22.02.1943г.

Красотата на деня контрастираше с острото напомняне за омразната, черна тъмнина, която се разстилаше по целия свят. Тя сковаваше душите на всички човеци, ала най-голям беше страхът в сърцата на евреите. Ужас отравяше цялото им същество и не им оставяше никаква надежда. А надеждата в онези дни бе нещо свято, което трябваше да се пази добре…

Буча въздъхна и погледна през прозореца на стаята си. Денят беше необичайно слънчев, ала тя не можеше да му се зарадва. Да се усмихва и спокойно да наблюдава природата навън, не й се струваше правилно. Ала напоследък малко неща й се виждаха правилни. Правилно беше само да носи своята златна звезда върху дрехите си, за да я разпознават като еврейка. Правилно беше и да спазва законите тихо и покорно, независимо, че това бе като да преминаваш през ада – унижаващо, задължаващо и ужасяващо. Всичко друго изглеждаше като мънистена огърлица от пагубни грешки, която завършваше с едно едвам крепящо се конче надежда. Надежда, че човещината още не си е отишла от този свят. Кончето можеше да се скъса толкова лесно и бързо, ако не бяха смелостта и любовта на Магето.

Буча го познаваше още от дете – див и палав, винаги тичащ и с разранени колене, но винаги толкова искрен в обичта към приятелите си, почти всички от които впрочем бяха евреи. Истинското му име беше Младен. Той не се смяташе за нещо повече от евреите. Не ги гледаше отвисоко и нито веднъж не бе вдигал ръка срещу тях. Той беше християнин, ала въпреки това – побратим на евреите. Младен не просто се разбираше с тях, той ги обичаше. Той беше техният защитник. Буча му се възхищаваше от малка, ала постепенно възхищението се бе превърнало в приятелство, а приятелството бе прераснало в любов.

– Буча! – гласът на майка й я изтръгна от мислите за Младен – Баща ти се прибра! Ела тук, мила, ще слагам обяда! – Буча тръсна глава, подръпна кафявата си жилетка надолу и отиде в кухнята да види баща си.

Лицето му беше побеляло, тънките му устни бяха извити надолу, ръцете му, сбръчкани и сухи, трепереха до тялото му. Буча Алкалай познаваше баща си твърде добре. Изражението му подсказваше, че не носи добри новини.

– Сега идвам от Иванови. Лоши новини ми съобщиха. Трудни времена идват за нас, евреите. – гласът му беше твърд, като желязо.

– Какво става? – попита Буча – Какво ще ни се случи този път, татко?

– Правителството се прекърши под натиска на войната. Ще ни изселват един по един. Започват най-първо с 20 000, сетне останалите.Тъй каза старшият Иванов, а той нали е полицай… знае ги тези неща.

Очите на Буча се премрежиха от сълзи, които заплашваха да се стекат по лицето й. Тя обърна гръб на света и изтича в стаята си. Не я интересуваше нито глад, нито жажда, искаше само да легне в леглото си и да се наплаче хубаво. Ала не искаше никой да види сълзите й.

Бащата на Младен нямаше как да ги е подвел. Тъмнината на нацизма надвисваше и над Балканите. Бавно, но сигурно. Буча беше слушала толкова истории за хора, събрани в големи влакови композиции и откарани далече от дома. Ужас, болка, страдание – приличаше на ужасен кошмар.

Буча никога не бе виждала кончето на надеждата толкова изтъняло, така заплашващо да се скъса и да остави мънистата на произвола на съдбата. Магето поддържаше кончето здраво досега, но дори той нямаше да успее да опази събратята си и нея този път. Приятелството му беше искрено и чисто, но те не можеха да го задължат да ги брани завинаги. Това беше едно от най-лошите и най-хубавите неща едновременно – да разчиташ на смелостта на приятел и тежестта от твоите несгоди да пада върху неговите плещи. Сякаш човек се раздвояваше. Чувстваше се слаб и безполезен, ала в същото време обичан и разбран. На Буча дори не й се вярваше, че може да изпитва такава буря от емоции – уязвимост, страх, любов, несигурност, разбирателство… Сякаш бяха твърде много за всеки и, в крайна сметка, натежаваха на човешкото сърце.

– Буча – гласът долетя откъм вратата. Ясен. Жадуван.

