Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Елина Миткова Илиева, Немска езикова гимназия „Гьоте“ – Бургас

ДРЪЖ МЕ

Ръката му беше топла като пещ. Като пещта, която палехме през зимата, когато той идваше у дома, за да цепи дърва. Миришеше и на дървени стърготини, онзи дъхлив аромат на зелено, който сякаш тече като кръв от раните на цепеница. Ухаеше и на праскови, които събирахме в щайга през лятото. И на старост – тази миризма обаче беше чужда, беше полепнала по хартиената кожа на момчешката му длан от всичките грохнали дядовци и баби, които съпровождаше до магазина, за да си напазарят, които преобличаше, когато силите им не им достигаха, чиито самотни ръце държеше, за да не е единствено студеното дърво на бастуна това, за което се ловят като удавници. Миризмите в топлата му ръка сякаш бяха останали по върховете на всяко негово косъмче, което се наостряше при всеки шум, при всяко изскърцване, при всеки тропот на входната му врата.

Тогава се криех в дрешника. Не защото се срамуваше да ме запознае с родителите си. А защото се страхуваше. Или поне така твърдеше. През коравия орех долавях приглушен тропот на стъпки, гласове, които сякаш се давеха, боботещите им разговори, а понякога и внезапен пронизителен звук на плесница.

Понякога се криехме заедно в дрешника. Неговият мрак ни заливаше като тайна, която трябва да се премълчи, която трябва да се скрие от погледа на света. В ресните светлина, които се процеждаха през процепа между крилата му, изплуваха парчета плът, ничии може би, а може би наши. В него се разглобявахме на съставните си части, на плът и душа, губехме се в лабиринтите на единствената светлина, която имаше значение – в очите си. Тогава ми се струваше, че се взирам в тъмнината през неговия поглед, струваше ми се, че го съхранявам в храма на собственото си тяло.

Ръката му ухаеше най-много на мен. С парфюм или потна. Когато ми се плачеше или пък ми се мълчеше. Лутах се в лабиринтите на собствените си аромати и имах чувството, че съм застанала пред огледало. Понякога се опитвах да го счупя, да го потърся зад него, да го видя така, както никога до сега не съм го виждала – без мен. Търсех го през всичките моменти, когато между мен и него дишаше на пресекулки вековното дърво на дрешника, защото тогава той изчезваше, сякаш потъваше вдън земя. Търсех го в някакви смотолевени преди сто години откровения за баща му, търсех го в любовта на родителите му, проследявах нишката чак до момента на тяхната среща, но никъде не го откривах. Нито в техните среднощни клетви, нито в техните прошепнати обещания, пияни от бъдеще, нито в погледите, нито в докосванията, които си разменяха. Понякога си мислех, че съществува само с мен. Понякога ми трябваше време, за да си спомня, че не е тайна, която трябва да пазя, че за разлика от него, не се налага да мълча.

Ръката му ухаеше на печените зеленчуци на майка ми и на верото за миене на чинии всеки път, когато го канехме на вечеря вкъщи. Там не трябваше да се крием, никъде, може би защото родителите ми бяха достатъчно бедни, за да не могат да си позволят дрешник. Дрехите ми стояха под матрака на леглото ми и сега и те също ухаеха на него.

               – Прибери ги в куфари – каза ми веднъж чичо ми, когато внезапно нахлу в

стаята ми, докато двамата седяхме един до друг и си говорихме за новия филм в киното.

              – Какво?

             – Стягай си багажа, момиче. Ще бягаме. Много скоро.

През цялото време гледаше Клаус. Сякаш го обвиняваше за нещо.

           – Знаеш ли – казах му веднъж – Мисля, че чичо ми се побърква.

Той само ме погледна безпомощно.

          – Последно време говори само за война. Как я надушва във въздуха.

Представяш ли си? Пълен перко.

Ръката му потрепера в моята. Стиснах я по-силно. Прокарах пръсти по възвишенията на кокалчетата му и по долините на бръчиците му, сякаш бях дете, което бяга след хвърчило. Можех да усетя ямите от собствените си сълзи, когато е държал лицето ми в ръцете си, паднали като гранати.

Като бомби.

             – Той е бил, нали? Той ти го е сторил?

