24 ЧАСА ЧОВЕЩИНА
И отново е март, скоро идва пролетта…
Каква ли ще е? В тези страшни дни на война? Та тя е вече на крачка от Лом. Сестра Василева внимателно провери превръзката на болния, който вчера беше опериран спешно. Апендицит. Навреме го докараха. Имал е късмет още да поживее. Тя продължи нататък към следващата стая с болни. “Здравей, сестро Надке!” – поздравиха я няколко от тях на влизане.
Денят беше някак странно спокоен. Мислите й витаеха някъде далеч. От млада беше открила своето призвание – да е самарянка. Да помага на болните и страдащите, да им напомня с жест и думи, че има кой да се грижи за тях, че не са ги изоставили нито Бог на небето, нито сърцата човешки … Вярваше в силата на медицината – затова и стана медицинска сестра, но много повече вярваше в човещината. Древна сила, мощна сила – това, което превръща хорицата в Хора. А тя, тя се стараеше да направи по нещо добро всеки ден. Да помогне на нуждаещия се. Да помогне на докторите в болницата да спасят живот. Понякога й се струваше, че е орисана за тази своя съдба заради името си: Надежда. Може би така е било писано.
А войната … ех, войната… Сестра Василева нямаше братя, но имаше приятели в града, от които се беше наслушала за страхотиите на войните. Земята българска много мъка видя за тия 30 години. Съседите в Никопол загубиха син в Балканската, в Лом приятелката й от детинство Анка годеник изгуби в Междусъюзническата – ей тук, на хвърлей разстояние от границата. И сега сякаш всичко се повтаряше. Само че още по-голямо, още по-черно, още по-страховито. Като повей от дъха на Смъртта, минала съвсем наблизо. Който веднъж го е усетил, никога не го забравя. Сестра Василева въздъхна леко и се изправи. Приключваше с работата в болницата за днес. Какъв ще е утрешният ден сега не искаше да мисли. Беше отделила следобеда за среща с приятелка, която живееше доста далеч – зад железопътната гара, почти на българо-сръбската граница. Всъщност мъжът й беше сръбския пограничен агент Вуко Ивошев. Сестра Василева внимателно съблече сестринската медицинска униформа, прибра я в шкафа и излезе от болницата.
Приятелката й Пенка я видя през прозореца, че влиза в двора, посрещна я на вратата: “Влизай, како Надке!”. Седнаха в дневната стая. Пенка поднесе кафе в две красиви чаши, с малко домашни сладки. И сладко от череши – любимото на Надка. Приятелката й знаеше това.
– Какво става, сестро? Угрижена ми се виждаш нещо. Вкъщи добре ли сте? – попита я меко Надежда, вглеждайки се внимателно в очите й.
– Не мога, како Надке, от три дни да вляза в кухнята да си гледам работата, от милост, като чувам писъците и молбите по линиите, пълни с вагони с евреи, които ще ги изпращат в Германия и чакат параходи… – почти проплака жената.
– Какво говориш, Пенке? Къде са вагоните?
– Ей тук, почти зад къщата ни са спрели. От три дни, Надке. От три!
– Колко хора са? Какви са?
– Не знам, много са. Стотици. Всякакви са – млади, стари, деца има. В товарни вагони за коне. В товарни вагони… – гласът й заглъхна.
Сестра Василева се изправи, без да докосне чашата с кафе. Снажна, силна българка, в която имаше нещо от онзи тип жени, като Баба Тонка. И времето беше такова. Тежко. Време за решения що за човек си.
Отиде в съседната стая, която гледаше към Дунава. Приближи се до прозореца и надникна със свито от лошо предчувствие сърце. Не беше виждала приятелката си така разстроена от нищо. Никога. Усещането за голяма беда сякаш я обгърна. Но това, което видя, я потресе. Върна се в дневната. Мълчалива. Замаяна. Ужасена.
– Какво стана, како Надке? Видя ли ги?
Надежда си пое дъх. Не знаеше какво да отговори. Отрони само:
– Видях ги.
Помълча още малко и добави:
– Покърти ми се душата. Отгоре от дупките на конски вагони човешки глави стърчат, с ръце протегнати. И тия плачещи гласове. На три езика – български, турски и еврейски. Чуваш ли ги, Пенке? “Няма ли хора милостиви тук към нас да дойдат и водица поне да ни дадат?” Чуваш ли ги? Виждаш ли ги?
Приятелката й наведе глава, замълча, притихна. След малко прошепна: “Да!”
Сестра Василева помълча още малко – все още смаяна, все така потресена, решена да поправи страшната неправда, която вижда. Обърна се към приятелката си и със спокоен, повелителен тон й каза:
– Дай ми чиста кофа за вода, голяма кана и малко канче, Пенке. Отивам там. – И излезе от стаята.
Запъти се към дворната чешма. След минута приятелката й беше до нея с поисканото. Напълниха кофата и каната с чиста студена вода и Надежда тръгна към вагоните. Както повеляваше името й, призванието й, както повеляваше дълга й, който носеше в душата си – да помага на страдащите. Не стигна далеч. Пресрещнаха я бързо стражарите – митничари, полицаи, кой с приклад, кой с дуло на пушките си да я спрат.
– Назад, ще стреляме! Ще те убием като куче!
Сестра Василева се вгледа в очите на най-шумно викащия полицай, който я блъсна назад с приклад в гърдите. Беше спокойна. Уверена в себе си. В правотата си. В дълга си. Твърдо решена да направи това, за което е тръгнала, и с глас, в който имаше странна сила заради кроткия тон, изрече:
– Ти, човече, жена и деца нямаш ли? И ти не знаеш какво утре би станало с тях. Не ме ли познаваш?