Буча се надигна от леглото и избърса очите си. През премрежените си ресници видя нейния Младен и побърза да се хвърли в прегръдките му.

– Момиче – прошепна той в косите й – Нима плачеш заради казаното от баща ти?

– Не само за това – промълви тя до гърдите му – Младене, а какво ще стане с моя свят? Какво ще стане с нас? Нима никога няма да се видим отново?

– Тихо, Буча. Тихо, спокойно. – Младен повдигна брадичката й с показалеца си – Нима си мислиш, че Магето няма да спаси любовта на живота си и братята си евреи?

Усмивка си проправи път по тъжното лице на момичето.

– Ето, че можело и хубави неща да се видят на този свят! – Младен бръкна в джоба на панталона си, извади парче плат с цветовете на българския трибагреник и каза – Виж какво измислих този път!

Буча невярващо взе парчето в ръцете си и го разгърна. В него стоеше българска лична карта, с нейна снимка и българско име. Имаше си дори автентичен печат. Сякаш беше истинска.

– Ти си невъзможен – възкликна Буча – Ама как направи това? А?

– Е, да кажем, че аз и още няколко момчета и момичета обявихме личните си карти за изгубени. Издадоха ни нови, а на изгубените подменихме снимките и ги раздадохме на другари евреи. С тези карти никой не може да Ви отведе никъде. Вие вече сте българи! – Младен се усмихна и очите му грейнаха – И на баща ти дадохме, и на майка ти, и на всички, на които успяхме.

– Ти си нашият спасител! Магето. – Буча се чувстваше сякаш всеки момент ще припадне от щастие.

– Има още нещо, което направих специално за теб. Повдигни картата – каза Младен и Буча го стори. Върху трибагреника видя пришита еврейска звезда. – Тази звезда е символ на разбирателството между българи и евреи.

Буча ахна, но възторгът и учудването бяха толкова големи, че успя да каже само:

– Защо правиш такива дивотии? Искаш пак да ме разплачеш ли?

– Не, момиче. Искам само да запомниш нещо. – Младен обгърна лицето й с ръце – Обичай и се радвай, но не мрази. Никога, никой на тази земя не бива да изпитва това чувство. На този свят няма място за омраза. В краткия живот няма време да се делим по религия, по цвят на кожата и по етнос. Нямаме време да се осъждаме едни други, за изборите, които сме направили. Ние всички сме хора. Животът ни е даден, за да го живеем с любов. – Младен шепнеше в малкото пространство помежду им – За това правя такива дивотии. Защото живея с любов и търся правда там, където другите не я виждат. Защото всеки истински човек трябва да търси правдата, да я намира и да се бори за нея. Когато се отървем от този кошмар, ще имаме нужда от много любов, за да можем да подредим света отново.

Буча не намери думи, с които да отвърне. Младен беше прав за всичко.

Младите опряха чела и за тях не съществуваше нищо друго освен малкия свят помежду им. Свят, в който един българин и едно еврейско момиче се обичаха и заедно заздравяваха кончето на надеждата.

– Обещавам ти, Буча Бохор Алкалай, ще дойде ден, в който никой няма да съди ближния. Няма да има разделение между нас. Няма да има омраза. – Младен сложи нежна целувка на челото й, сетне продума – Обещавам ти, че в този ден аз ще се оженя за теб, защото ние сме едно.

Буча вдигна очи към лицето му и смело каза:

– Ние сме едно.

***

От онази история изминаха много години.

Магето продължи да защитава онеправданите – издаваше им фалшиви лични карти, приютяваше ги в дома си или ги укриваше във фурната на дядо си, а когато се наложеше, се биеше за тях. Той не успя да укроти нрава си, което в крайна сметка го отведе в затвора през ноември 1943. Ала същият този нрав го отведе и в “Яд Вашем” през 1991г., като “Праведник на народите на света”.

Младен спази и обещанието си. Ожени се за Буча и имаха две прекрасни деца – Венцислав и Регина, и чудесни внуци, които изпълваха живота им с радост.

А хората често питаха за тяхната история. И Буча често я разказваше, започвайки с думите:

– Ще Ви разкажа за моя спасител. Той нямаше златни доспехи, но имаше златно сърце… – и историята оживяваше наново – с всички прекрасни детайли и ужасни събития. Беше стара и с времето заприличваше все повече на легенда, ала всички поколения на семейството я знаеха и разказваха.