Само не плачи, моля те. Поне ти недей. Моля те.

             -Ела да живееш при нас. Моля те, изнеси се от там. Махай се от тая къща, чу ли?

            -Не мога да я оставя.

            -Той ще те убие. Обещай ми, че утре ще си стегнеш багажа и ще избягаш.

Обещай ми.

            – Обещавам.

И както винаги ме прегръщаше силно и се умълчаваше. После продължаваше да се появява на прага на стаята ми със сцепена вежда, с драскотина на ухото. А всеки път, когато се покатерваше и се премяташе през прозореца на стаята ми, някъде по лицето му пулсираше синина. Правеше го, защото не искаше родителите ми да го видят. Знаеше, че те няма да останат безучастни. С времето и аз се научих да мълча. Не е за вярване колко много страдание можеш да запратиш на дъното на собствената си съвест и да си мислиш, че все още можете да летите заедно.

Зад крилата на дрешника, в гнездото на моя дом, на моята стая.

Тази нощ беше тиха. Навън щурците редяха напеви като поети, но той не чуваше. Спеше дълбоко. Ръката му спеше в моята и ми се струваше, че никога не е имало по-спокойна нощ. Може би сънуваше – че най-сетне си е вкъщи.

            Ако бях къща, то може би никога ни бих била дом. Всеки щеше да отмята чаршафите ми, да се прехвърля през широко отворените ми прозорци, да оставя пердетата ми да се веят и да се изнизва тайно на пръсти. Щях да съм пълна с бележки от жълтеникава хартия с грозно изписано: Сбогом, и кални отпечатъци от обувки по пода. Всички щяха да бягат от мен. И щях да съм обитавана от духове.

            Ако съм била дом, то може би никога не съм била неговият.

Ръката й трепереше в моята. Беше толкова слаба, кокалеста, като на старица, само че тя още не беше стара. Очите ѝ определено издаваха това – бяха запрашени, да, но зад тях все още се простираха шеметни небеса, за които душата ѝ, скътана в сенките на някаква разголена като грешница надеждица, копнееше. Тези небеса нямаше да бъдат оковани в телта, зад която ѝ се налагаше да живее сега. Щяха да бъдат толкова близо, да капят в ръката ѝ като дъждовна вода, а тя щеше да я пие и да се моли едновременно – и Бог да не ѝ се струва толкова абсурден. Знаех, че вярва в това. Познавах я добре.

Познавах всяка гънка, всяка бръчка на ръката ѝ. Знаех как продължава, извивката нагоре към лакътя, лъщящ като лунен хълм, поляните на шията ѝ, под които тичаше подивял пулсът ѝ, всеки път, когато дъхът ми се влееше в дъха ѝ. Бях запаметил маршрута на тялото ѝ, изминавах разстоянията му всяка нощ, в гнездото на дрешника, в просторите на стаята ѝ, имах чувството, че се прибирам вкъщи. Всеки път като достигнех до пълните ѝ с любов очи.

Само тя ме гледаше така.

Сега ръката ѝ почти чезнеше в моята, толкова слаба беше. Усещах конците, с които непохватно бе зашита раната малко над китката ѝ. Не посмях да погледна. Ноктите ѝ бяха заострени, под тях се беше напластила мръсотия. Пръст, всеки път, като се вкопчваше в калта, когато камшикът се стовареше върху голия ѝ гръб, кръв, всеки път, когато прегръщаше разплакана някой труп. Вонеше на урина, вонеше на плач, вонеше на гибел, неспирна, постоянна, всекидневна, неизбежна. Вонеше на мен.

Съзрях я да слиза от току-що пристигналия вагон, куцаща, с черна като катран кръв под едната си ноздра, хванала здраво ръката на момченце, съвсем малко, може би едва на четири, въртящо лунатично глава насам-натам.

            Обръснаха я пред мен. По моя заповед. А номера го татуирах аз. Ръката ми трепереше над нейната, на няколко пъти пръстите ми едва не изпуснаха машинката. Не посмях да я погледна в очите тогава, но усещах погледа ѝ върху униформената си шапка.

