Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Глория Пламенова Парушева, СУ „Христо Ботев“ – Айтос

ТЯ

Дъждовна вечер, запалена камина, сгряваща стаята, чаша коняк, очертаваше се перфектната съботна почивка в мислите на Александър. Седнал в коженото си кресло, младият мъж си почиваше след натоварената  работна седмица. Работеше в полза на държавата за депортирането на българските евреи към лагерите на смъртта, поредното послушно кученце под командите на държавниците. Задължението му беше  да следи дали всичко върви по план на железопътните  гари. Това бяха местата, където съдбите на мъже, жени, деца, богати, бедни, млади и стари се пресичаха, сливаха се в едно и водеха към смъртта. Пълнеха вагоните с тези невинни хора, сякаш бяха някакъв добитък. По 50 човека, с малко запаси от храна и вода, подложени на мизерни условия. Повечето умираха по пътя от глад, умора и болести. А за нещастниците, които оставаха живи, мъките продължаваха в лагерите Катовице и Аушвиц. Там смъртта за тях беше сигурна.

През първия ден, месец и дори година от постъпването му на работа, той изпитваше угризения  като съюзник на тези, които убиваха толкова жестоко. Ръцете му бяха изцапани с кръвта на много приключили животи.  Не искаше да бъде част от това, мразеше факта, че помага за извършването на подобни деяния, но нямаше избор. Баща му, важна особа в тогавашното правителство, беше осигурил на Александър  работа като служител на гарата в Кюстендил. Затова той не можеше да си позволи да прави грешки, нямаше да допусне да потъпче семейното име. Стегна се, игнорира чувствата на състрадание и човещина дълбоко в себе си. Горящият огън, на съпротивата и противопоставянето вътре в него, изгасна. Ето така се превърна в още една от марионетките на властта.  Свикна с гледката на посърнали бледи лица, измъчени от неволите. И въпреки това в техните очи мъждукаше искрата на надеждата. Явно тайно вярваха, че ги очаква нещо добро след като се качат във влаковете.  Колко много грешаха!

Заслушан в монотонното ромолене на дъжда отвън, младият мъж потъна в спомените си. Доста му се беше насъбрало в последните дни.

 „Разхождаше се покрай старите ръждясали вагони. Всичко на пръв поглед изглеждаше наред. Вятърът развяваше кестенявите му коси, нищо не предвещаваше, че петъчният ден ще завърши с проливане на кръв. Изведнъж женски писък прониза въздуха. Александър се обърна по посока на звука и стана свидетел на сърцераздирателна гледка. Двама полицаи се опитваха да отделят малко момиченце от майка му. Дъщерята плачеше с глас, протягаше безпомощно ръце към жената, опитваше се да я хване, но безуспешно. По – едрият от мъжете стисна здраво  майката, за да не може да мърда, а другият сграбчи и натъпка детето в един от вагоните, след това затвори вратата. Жената някак си успя да се отскубне от желязната му хватка, пропълзя до конструкцията и заудря с юмруци по нея. Викаше детето си, плачеше, драскаше с нокти по метала, опитваше се да отвори вратата, но не се случи нищо. От вътрешността на вагона се чуваха стенания, писъци и молби.  Влакът изсвири, сигнализираше, че тръгва. След броени минути, вече нямаше и помен от него, беше изчезнал в далечината. Еврейката хлипаше безутешно, земята около нея попи сълзите й. Само миг по – късно тя се нахвърли, с последни сили, върху полицаите. Крещеше нещо, но той не можа да разбере. Едрият я удари с шамар по лицето, чийто плясък разцепи въздуха, извади револвера си и го насочи към главата й. По лицето й не се процеждаше и капчица страх – само омраза. Погледите им се срещнаха и тогава полицейският служител натисна спусъка.“

Силен трясък мигновено изкара Александър от спомените му и случилото се с убитата еврейка потъна някъде дълбоко в съзнанието му. Шумът идваше от вътрешността на къщата, мъжът стана от креслото и се огледа. Ушите му пищяха, адреналинът обхвана тялото му. Въображението му се опитваше да вземе превес над здравия разум, но не задълго. Не можеше да позволи на собствените му фантазии да го контролират. Заслуша се, около него сега беше гробна тишина. Но ето, че отново се чу шум, стъпки, някой вървеше. Звукът се процеждаше през дървените дъски на пода. Мазето. Там имаше нещо и той искаше да разбере какво е. Придвижи се  бавно и предпазливо  до скрина и извади от първото чекмедже револвера си.  Отвори вратата към мазето и мракът го обгърна. С всяко стъпало по- надолу, сърцето му препускаше в гърдите. Дишаше учестено, а застоялият студен въздух не му помагаше особено. Вонята на плесен и мухъл раздираше дробовете му. Сам в тъмнината, разчитащ само на сетивата си, той трябваше да се стегне. Достигна последното стъпало, само една врата го делеше от натрапника.  Тя се отвори с леко скърцане, пресегна се да светне лампата. В мига, в който светлината от крушката освети помещението, той я видя. Нямаше си работа с мъж, а с жена, по – точно младо момиче, по негова преценка на около петнадесет години. Беше мокра до кости, от дрехите й падаха капчици вода. Стоеше право срещу него, трепереше, но не отделяше поглед от Александър. Какво по дяволите правеше тя тук? Побиха го тръпки,  помещението му се стори по – студено от обикновено.  Причината беше счупеният прозорец, ето какъв е бил шумът.

