Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Алис Пасчени, Бат Ям, Израел ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА

Алис Пасчени,   16 г. Бат Ям, Израел

Поощрителна награда в VІІІ Международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

ОЧИ НА КУЧЕ

             Смесен шум от хора, които си шепнат, плачат и викат, стъпки и звуци на влакове изпълват гарата, която и така е препълна. В последния вагон на влака на пода седи малко семейство, а до тях стои улично куче с козина, изцапана с прах и въглища.

           – Пътуваме към къщи, Арчи, – каза малкото момиченце на кучето, докато галеше с любов козината му, без да се притеснява, че ще се изцапа. – Като пристигнем у дома, ще те сложим във ваната и хубаво ще те измием. Козината ти е твърде мръсна! – То погледна козината на кучето, която от златиста беше станала кафява, и изчисти ръката си в блузата.

            – Щ-т-т-е т-т-трябва да го изк-к-къпем два п-п-пъти! – заекна най-малкото момченце, обръщайки се към голямата си сестра, която се засмя и поклати глава в потвърждение.

            – Джуди, Адам, стойте тихо! Баба Нона се опитва да спи – прошепна майката на двамата и посочи към бабата, която лежеше до тях. Двамата се извиниха, този път тихо.

             Когато влакът излезе от гарата по посока София, цялото семейство задрямаха един след друг. Пълна тишина се възцари във вагона.

             А аз какво правя тук, питате се вие? Това е дълга история, много дълга. Добре, не чак толкова дълга, но пълна с интересни неща и драма. Тъй като пътуването към къщи ще бъде много дълго, и както виждате, всички заспаха, ще ви разкажа абсолютно точно! Всичко започна в един хубав януарски ден преди няколко години…

                                                                            ***

           След най-обикновен урок по „правоговор“ с баба Нона, възрастна жена, която живее до нас, аз, малкият Адам и Джудит, или както ние я наричаме Джуди, излязохме на разходка в градината срещу дома ни. Всеки ден, след уроците със семейство Бучев, обядваме, а след това баба Нона разрешава на Адам и Джуди да се разхождат с мен и, разбира се, разходката да не бъде по-дълга от час , като ни е забранено да ходим твърде далече. Нона казва, че Джуди е твърде малка, за да ходи на далечни разходки. Аз не мисля така, Джуди е на 12, а в кучешки години това е много време. Адам също вече е голям, преди месец му празнувахме осмия рожден ден. По този случай Зоя, майката на Адам и Джуди, прекрасна жена, му изплете син пуловер, името му бе извезано със златисти конци. Адам не излиза от къщи без него!

            Когато излязохме от района на къщите, срещу нас се показа зелена градина с няколко червени люлки. Седнахме на зелената трева, под голямо старо дърво, което ни пазеше сянка от слънцето. Адам веднага хукна към люлките, докато аз и Джуди лежахме на земята и гледахме листата на дървото, които позволяваха на няколко лъчи светлина да надничат през тях. Беше приятен топъл ден, макар че още беше януари.

            През цялото време, докато си почивахме там, което се усещаше като часове, Джуди ми разказа за нова мелодия, която е научила преди няколко дни и най-после е успяла да изсвири на цигулката си. Според мен това е специално и малко смешно име за толкова странен музикален инструмент. Цигулка звучи като име на река, мисля, че е по-добре да се казва „свиралка“. Джуди ми разказа колко е красива мелодията, какви красиви звуци е успяла да извади от цигулката с нейна помощ и че за да я изсвири, е трябвало да научи нова, специална техника. След няколко минути ме погали по главата, изправи се и започна да търси Адам.

             – Дойде време да се прибираме, баба Нона сигурно вече много се притеснява… – каза ми тя. – Адам! Отиваме си в къщи! – извика Джуди по посока на Адам и вдигна ръка, за да я види.

             – И-и-и-идвам, идвам!