– Знам коя си, на г-н Василев жената си, самарянката. Но сега не те познавам. Заповеди имаме.
И пак я блъсна назад с приклада. Тя не помръдна, леко пристъпи напред към него. Не можеше да си спомни името му, но си спомни, че жена му беше идвала в болницата. Сещаше се как изглежда. Севда се казваше. Погледна го в очите:
– Убий ме, но пусни на тези грешници капка вода поне да дам. Сърца нямате ли, нямате ли души? Как може три дни и три нощи да вият като животни хора и поне капка вода да не им се дава?
И тръгна отново към вагоните със съдовете вода в ръце. Полицаите и митничарите застинаха, замълчаха. Не посмяха да разлеят водата. Разбраха, че жената ще отиде да помогне, дори и да я прострелят. Стигна до вагоните. О, Боже, каква воня! И какво друго да очаква от наблъскани в товарен влак хора, които не са излизали от три дена?
Започнаха да й подават съдове за вода. Вървеше с кофата и каната и сипваше на всеки. Някои съдове изплакваха набързо, изцапани в тъмнината и безизходицата с мръсотии. Зажаднелите за вода хора намираха сили за добра дума с благодарност.
Сестра Василева усети, че някой върви зад нея. Дали не е онзи страшния, хладния повей, когато дебне Смъртта? Това ли беше участта на хората във вагоните? Това ли? Но стъпките бяха други. Десетина циганчета на по 6-7 години започнаха да пълнят кофата и да й я носят от вагон на вагон, докато тя сипваше в каквото може скъпоценната вода на измъчените хора с каната на приятелката си. Дойдоха още хора да помогнат. Започна да се здрачава. Надежда вдигна поглед към залеза. “Още малко почакай, слънце. Да дадем поне по глътка на всички.” Някой беше донесъл свещи и кибрит. Прииждаха още хора около вагоните. Слънцето сякаш забавяше своя ход. А тя – своя почти кръстоносен поход с каната вода в ръце. От умора.
Изведнъж чу глъчка зад гърба си. Пак полицаи, този път и германци. Комисарят по еврейските въпроси и председателят на Търговското дружество и на Червения кръст Слави Пънтов също бяха дошли на гарата с подкрепления, за да разпръснат събралите се да помогнат хора. Полицията ги разпръсна.
Пънтов се нахвърли на сестра Василева: “Отивай си вкъщи. Тук не ти е мястото. Следващият път ще те арестуваме.” Тя се опита да му възрази – познаваше го, знаеше, че не е лош човек. Та може ли да си в Червения кръст и да си лош? Пред очите й причерня, усети, че ще припадне от преумора. Свести се на земята от хладната повърхност на канче със студена вода, от което някой й даваше да пие. Отведоха я в участъка, но софийският началник Стамболов я пусна. С предупреждението за арест.
Сестра Василева излезе от полицейския участък. Градът беше потънал в тъмнина. Уличните лампи пред входа на сградата осветяваха “нейната” група циганчета. Чакаха я. Този път в ръцете им имаше не само кофи с вода, но и с лимони, ябълки, сирене, захар, кисело мляко, кибрит, свещи и кой каквото друго намерил. Тръгнаха към вагоните и започнаха да ги раздават. Полицаите бяха нащрек, но този път без крясъци. Тихо и спокойно я помолиха да напусне. Имаха заповед да я арестуват, но не искаха. Сестра Василева ясно усети това. И се съгласи. Не защото се отказваше. Разбира се, че не. А защото хората във вагоните имаха нужда и от лекарства. Трябваше да отиде в болницата. Сега, веднага, под булото на нощта. Управителят й каза, че им трябва разрешение за лекарствата от онзи същия Слави Пънтов. Имат достатъчно, за всички ще стигнат. Видя й се добър знак. Той е добър човек. Знаеше го. Сестра Василева излезе от болницата и се опита да си спомни къде е къщата му. Но не се налагаше. Отвън я чакаха трима евреи начело с кмета на общината им в Лом Мико Бехар Моше. Познаваше го бегло. В Лом всички се познаваха. Попитаха я какво ще прави.
– Ще отида пак при вагоните, от вода и топла храна се нуждаят. Но ми трябва разрешение от г-н Пънтов.
– Прибери се, сестро, почини си. Ще се погрижим за това.
– Време нямаме.
– Знаем. – В очите и на тримата имаше мъка. На всички им беше ясно, че влаковете отиват към смъртта. След 2 часа й донесоха визитката на Пънтов с разрешение да отиде при вагоните.
Минаваше полунощ. На железопътната гара прииждаха хора от целия град. Мерна сред тях и Пенка. Започнаха да пристигат цигански каруци с храна. Дойде и шефът на болницата. И всички чакаха какво ще направи тя. Сестра Василева беше наясно, че този път без разрешение на комисаря по еврейските въпроси нищо нямаше да стане. Но някак беше сигурна, че той ще позволи. Ще си спомни, че е човек. И че като всеки човек може да изпадне някой ден в такава страшна беда, като хората във вагоните.
Малко след един и половина разрешението дойде. Разнесе се одобрителен тропот, хорска глъч. А после настъпи тишина – хората бяха вперили очи в нея. Сестра Василева се изправи. Вярата в сърцето й, че хората ще си припомнят защо са на този свят, заблещука като морски фар пред очите на корабокрушенци. Знаеше защо е тук. Всички те знаеха защо са тук. Сестра Василева се огледа. Вдигна поглед към тъмното небе, обсипано със звезди.
И тръгна към вагоните …