          – Коя си ти? – не можеше да откъсне очи от нея. Черната коса полепнала по лицето й, не успяваше да скрие кафявите й очи. Тя не отрони и дума, но те бяха достатъчни, за да я разгадае. Беше изплашена, страхуваше се от него.

И тогава видя, отличителния еврейски знак – Давидовата звезда, да се подава под  косите й. Еврейка в дома му, знаеше какво да прави.

            Отне му доста време да я хване и завърже, макар  мъничка и слаба, тя беше гъвкава и успя на няколко пъти да се измъкне от хватката му. Александър не посмя да използва револвера си, щеше да вдигне прекалено много излишен шум. Когато тя вече нямаше сили да дращи, хапе и удря, той я завърза .  Утре първата му работа беше да я върне, където й е мястото. В противен случай, ако някой разбереше, че в къщата му се крие еврейско момиче, то той щеше да бъде жестоко наказан. Може би дори и убит. Неговият живот в замяна на нейния. Струваше ли си? И без това диктаторът на Третия райх – Адолф Хитлер ги избиваше като пилци. Това момиче щеше да е поредната бройка в статистиката на евреите, загубили живота си в концлагерите. Незнайно защо нещо го разяждаше отвътре. Беше ли правилно това, което правеше? Все пак ставаше дума за човешки живот и то на невинно и беззащитно момиче. Макар по принцип да отговаряше за депортацията на евреи,  сега не беше същото.  Той лично щеше да я предаде в ръцете на смъртта. Нямаше как да спаси хилядите други, но можеше поне нея. 

          – Не! Какви ги мислиш? – скара се сам на себе си. Щеше да е чисто самоубийство да върви срещу закона и властта.

Нервите му бяха изопнати, трябваше първо да се успокои, преди да свърши някоя глупост. От опит знаеше, че четенето ще го разсее, взе съботния вестник и се зачете в заглавието:

 “Продължава депортацията на евреи от „Новите земи“. Правителството в готовност за акция за събирането на еврейски граждани от градовете Кюстендил, Пловдив и Пазарджик. Българските граждани негодуват срещу решенията на властта.“   ( 8 март 1943г.)

            Изведнъж, докато четеше, си спомни за нея. Беше толкова хубава – очите, косите, усмивката – тя беше самото съвършенство, чиста и непорочна.  Познаваха се от деца, живееха врата до врата. В онези далечни години, след края на Първата световна война, още се гледаше с добри очи на еврейската общност.  Тогава те често си ходеха на гости, танцуваха, забавляваха се и се смееха на шегите си. Бяха толкова млади и изобщо не подозираха какво им подготвила съдбата. С настъпването на Втората световна война и слуховете за жестокостите към еврейския народ, семейството й напусна страната. В продължение на години не беше чувал нищо за нея, но вътрешно изпитваше нуждата да я открие. Искаше да знае къде е, дали е добре. Желанието му отново да се срещнат,  го подтикна към това да проучи какво се е случило с нея  през последните години . Благодарение на връзките, които баща му имаше, успя да разбере. Новините не бяха добри. Нацистите я заловили и изпратили в Аушвиц. Издържала близо година, след което се самоубила. – Ех, Лина! А можехме да бъдем толкова щастливи. – помисли си той.

            Някой потропа на вратата. Нямаше си и на представа кой може да е толкова късно, наближаваше полунощ. Отвори входната врата, срещу него стоеше млад полицай. Изглеждаше му познат, беше го виждал на гарата.

       – Извинявам се, че Ви притеснявам толкова късно, господине! Началникът ми ме изпрати да Ви съобщя, че утре трябва да се явите рано на работното си място. Благодарение на чужда намеса са избягали евреи. Трябваше още тази вечер да ги издирим и съберем, но и сам виждате какво е времето. Очакваме Ви утре в 6 сутринта. Лека вечер! – мъжът не изчака да чуе отговор, обърна се и понечи да си тръгне.

      – Почакайте! – извика Александър след него. Сега беше моментът да каже за

злосторницата, която стоеше завързана в мазето му. Щеше толкова лесно да се отърве от нея. Знаеше какво да прави, достатъчно бе да каже, че е еврейка и това е всичко. Налагаше се да го направи, но нещо го спираше. Лина.  Не можа да й помогне и никога вече нямаше да я види. Но сега имаше възможност  да спаси това момиче, което нямаше вина за нищо, също като Лина.

       – Да, кажете! – изгледа го изненадано мъжът срещу него.

       – Исках само да Ви пожелая лека вечер. – отвърна несигурно и затвори вратата.

Въпреки колебанието и страха за собствения му живот, взе решение да защити еврейското момиче. Щеше да я спаси, независимо от риска, който поема. Заради Лина, неговото еврейско момиче, което не оцеля.

Слезе в мазето, отвърза я и се опита да й обясни какво става. Занесе й храна, вода и чисти дрехи. Засега тя оставаше долу, докато Александър намереше изход от ситуацията. Извади няколко одеяла и набързо направи импровизирано легло. Вече се качваше по стълбите, когато чу зад себе си:

      – Хана. Много ти благодаря! – нежният й глас се разнесе в пространството. Той не отговори, загаси светлината и се качи горе. Стрелките на часовника отброяваха един часа. Младият мъж се отправи към леглото, време беше и той да си почине. Мислеше си за утрешния ден – да поправи прозореца, да потърси начин как да помогне на Хана да се спаси. Неусетно заспа. В съня си видя Лина. Тя му се усмихваше…

288 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

февруари 2024
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829  
Ad
Ad