            Не я погледнах и когато отскубнах момченцето от обятията ѝ и го изтиках към потока на мъжете, а нея принудих да се влее в потока на жените. Само че неговия поглед улових – гледаше през мен, сякаш не съществувах, сякаш бях призрак, и се развика уплашено:

          – Мамо, ти ще дойдеш после, нали? Или аз да дойда? Ще ме изчакаш, нали, мамо? Никъде няма да ходиш без мен? Нали?

Не сторих нищо, когато началникът на надзирателите я зашлеви заради това, че се разтресе от неутешим плач. Беше я познал веднага. Баща ми. Оттогава започна да ме следи особено изкъсо. Както и нея. Не я изпускаше от поглед.

Един ден я видях да крещи след двама пазачи, които водеха една от затворничките към крематориума. Всеки ден небето се очерняше от пушеците, които комините му бълваха. Взирах се в почернелите призраци на изгорелите, които нито можеха да се превърнат в ангели, прекалено лишени от упованието си в милосърдие, нито можеха да легнат под пръстта на земята и да продължат да съществуват в кръговрата на живота. Бяха унищожавани, затривани от лицето на земята. Точно това целеше той, нали? Масово изтребление. Души, разколебани във всичко свято, тела, превърнати в пепел.

Тогава ръцете ми се свиха в юмруци.

И си спомних за всичките пъти, когато той ме удряше. Когато тя се криеше в дрешника. Всеки път, когато свивах ръцете си в юмруци, защото се боях, че го е видяла. Че ме е видяла как плача. Че е усетила колко съм слаб в действителност.

            И после тръбата проехтя, като че от глъбините на някакъв Ад.

Повали я на земята. Аз бях там, в редиците на пазачите, наблюдавах отстрани.

            – Имаме вътрешна информация, че си внасяла нелегално храна в лечебницата. Така ли е?

Мълчеше. Единственото, което направи, бе да вдигне главата си, за да ме погледне. Очите, бяха почернели сякаш, ме пронизаха като куршуми.

           – ТАКА ЛИ Е?

           – Не си правете труда – изхриптя тя и изплю храчка кръв върху обувките на пазача – Всички сме наясно, че и да не съм аз, пак ще ме бутнете в пещите. Ръката ѝ още беше топла като пещ, когато без да осъзная, се приближих до нея и я хванах. Дори и под дрипата си личеше, че гладът я бе изморил. Глезените ѝ бяха тънки като съчки, а през прокъсаните ѝ обуща си личаха премръзналите ѝ, вдървени пръсти, черни като въглени.

Камшикът на пазача до мен увисна безжизнен във въздуха, когато той ме зяпна смаян.

              -Луд ли си бе?

Може би бях луд. Не знам, навярно бях започнал да губя ума си, след като скочих през прозореца ѝ онази нощ. Струваше ми се толкова отдавна. А в действителност беше вчера. Или беше обратното? Не помнех. Някой по невнимание трябва да е бутнал и времето в пещите на крематориума. Тук всичко неизбежно заминаваше там. И ние също щяхме да свършим там  – напсувани от някой старец, проклети от някоя обезумяла майка.

             – Настоявам да се приберете в строя. Незабавно!

… същият дрезгав глас…

           – Прибирай се вкъщи! Веднага!

Бях живял в къща на призраци. Минавах през стените, през обятията им, през животите им, безследно… А те преминаваха право през мен, сякаш ме нямаше. Тя ми беше дала плът, в която да се вселя. Благодарение на нея успях да усетя допира на толкова много неща. На мъхчето по току-що откъснатата праскова, на хартията на билетите за онзи филм и за влака, на кормилото на колелото, а после на колата на чичо ѝ.

На ръката ѝ.

Пръстите ѝ се вкопчиха в моите, сякаш никога повече нямаше да се отделят. Беше странно, това усещане, едновременно окриляващо и ужасяващо – че целостта ти зависи от друго човешко същество.

Тук почти повярвах, че това са глупости. Но сега – сега за първи път от цели сто години усетих допира на слънчевите лъчи дори и през униформената си шапка. Бяха осезаеми, от плът и кръв, а може би аз бях такъв.

Не зная. Не помнех.

Помня само писъка на куршума.

И как ръцете ни се превърнаха в крила на ангели.

23 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

февруари 2024
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829  
Ad
Ad