на време да изкопчат от тях тази информация. Когато доктор Майерчик научил за залавянето им, знаел, че следващата акция по издирване ще бъде в неговия дом. Не се поколебал нито минута, изпратил Хети с най-малкия им син в детска количка и ѝ наредил да се отдалечи повече от къщата. Само благодарение на това дете Хети не била сама на улицата и не будела подозрение. Докато ги изпращал, викал: „Бързо вън, ще претърсят всичко, ако някой те пита, носиш детето при баба му.“ Обещал ѝ, че ще дойде за тях, когато военните си тръгнат. Навън е люта зима, вятър и тъмнина. Улиците са пусти и неосветени. Хети дори не знае кой месец е: „Може би е януари, докато се укривах, бях изгубила представа за времето.“ Безкрайно дълго върви в снега и студа. От умора детето спира да плаче. Последното нещо, което вижда, е дърво, под което сяда и, хванала се за дръжката на количката, изтощена и измръзнала, заспива. След няколко часа господин Майерчик ги открива в ужасно състояние, взима ги и тича към къщи, където едва ги затопля с гореща вода.  „За моето спасение не се е поколебал да рискува живота на собственото си дете“, помислила Хети.

И след освобождаването на Жилина на 30.04.1945 г. Майерчикови продължават да се страхуват за Хети и още известно време я укриват. Когато става ясно, че вече няма нужда от това, Хети се разделя със спасителите си и се връща в Братислава. Майерчикови настояват да я осиновят, но тя им отказва с надеждата да се прибере при баща си и леля Беата. Във влака среща вуйчо си Юлиус. След пристигането им в Братислава двамата попадат в хаос, всички издирват свои близки. След няколко дни Хети успява да открие Беата, но почти не я разпознава. Кожата ѝ е пожълтяла и не тежи повече от 27 килограма. Има вода в белия дроб и няколко инфекции. Получават от американците антибиотици и други лекарства, с които Беата се връща към живота. Едва по-късно Хети научава от леля си, че баща ѝ е загинал в Освиенцим.

         Хети се завръща с леля си и вуйчо си в къщата, която ѝ останала по наследство. Последиците от войната обаче ги преследват дълго. Хети се бои да ходи сама навън девет месеца и минава повече от година, докато здравето на Беата се подобри. Майерчикови не забравят за Хети и най-редовно поддържат контакти с нея. Отказват да приемат каквото и да било възнаграждение за нейното спасяване. Продължават да ѝ предлагат осиновяване и за да им угоди поне малко, тя прекарва ваканциите си в Жилина до 1949 година, когато с леля си и вуйчо си решават да предприемат aliyah – еврейска емиграция в новосъздадената държава Израел.

След пристигането на Хети в Израел и политическите промени в страната, откъдето произлиза, тя губи контакт със спасителите си. Създава свое семейство, със съпруга си Ариех Клейн имат пет деца. След дълги години на мълчание Хети се свързва с Майерчикови, които много се радват и отново започват да общуват активно с нея. През 1986 година Мирослава, най-голямата им дъщеря, пристига в Йерусалим, за да приеме от името на родителите си наградата Праведник на народите, която била присъдена на Михал и Анна още на 15 юли 1981г.  Заедно с Хети посаждат дърво в тяхна чест. Поради това, че Майерчикови не се поколебали за спасяването на Хети да рискуват не само собствения си живот, но и този на детето си, тяхна снимка и историята им са разположени на видно място в музея Yad Vashem. Приятелските отношения между Хети и децата на нейните спасители продължават чак до нейната смърт през 2017 г. Мирослава Майерчик по-късно споделя: ,,Тя беше изключителна приятелка, която винаги показваше на мен и семейството ми колко цени действията на родителите ми.“

Михал Майерчик и жена му Анна вече не са между живите и не мога със сигурност да твърдя каква е причината да спасят Хети. Но след като разказах всичко, си мисля, че Михал Майерчик не е имал конкретен мотив. Смятал го е за свое задължение спрямо невинните хора, чийто живот е бил застрашен. Живял е според ценностите, в които вярвал, както и неговата майка, която също помагала на евреите. В началото се замислих кой е герой за мен. Сега знам със сигурност, че семейството на Михал Майерчик за мен е въплъщение на героизма, който ценя най-високо и съм горда, че такива изключителни хора са живели в родния ми град. Въпреки, че историята се е случила преди повече от седемдесет години, тяхната смелост, добросърдечност, състрадание и любов не бива да се забравят. Нека бъде вечна паметта им!

* Гардисти – Представители на Хлѝнкова гва̀рдия (на словашки: Hlinkova garda – Хлинкова гарда) е полувоенна организация на Словашката народна партия в периода 1938 – 1945 г. Името си получава в чест на Андрей Хлинка, словашки католически свещеник и политик.