              Пътят към къщи беше много тих, всички се наслаждавахме на покоя на дърветата и цветята, посадени до градината. Вятърът люлееше листата, които издаваха спокойни тънички звуци. Слънцето стопляше кожата и лека усмивка се появи на лицето на Адам. Това бе момент на мир и покой, момент, който винаги обичахме. И ето, пред нас се изправи малък дом от сиви тухли, със светли первази на прозорците, на които стояха сандъчета, пълни с прекрасни цветя. Вратата ни отвори майката на Адам и Джуди, Зоя.

            Остатъкът от деня премина най-обикновено: Адам седеше заедно с баба Нона, която му разказваше случки от детството си, макар и вече за трети път да повтаряше същата случка от 19-ия си рожден ден. Джуди и майка ѝ седяха на столове срещу двора и си говореха, докато аз тичах около тях. Цялото семейство правеше това, което винаги правехме, освен бащата Авраам, разбира се, който още беше на работа. Добре, Нона не е наистина част от семейство Мейсън, но живее до нас, сама. И един ден Зоя реши да я покани на вечеря, после пак и пак… докато Нона се превърна в баба Нона, любима учителка и баба на всички. Сладки дечица, които се разхождат в градината след уроците, любяща майка с любящ баща, всичко бе съвършено. Само дето има малка разлика между нашето семейство и още стотици други семейства. Мейсън беше еврейско семейство, а останалите не. Това бе цялата разлика.

              Но спокойствието не продължи дълго време. Същия ден бе съобщено на всеки, който беше евреин, за нови закони, които те трябва да спазват. Този ден Зоя бе принудена да излезе от дома, за да отиде до местоработата си и да вземе шивашките си принадлежности. През няколко къщи от нас имаше фабрика за дрехи, в която Зоя работеше. В този ден Зоя се върна у дома с болка и гняв на лицето: съобщили ѝ, че може да работи само в магазин за евреи, което значи, че трябва да се премести в друг магазин и да получава много по-малко пари. Този ден жълти звезди с надпис „Евреин“ бяха зашити на връхните дрехи на цялото семейство, с изключение на баба Нона. От този момент трябваше да бъдат с този знак във формата на Давидовата звезда.

            – Как мина малката ви разходка днес? – попита Зоя, държейки в двете си ръце две чинии, пълни с печени картофи и пилешки шницел.

           – Не беше зле. Аз и Арчи си почивахме под голямото дърво, дето е до дома на баба Нона, а Адам… – Джуди не успя да довърши думите си, когато Зоя ѝ поднесе чинията. – Благодаря, мамо! А Адам се люля на люлката, както обикновено – довърши разказа си Джуди.

            – П-п-п-почти п-п-п-паднах от лю-люлката, н-н-о усп-п-п-пях да остана н-н-н-а място! – добави Адам, когато Зоя сложи чинията му на масата.

            – Следващия път внимавай, нали, Адам? Арчи, след минута ще получиш твоята порция, само не ми се мотай между краката, миличък.

             На секундата седнах до мястото на Джуди и спрях да мърдам, може би само малко с опашка. Баба Нона мина покрай мен, погали ме по главата с думите „Добро момче“  и с усмивка седна до Адам.

Когато най-сетне всички започнаха да ядат, на вратата се почука силно. Зоя се извини пред нас и с лека усмивка стана да отвори.

           – Добър вечер, хубаво е да се види цялото семейство заедно! – гласът на Авраам, бащата на Джуди и Адам, се чу през отворената врата.

           – Здравей, папа! – извика Джуди с пълна уста.

           – П-п-п-апа, з-з-д-д-равей! – радостно извика и Адам.

Изгълтах набързо пилето, което Зоя бе приготвила за мен, и изтичах към Авраам.

            – Здравейте, мили мои! – Скочих върху него и заблизах лицето му от радост – Здравей и ти, Арчи, разбирам, че се радваш да ме видиш, но съм ужасно гладен след работа. Ще ме оставиш ли да седна да вечерям със семейството си? – засмя се Авраам.

