Велислава Щерева, град Русе ТРЕТА НАГРАДА в VІІІ Международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”
Спомени на стълбите
Алените августовски карамфили се полюшваха в такта на вятъра, докато слънцето бавно се топеше в далечината. Стараех се да ценя всичко през предуниверситетското ми лято. А гостуването ми при прабаба Хая бе идеалната възможност да се отдам на меланхолични чувства.
Възрастната ми роднина живееше сама от няколко години – дори след като прадядо почина, тя не пожела да напусне къщата им на село Коста Перчево. Ала така и не ни бе казала защо. В тази жена винаги имаше нещо, което не разбирах – нещо в бръчиците по лицето й, белезите, нещо в еврейската й кръв; в тежестта, с която вършеше всичко сама, но същевременно в наметалото от лекота, което слагаше на раменете си пред нас – имаше нещо, нещо, което я крепеше жива и това не бяхме само децата и внуците ù , а нещо… нещо, което не разбирах. И тази вечер бях твърдо решена да узная.
Чаках я на масата в двора, играейки си с шарената й персийска котка, която не оставяше намира една пчеличка. Най-сетне прабаба седна до мен, хапнахме; разказвах ù цяла вечер за неволите и хубавите случки от изминалото лято, смяхме се.
Набрахме праскови и седнахме, със свити крачета, на две цикламени възглавници на стълбите пред къщата ù, точно срещу пъстрия двор. Здрач бе обхванал небосвода, когато видях онова познато помръкване в погледа й, което изчезна в мига, в който ме забеляза; приех това като знак:
- Бабо, знаеш ли… – понижих тон – винаги съм се чудела на белезите ти…
Прабаба ококори очи, но не ми отговори.
- Бабо, моля те, разкажи ми – внимателно подхванах аз – нали аз ти разказвах досега за случките ми.
- Мая, мила – усмихна се болезнено прабаба – не искам вгорчавам вечерта…
- Всичко е наред, аз искам – рекох с лек смях.
След известно време поде тя:
- Е, какво пък, все ще трябва да разбереш за някои неща. Добре, давай. Питай ме за който белег пожелаеш – отвърна тя отново с онази лекота, с която се покриваше.
- Разкажи ми за белега на коляното ти – тази вечер тя бе облякла любимата си бродирана бежова рокля, от която белегът ясно се виждаше: малка бяла точка насред мургавата й кожа.
- Оо, това ли – когато бях на девет години с останалите деца играехме на жмичка – засмя се прабаба – помня как докато гонех едно момче, тъй като ми бе дръпнал косата, паднах и се ожулих. Обожавахме игрите в този квартал – всички дечурлига се събирахме на люлките и се надпреварвахме да предлагаме измишльотини. – довърши усмихнато – Та, така се появи белегът ми.
- Добре, това беше лесно – продължих аз, докато тя се подкрепяше с праскови – как ще ме изненадаш с този – посочих й продълговат, тънък белег по продължение от лакътя до китката й.
- Хм, този… даже мога да ти кажа годината… през 1940 година, когато бях навършила петнадесет лета, с родителите ми заминахме за Сърбия – нямахме пари, а в Белград имахме роднини, при които можехме да отседнем, докато се установим. Тогава сякаш не приемахме толкова насериозно войната. Дори мислехме, че информацията за нея е хиперболизирана; че злата участ на толкова… – тя преглътна и изражението й леко започна да помръква – толкова мои събратими е мит. Мислехме, че дори и да бе истина, онези лагери не биха загрозили балканската почва – чувствахме нашите земи като балонизирани, отделени от ужаса…– прабаба поклати глава и продължи – Когато известих приятелите си, че заминавам, всички дойдоха да се сбогуват с мен. Бе толкова мило – прегръщахме се, дадоха ми малки техни снимки и писъмца, които да чета във влака. А, и помниш ли онова чедо, дето ми дърпаше косата – прабаба приглади посивелите си къдрици – е, на него май най-много щях да липсвам. Бе ми донесъл прекрасна червена роза, но и двамата бяхме малко непохватни и докато я поемах, така преплетох ръцете си, че остана тази вечна линия тук – тя прокара пръст по белега – но поне споменът от нея е чаровен, а?
- Мил е, да – отвърнах на топлата ù усмивка. Станах, за да взема одеяло – с мръкването топлината също се скриваше. Връщайки се го оставих настрана и веднага я нападнах нетърпеливо:
- Разкажи ми за влака и за новото място!