Разбира се, че нямах намерение да му преча да яде, просто се зарадвах, че се върна. Авраам ме спаси преди няколко години в една ужасно студена зима. Ако не бяха той и Джуди, които ме намериха, щях да умра от студ или от глад.

            – Радвам се да те видя, Авраам. Сядай бързо, преди яденето да се превърне в бучка лед – каза Нона.

Сега вече цялото семейство седна да яде.

Аз приключих порцията си още преди пет минути и зачаках и останалите да свършат. И без някой да е подготвен за това, отново силно се потропа на вратата. И Зоя отново се извини и стана от мястото си, за да отвори и да провери кой иска да се види със семейството в този час. Отидох след нея и когато вратата се отвори, пред нас застанаха двама мъже в черни униформи с червена лента на десния ръкав.

          – Добър вечер, госпожо Мейсън. Вие сте госпожа Мейсън, нали? – попита единият от мъжете.

          – Да, аз съм Зоя Мейсън. Случило ли се е нещо? – попита Зоя объркано.

          – Трябва да вземем мъжа Ви в запас в Трудови войски. Авраам Мейсън у дома ли е? – каза вторият мъж.

           Зоя изглеждаше уплашена и объркана. Тя закима бързо, преглътна буца слюнка, която се бе събрала в гърлото ѝ и се върна на масата. Аз останах до мъжете, не им дадох да влязат у дома. Неотдавна михме пода, а обувките им бяха пълни с пръст. След няколко минути  Зоя се върна с Авраам, който, също като нея, не разбираше какво става.

            – Господин Мейсън, още днес трябва да дойдете с нас в трудовия полк, това е правителствена заповед – строго каза вторият войник.

             Авраам поклати глава и тъжно въздъхна.

           – Тате, станало ли е нещо? – Джуди почувства, че има проблем и стана от мястото си.

           – Всичко е наред, миличка, продължавай да ядеш – извика Зоя, докато Авраам говореше с двамата мъже. След няколко минути той кимна и без излишни приказки тръгна към стаята си.

Зоя седна с баба Нона. Изглеждаше ядосана и уморена.

           – Всичко е наред, Зоюшка, това сигурно е само за няколко дни…

            Независимо, че Нона се опита да успокои Зоя, чувствах, че самата тя има нужда от успокояване. Адам и Джуди седяха в пълна тишина, дори спряха да ядат.

Откъм стаята, в която влезе Авраам, се чуваха стъпки. Авраам излезе с работните си дрехи, с жълта звезда до сърцето и голяма чанта на гръб. В момента, в който Зоя го забеляза, тя наведе глава и покри лицето си с ръце. От гърлото ѝ се изтръгна леко хлипане.

             – Зоя… Всичко ще е наред, ще ви пиша, обещавам! – Авраам прегърна Зоя леко отстрани.

             – Всичко ще е наред. – повтори Зоя след него, докато бършеше сълзите от очите си.

Тя успя да изцеди усмивка и с все още зачервени очи погледна Авраам. Веднага изтичах при двамата и се опитах да ги успокоя. Още една сълза се търкулна по лицето на Зоя, когато Авраам се усмихна тъжно.

Вратата тежко се затвори. Стаята изведнъж стана много голяма, твърде голяма без Авраам.

            – Той ще се върне след няколко седмици. Всичко ще е наред! – Това бе всичко, което Зоя успя да каже. Адам и Джуди кимнаха, но аз бях сигурен, че не ѝ повярваха. Нона погали ръката на Зоя и ѝ се усмихна окуражително.