- Знаеш ли, ето тук – показа ми лявата си китка; имаше лека резка над кокалчето – имам белег от пътуването. Седейки в купето усещах времето сякаш бе спряло, а аз бях в капана на мечтите. Разглеждах подаръчетата, любувах се на розата… моето детско приятелче щеше да ми липсва. Но ми беше толкова хубаво… Междувременно, търсейки жадно едно от писмата, се одрах на перваза на прозореца в купето.
- А момченцето как се казваше?
- Георги, но ние му викахме Жожо. – рече тя като усмихна издяланите от старостта бузи.
Хапнахме праскови, потреперихме още малко и се сетихме за завивката – наметнах я през краката ни – от топлината отпуснахме скованите си тела. Помълчахме. Аз я разглеждах с още по-голям интерес – до тук не бях получила жадувания отговор. Тогава се сетих:
- Бабо, разкажи ми за онзи белег зад ухото ти, моля те.
Изведнъж сивкавите ù очи придобиха метален оттенък, а лицето – сериозно изражение. Пръстите на лявата й ръка хванаха одеялото, а с дясната погали въпросният белег, сякаш за да си спомни по-добре за него. Започна недоверчиво:
- Войната не е лека работа, Мая, особено ако единият лагер е без оръжия.
Бляновете ми за новото не бяха оправдани. Да, отначало беше приятно – с различни приятели, нови места за разглеждане. Ученето на езика ни бе малко трудно, но се оправяхме. Всичко можеше да се поправи… така мислехме… ала войната постепенно проникваше в държавата. Първо отделиха нас, еврейските деца, в специални училища. Родителите ми бяха набеждавани, обиждани, неуважавани и скоро това застигна и мен, дори в обкръжението от младежите, от близките ми. Наложиха ни да носим тези… – прабаба преглътна с отвращение – … жълти звезди… уж за да покажем колко сме вярващи. Разбира се, ние се опълчвахме на политиката: помня, как когато онези мръсно зелени офицери дойдоха до къщата ни и ни крещяха да им дадем радиата си. Баща ми спокойно се съгласи. Тогава се качи на горния етаж на дома и изхвърли уредбата ни през широкия прозорец… целия квартал се въодушеви и последва примера му – подсмихна се горчиво прабаба – но това нямаше особено значение. Може би дори само си навлякохме повече неприятности по този начин.
Хая се загледа тъжно в едно глухарче точно пред нея и продължи тихо, почти шепнейки, сякаш някой друг би могъл да я чуе:
- Бе вече 1943 година… войната бушуваше, а за евреите нямаше отредено място в Европа; България бе окупирала Недичева Сърбия… – изведнъж ми стана по – студено и свих колене, слушайки я захласнато – С прапрабаба ти и прапрадядо ти изготвяхме план как да се скрием – вече бяхме станали свидетели на множество наши отведени другари и не желаехме същото. Ала не съумяхме да излъжем… проклетото… – в очите й набъбнаха сълзи – Гестапо…
Бе късна вечер, вечер на споразумения и последни уговорки за място и времетраене на прикритието ни. В идната утрин бяхме събудени от ядосани славеи в зелена окраска, искащи нещо от нас. Татко ми ги посрещна, ала те не бяха особено благосклонни към него. Щом се върна при нас, с тягостно изражение ни каза нечуто „Пригответе си багажа“. С майка ми заплакахме, докато войниците тропаха на вратата ни. Но баща ми бе силен. След като събрахме всичко най-важно – като даваха само по един куфар на човек – той ни изчака погледаме за последно на милото ни жилище и после го последвахме. Мъжете в зелено ни поведоха към коли, с които ни закараха на гарата. Там записваха хората за … онези лагери. – тя потръпна – Белегът зад ухото ми бе подарък от един офицер – когато ни записваха, отделяха мъжете от жените и баща ми бе в другата колона. Бях много уплашена, а само той можеше да ме успокои. Инстинктивно претичах до него и тъкмо го бях прегърнала, когато усетих метал, нараняващ ухото ми. Офицер бе притиснал револвер, с което ми даде знак да се върна в своята част. Тогава за последен път докоснах баща си.
Прабаба се зави с одеялото. Сгушихме се и след кратката тиха пауза аз не издържах – ала на въпросът ми как се бе измъкнала, тя безмълвно отвърна „Белезите не са свършили“.
- А откъде е малкият ти белег на горната устна?