            От този ден всичко се промени, промени се още повече. С времето Нона ни посещаваше по-често, а ние излизахме по-рядко от къщи. Плачът от стаята на Зоя се превърна в ежедневие.  Всяка нощ аз тичах от стаята на Зоя до стаята на Адам и Джуди, в опити да успокоя всички. Джуди се опитваше да остане радостна, но Адам и Зоя не се справяха със събитията. Авраам наистина пращаше писма, но те бяха кратки и всеки път, когато го питахме кога ще се върне, отвръщаше едно и също: „Междувременно нищо не се знае“.

            Дните ставаха по-сиви, спряхме да излизаме в градината до дома ни. Всъщност изобщо спряхме да излизаме от къщи, само в много важни случаи, като пазаруване. А днес е ден за пазар и този път Зоя разреши на Джуди да иде с нея, а Адам остана с Нона. Решено бе да се отиде до пазара.

          Подминахме градината, в която обикновено се разхождахме, малките магазинчета, които бяха до дома ни и фурната, от която се носеше миризмата на прекрасен хляб. И тогава стигнахме до гарата, която беше срещу пазара. Джуди забеляза голямо струпване на хора.

             – Мамо, какво правят там? – дръпна тя ръкава на Зоя и я погледна.

             – Не знам, миличка. Арчи, стой близо до мен, добре?

              Вървях залепен за Зоя, колкото можех по-близо. Въпреки, че гарата бе пълна с хора, на пазара те бяха много по-малко.

             След около половин час излязохме с две големи кошници с храна. Отново минахме покрай гарата и този път имаше още повече хора. Шумът и суматохата привлякоха вниманието на Джуди и тя реши да провери какво става. Преди Зоя да обърне внимание, тя хукна към влаковете. Исках да я спра и да извикам Зоя, но Джуди тича много бързо. Изтичах след нея. Когато стигнахме до релсите, Джуди спря мълчешком. На релсите имаше хора! Много хора лежаха на релсите – млади, стари, жени и деца. Други хора стояха до тях, шепнеха си и си подвикваха.

            – Евреите няма да отидат в лагерите на смъртта! Няма да ви дадем да ги отведете! Те остават у дома – в България!

             Това викаха тези, които лежаха на релсите и уверено отстояваха позицията си.

           – Няма да дадем на евреите да отидат там! – казваха хората.

             Джуди стоеше мълчешком, без да мръдне и почти без да мигне. Тя гледаше хората и следеше всяка казана дума.

           – Джудит Мейсън, бързо ела при мен! – внезапно се чу отнякъде гласът на Зоя.

             Част от хората се обърнаха към Джуди. Когато видяха жълтата звезда на гърдите ѝ, Джуди отчаяно я закри с ръка. Започна да търси майка си сред множеството и когато ме забеляза, изтича към мен и ме прегърна. Зоя ни намери така, прегърнати на пода. Усетих, че козината ми се мокри, вдигнах поглед и забелязах, че от очите ѝ се стичат сълзи.

           – Джуди, изплаши ме, повече не бягай така от мен!

         Зоя клекна до нас и сложи ръка на главата на Джуди. Джуди се разхълца, което накара Зоя да смекчи израза на лицето си и да я прегърне.

         Това бе първият път през последните месеци, в който Джуди плачеше. Но не и последният. Тя успя да превъзмогне срама от жълтата звезда, а също и заминаването на Авраам, но когато видя тези хора, които лежаха на релсите… много съм притеснен за нея. За наш късмет, Адам не дойде с нас. Зоя се надяваше скоро всичко да се оправи, надяваше се, че Авраам ще се върне, че тя ще може да се върне на работа, че ще махнат тези дразнещи звезди.

                                                                              ***

         – Добър ден, мамо! Успех на работа! – Джуди прегърна майка си и я помоли да се върне бързо.

         – Ще се върна след няколко часа. Слушайте баба Нона и в никакъв случай не излизайте от къщи.

           Това бяха последните думи на Зоя, преди да отиде на работа.

         – Добре, Арчи, какво ще правим сега? – Джуди ме погали по главата и тръгна към стаята си.

         – М-м-м-оже д-д-а иг-г-граем на т-т-топка – предложи Адам, който седеше на дивана в хола.