Помълча известно време, събра сили и започна:
- След като името „Хая“ фигурираше в списъците им, ме насочиха към някакъв вагон, заедно с майка ми. Вървейки натам, се загледах в един от войниците. Беше ми твърде познат… тези невинни очи не можеха да се сбъркат. Ала униформата убиваше непорочността… Нима моят Жожо бе станал част от това? Предателство ли бе…
Войникът също се загледа в мен, чак до влизането.
Пътят не бе кратък – особено след като ни затвориха като циркови животни. Дни наред не ядяхме, вода ни даваха от време на време, а слънчеви лъчи имахме късмет да съзрем през тънката линия, дадена ни по милост между две дъски, скриващи външния свят през прозореца. Липсваше ми уханието на розите; надеждите ни се таяха в желанието да бъдем годни за работа, та да не опитат да ни убият още в началото… но, въпреки че бяхме 4 непознати жени в купето – бяхме в един от последните вагони, където нямаше чак толкова много хора – въпреки тежките условия, с майка ми останахме силни. Мислехме за баща ми, искахме да го видим… спомняхме си как ни говореше при пътуването с войниците: „ Мили мои, – рече тихо на български, за да не го разберат напълно – искам да сте силни. Опитайте да избягате, каквото и да ви коства, дори ако трябва да оставите всичко. Но ако съдбата е решила да ви прати там, така да е. Никога не се срамувайте от произхода си – уважавайте го; приемете съдбата си като изпитание, което ще премине всеки миг; на което само вие сте достатъчно силни да издържите…“
Една вечер най-неочаквано вратата на купето ни се отвори. Миризмите от телата и отпадъците отстъпиха място на свеж въздух, за който жадувахме. Останалите спяха, но аз се пробудих с първото скръцване. Тогава видях Жожо – той държеше нещо обвито в ръцете си. Направи ми знак да се приближа; аз допълзях до него – разликата между двама ни бе безкрайна – докато той бе здрав и цъфтящ от сила и красота, аз бях измършавяла, слаба. Той ми даде нещото, като ми се усмихна и аз отвърнах със същото. Тогава обаче сякаш чу нечии стъпки и побърза да затвори купето, с което ме удари по устната – каза тя сякаш с насмешка – но аз не се интересувах от телесната си болка. Той ми бе донесъл хляб със сирене! Ядох малко, но оставих за утре, за да дам и на останалите.
Хая леко отпусна ръцете си. Сякаш този спомен я успокои. Подадох й прасковите, за да се подкрепи. Замислих се над думите ù… спомних си, че когато бях малка и се къпех с нея, винаги погледът ми бе прикован от един по-дълбок белег, прорязващ кръста ù на дължина.
- Разкажи ми за онзи белег на корема ти, бабо – онзи, който все се опитваше да прикриеш, докато ми миеше косата.
Тя положи ръка на стомаха си и със страх започна:
- Чудовищният влак не искаше да спре… в купето ни аз бях най-млада, от което пък все чувствах гнета от отчаяните погледи и мисли на останалите. А една дама не знаеше накъде отиваме… От време на време с майка ми се сгушвахме в единия ъгъл и се успокоявахме, казвахме си тайни, които не бяхме си бяхме и помисляли да разменим… Междувременно моят войник идваше все по-често, за да ми носи нещо за хапване – я през два дни, я през ден… за щастие винаги уцелваше часовете, в които другите спяха – помня как той съвсем леко отваряше вратата… ако въздухът ставаше по-свеж, то бях сигурна, че той бе там; дори да бях на другия край на миниатюрното купе; дори да бях заспала – в които случаи, той ми оставяше храната. Понякога си шептяхме през тънкия процеп на вратата-как се чувствах, къде бяхме, къде отивахме… питах го може би милион пъти за баща ми, но той трудно щеше да узнае къде е точно, без да бъде заподозрян.
Никога не помислих да избягам. Не се сетих нито веднъж… когато той идваше, се чувствах спокойна, сякаш мястото, към което ни водеха не бе толкова ужасяващо.
И докато мислех, че никоя друга от купето не бе забелязала тези откраднати мигове, дълбоко се лъжех. При една от прегръдките на майка ми, тя се приближи до ухото ми и тихо започна „ Онази вечер видях войникът тук… Хая, не забравяй думите на баща си – ако можеш – избягай. Избягай много надалеч, дори аз да не мога да тръгна с теб… но не ни забравяй“… по лицето ми рукнаха сълзи, но ги преглътнах – не исках другите да разберат…
Не всички бяха достатъчно силни духом и телом… Помня, че една от жените, много крехка и съсухрена дама, с рядка коса си легна на една страна веднъж и повече не се събуди… Всички бяхме потресени и плакахме, докато изгубихме малкото си сили… но нищо не можехме да направим. Така стоя това измъчено тяло, докато в един момент не се появи една злокобна миризма, която викаше и нас към същността си.
Същата вечер Георги дойде и аз му се примолих да изнесе жената от купето… той се поколеба, знаеше, че при пристигане щяха да направят проверка на всички – живи или предали Богу дух… но тогава, тогава в очите му пламна огънче, което не бях виждала от детските години – той отвори вратата по-широко, след като се увери, че няма никой наоколо и извади трупа… – прабаба затаи дъх от наслада за секунда – А когато се върна и каза без въздух „Ела с мен“ – а аз… не знаех… – все по-объркано гледаше тя – не исках да оставя собствената си майка… погледнах към нея и тя ми направи знак да отида с него – бе свидетел на сцената. Тогава обаче… дали от разредения въздух, дали от шума, се събуди още една от жените и видя отвореното купе… започна да се надига, за да опита да излезе. В същия момент от другата страна се чу немски крясък, който бе насочен към моя Жожо… Той ме погледна умолително, за да побързам с решението си; аз се извърнах към майка си, която бе хванала надигналата се непозната, опитваща да ми попречи да изляза; виковете отвън ставаха все повече… знаех, че няма време за губене. Отскочих до майка си, целунах я и плачейки хванах подадената ми ръка отвън. Излизайки се спънах от притеснение и се ударих жестоко в корема на ръба на вагона, откъдето е и белегът ми. Жожо затвори моментално вратата, за да не го хванат колегите му. И започнахме да бягаме. И да бягаме. Чувахме изстрели. И да бягаме. Викове. И бягаме. Влакът бе далеч зад нас, далеч бяха най-близките ми. Бягаме. Стигнахме поляна, пълна с тръни, плевели… но имаше ли значение? Бяхме свободни! Дори студът, обгръщащ ме изцяло под тънката рокля нямаше значение. Дори това, че не знаехме къде се намираме. Бягахме.
Ясно си спомням следните дни. Първо стигнахме до някакво случайно селце, близо до границата на Сърбия с България. Това бе песен за ушите ни. Успяхме да убедим един старец ни приюти в дома си за известно време. През деня Георги отиваше до границата, за да разучава как бихме могли да се върнем в България – и двамата бяхме тръгнали без документи, само с дрехите на гърбовете си. Нощем, когато милият господин заспиваше в съседната стая, моят Жожо ме прегръщаше и ми шепнеше как в училище им говорели за съюза на България в Тристранния пакт, как той се подвел от тези мисли и се уверил в добрите намерения на нацизма, как заради това той станал войник и го пратили в Сърбия за окупация, а оттам – извънредно в събирането на хора за концлагерите… ала после видял зверствата… и все пак някак си успявал да затвори очи, докато не видял мен. „Своята приятелка от детството“ в лапите на лагера. Нещо у него се пропукало, казваше ми той. И взел смелото решение да ми предложи да избягаме – рискувайки живота си, за да спаси два. Увещаваше ме в светлото бъдеще без страх, разказваше ми как в България хората се застъпват за евреите, за цар Борис III, който се борел за защитата ни… шепнеше ми за сигурност. А аз безшумно хлипах в обятията му… не можех да обясня с думи, че аз вече бях сигурна.
И така. Скоро взехме паспорти и се прибрахме в родината – заживяхме във Видин. По-късно си построихме тази къща, отгледахме деца без страх… и едно Майско цвете. – погали ме с усмивка. Одеялото ни бе вече излишно – в края на разказа почти не изпитвахме студ.
Нощта бе отлетяла в думи. Прабаба завърши историята си с настъпването на изгрева; прегърнах я през рамо и заедно гледахме розовото сияние в небето. Говорихме достатъчно; оставихме се на тишината на утрото.
Скоро след това се прибрахме в къщата. Досега не бях усещала това място по подобен начин… изпълнено бе с топлота. Не само защото бяхме премръзнали – осезавахме топлината вътре в нас. Прабаба не искаше да напусне къщата, защото именно тя бе напоена с онази сигурност, която прадядо Жожо излъчваше. Тя не желаеше никога да остави тази енергия, която я съживяваше.
„Хая…“ – размишлявах аз, докато прабаба ми сипваше горещ шоколад в каничката – „…Означава „живот“… може би ѝ е било отредено да живее дълго, да разказва… Колко необикновена Хая се крие на най-незабележимите места, а бабо?“.