          – Майка ви забрани да излизате от къщи, помните ли? – напомни им забраната Нона и ги погледна строго. – А аз няма да ви разреша да играете на топка у дома, деца мои.

           Погледът ѝ омекна и широка усмивка се появи на лицето ѝ.

          – Разбираме, бабо Нона…

          – Когато бях на твоята възраст, Джуди, – Нона спря, като вдяваше червен конец от принадлежностите на Зоя в иглата, която държеше в ръката си – играех със съседските деца на дама. Това беше една от любимите ми игри. – Нона забоде иглата в светъл плат с телесен цвят и започна да изобразява усмивка.

          – Ние също играем на дама с децата на Диана! – каза радостно Джуди. – Добре, де, играехме… Не сме се виждали много време… – усмивката слезе от лицето ѝ, но само за част от секундата. – Получи ти се много хубава усмивка, бабо Нона!

            Усмивката върху плата наистина беше красива.

            – М-м-м-оже ли с-с-с-ега аз да н-н-арисувам очите? М-м-м-оля! – Адам почти подскачаше на място от вълнение.

            – Добре, Адам, но внимавай да не се убодеш – предупреди го Джуди.

Двете кукли станаха много красиви. Едната бе с дълга кафява коса и с червена плетена шапка на главата, носеше прекрасна червена рокля на черни райета. Втората кукла беше с по-къса коса, а дрехите ѝ бяха син пуловер с името „Адам“ с жълти конци и сини панталони. Това бяха куклите на Джуди и Адам.

            – Свършихте чудесна работа, деца мои.

              Силно чукане се чу от входа на къщата.

            – Не мисля, че това е Зоя и със сигурност не е Авраам. Стойте тихо, аз ще проверя кой е.

              Нона им нареди да седят тихо, а самата тя тръгна към вратата. Внимателно погледна през пердето на прозореца.

             – Стойте тихо и влезте в гардероба в стаята на родителите си! – прошепна Нона.

               Чукането се чу отново, този път още по-силно.

             – Отварям ей сега!

              Нона ни погледна за последен път и тръгна да отваря вратата. Тичешком влязохме в стаята на родителите, Джуди затвори внимателно вратата и посочи към гардероба.

            – Хайде, в гардероба!

В пълно мълчание слушахме гласовете на няколко мъже и гласа на Нона. Мъжете говореха строго, докато Нона се опитваше да говори тихо и учтиво.

          – Не-не, само аз съм у дома… Децата ми отдавна не живеят с мен… – чуваха се само отделни думи. – Няма нужда… Къщата е празна… – гласът на Нона започна да трепери.

           – Всичко ще е наред – прошепна Джуди на Адам и силно го прегърна. Сълзи се стичаха по бузите му. Близнах ръката му, за да го ободря.

          – А тези кукли твои ли са? – гласът на единия от мъжете стана още по-твърд.

            Изведнъж се чуха тежки стъпки, които се приближаваха към нас.

            Много часове пътувахме с влака. Когато войниците намериха Адам и Джуди те казаха, не, наредиха им да съберат важните си неща и да тръгнат с тях. Навън стояха десетки други хора, не по-малко уплашени от нас. Много войници ни поведоха към товарния влак, аз трябваше да се промъкна във влака отзад, защото не ми даваха да вървя с тях. И сега сме в претъпкания със стотици хора влак. „Отиваме на село“ – каза Нона, но знаех, че не казва цялата истина.

          Няколко дни живяхме в малка къща с още две други семейства, които също носеха жълта звезда. За мой късмет, те нямаха против да бъда с тях. В деня, в който пристигнахме, беше ред на Джуди да плаче цяла нощ.

            – Мама ни напусна – каза ми Джуди. – Сега нямаме нито баща, нито майка.

             Не повярвах на думите ѝ, знаех, че Зоя ще се върне, че Авраам ще се върне и че ще вземат децата си от това място. То беше отвратително! Адам почти не проговори от страх и отчаяние. Нона се опитваше да ги ободрява с разни добри и забавни случки от живота ѝ и това помагаше. Понякога.

            На вратата се почука леко. Чукане по вратата тук се превърна в знак „Бягай или се крий“. Адам, Джуди и двете близначета на възрастта на Адам изтичаха в кухнята и се скриха под масата. Старец с прекалена смелост отиде да отвори, докато Нона и майката на близнаците отидоха да проверят децата. Аз застанах близо до стареца и се приготвих за бой. Вратата бавно се отвори, и, без никой да очаква, на врата застана млада жена, с коса, прибрана в забрадка, и за голяма изненада  – с жълта звезда на ревера.

          – Извинете, господине, дали в този дом се намират…

Без да довърши думите си, жената тръгна да влиза в къщата. Изведнъж разбрах, че е видяла опашката ми зад стареца и незнайно защо се втурна към мен.

          – Арчи! Арчи! – чу се познат, но тъжен глас.

            Лицето на Зоя се показа пред мен! Почти скочих върху нея, докато Джуди и Адам дотичаха при нас от кухнята.

          – Мамо, ти се върна! – обля се тя в щастливи сълзи.

          – Ммамо! – Адам падна в ръцете на Зоя в силна прегръдка.

           – Намерих ви, малките ми! Намерих ви!

             Цяла година живяхме заедно. Идването на Зоя даде на Адам и Джуди мотивация да стават сутрин. Беше истинско чудо, че Зоя успя да ни намери в една от къщите. През тази година Зоя работи от сутрин до вечер, за да има семейството ни какво да яде. Джуди и Адам ѝ помагаха, колкото могат. Със сърцето си те разбираха, че положението не е добро и че трябва да помагат на майка си. Куклите, които бяхме направили, останаха у дома, затова Джуди направи кукли с каквото имаше под ръка. Парчета плат, които никой не ползваше, стара ръждива игла и конци, разпорени от стари дрехи се превърнаха в четири малко криви кукли, които Джуди успя да сътвори. Малките близначета прегърнаха Джуди и със задавен глас ѝ благодариха за куклите. Животът почти се върна към „нормалното“ ежедневие.

          И един ден всичко свърши. Радостни хора излязоха от „къщите си“ и закрачиха към влаковете, по посока на дома. Цяла година не бяхме чували толкова много радост, смях и щастлив плач.

         – Връщат ни в София! – викаха всички.

         – Може би ще срещнем татко! – каза възторжено Джуди.

          Чакахме реда си да се качим във влака и най-накрая да се върнем у дома. Седнахме на пода до входа и просто зачакахме влакът да се мръдне от мястото си.

           Много часове в път, много крачки и ето ни тук. Стоим пред дома, в който ни нямаше цяла година. Лицето на Джуди бе разтеглено в огромна усмивка, когато влязохме вътре. Домът беше порутен и мръсен. Всички вещи бяха разхвърляни по пода, пердетата бяха скъсани… На пода, точно на мястото, където ги оставихме миналата година, лежаха куклите на Адам и Джуди. Джуди вдигна куклите и ги показа на Зоя.

          – Нона ни помогна да ги направим!

            Изведнъж от стаята на родителите се чу шум и стъпки.

          – Кой е? – попита Зоя с притеснение.

          – Зоя! Джуди! Адам! Бабо Нона!

           Авраам излезе от стаята и с бързи стъпки се приближи към нас. Силна семейна прегръдка накара Авраам да избухне в плач. Аз се въртях радостно между краката им и се мъчех да вляза в прегръдката.

         – Арчи! Ах, ти, малък палавнико! – Авраам разтвори ръце за прегръдка.

Радостни възгласи изпълниха къщата.

Семейството отново се събра.

 

0 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

март 2024
П В С Ч П С Н
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Ad
Ad