Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Елина Миткова Илиева, 18г., Немска езикова гимназия „Гьоте“-Бургас

На прага

Застанах пред високата стълбичка на влака и сякаш мирисът на влага и пот отвътре отприщи някакъв поток от мисли, който потисках до сега. Можеше ли да не се стигне дотук? Съдба ли беше всичко това? Или избор? Или и двете? Или нито едното? Може би бяхме просто жертви на обстоятелствата, лишени от свободната си воля и правото да притежаваме съдбата си. Това беше най-лошият вариант… не, отказвам да вярвам, че се бях превърнала в жертва.

            Обърнах се и улових погледа му, беше нажежен от страх, мигаше много бързо, сякаш се опитваше да потуши пожара, който щеше да го възпламени целия. После стиснах ръката му. И се поуспокои малко. И двамата бяхме открили убежище един вдруг. Сподавих някаква абсурдна половинчата усмивка и си спомних първия път, когато видях очите му. Божичко, тогава ми се сториха толкова сини, наводнени от мъката, която криеха в себе си. Въпреки това никога не си позволи да се разплаче. Дори сега не плачеше.

            Но пък и никога не се усмихна широко, нацяло.

-Аз съм Вера – бях му казала стъписана в същия ден, когато го срещнах за първи

път.Вървяхмеустремено поулиците към квартала, където се намираше къщата му. Беше се изгубил. Така и не разбрах защо, не ми каза. Той не говореше много. Всъщност изобщо не говореше. Нищо не казваше.

Нищо не казваше.

Но това нямаше значение – за разлика от повечето, които се осланяха само на смисъла на думите, аз умеех да разчитам най-добре погледи. А неговите погледи бяха така живи и изразителни – Виждала съм те още като беше съвсем малко бебе. С мама и татко бяхме доста добри приятели преди, само че… – думите заседнаха в гърлото ми – сякаш дори сега още можех да усетя парливия вкус на потиснати спомени – нещата малко се промениха. Ти едва ли ме помниш, само че аз те помня. Ти си Миха. Роди се една нощ, тогава валеше като из ведро, и още в онзи момент си спечели обичта на толкова много хора. Тогава всеки можеше да обича всеки. Днес обичта към някои хора се наказва жестоко.

Моментално съжалих, че не си замълчах, защото видях в очите му, че разбира за

какво говоря. Импулсивно намести нашивката на звезда, намотана около ръкава на палтенцето му, а аз изтръпнах и стиснах ръката му, която бях държала през цялото време, още по-силно. Бях решила да му помогна да се прибере до вкъщи. Знаех пътя.

А до преди Миха не смеех да припаря до квартала, в който живееше, откакто…

(не видях и черешите повече)

Скитах из улиците дори когато навън беше студено и от устните мина

пресекулки излизаше облаче пара – може би духът на всичките ми птичи надежди, които отлитаха една по една от мене нагоре… нагоре, нагоре, нагоре към небето, където може би някога, мислех си тогава, щях да ги настигна, но не и в онзи момент. Не и тогава. Защото ако си бях позволила да се надявам, щях да усетя колко много омраза тая в себе си. А изпълнени с омраза, хората са готови на битки.

Не ми се водеха битки. Живеех в своя стъклен похлупак и заедно с останалите, с

които се разминавах, бяхме непоправимо глухи за целия свят край нас. Така ми беше добре. Исках просто да оцелея, нищо повече. Нима имаше нещо лошо в това?

            Беше ми добре…

            … но…

Усетих как някой отзад грубо ме бутна, но Миха ме хвана за ръката и не ми

позволи да се просна по лице върху ръждивата стълбичка.

-МЪРДАЙ!

Погледнах Миха и той ми кимна, а по периферията на погледа му се отцеждаше

остатъчният тътен на животинския рев. Нищо не чух.

Нищо не чувах.

Миха скокна вяло на първото стъпало. Не го пусках.

Никога не го пуснах.

Само веднъж, и то в началото. Когато стигнахме до къщата му, а той се втурна да

бяга към зеещата широко врата, през която вихри на смразяващ хлад посяха по голите бърда на душата ми тръпки на фатално предчувствие. Бягаше, изпълнен с неми крясъци, които никога нямаше да може да отрони, влетя вътре в къщата, а аз го последвах, без изобщо да се замисля. Беше празна. Всички стаи, кухнята, банята, спалнята, хола бяха наситени с толкова много стъклено, крехко щастие, което мигновено падна и се строши на земята. Досущ като сълза…

В онзи момент – само и единствено тогава, по очите му избиха сълзи. Той

залитна и след като се хвърлих да го уловя, те се врязаха право в плътта ми, пробиха я, цопнаха в душата ми, разбягаха се във всички посоки и се скупчиха в един гръмовен и самотен удар на плачещо сърчице… след това ударите последваха ритмично един след друг… бум, бум, бум… отекнаха като взрив на бомба в собствената ми тишина…

Придърпах го към себе си. Сърцето му кървеше през пукнатините в стъкления

ми похлупак.

И знаех, че оттам насетне нямаше кой друг да се грижи за момчето. Родителите

му сетъпчеха във вагоните за някой лагер. Знаех го с поразяваща сигурност, с порязваща сигурност. Болеше ме заедно с него.

После не го пуснах.

-Имаш ли някаква ваша снимка, Миха? – попитах го една вечер, докато седяхме

на верандата на къщата му и гледахме как слънцето се е вкопчило отчаяно в ръба на хоризонта отсреща – между него и кривокрилите облаци се бе очертала ивица огнена червенина. В нея гледахме ние. Колко много ми приличаше на спасителен сал, колко много, колко много… после започна да избледнява малко по малко – Ще е добре да я сложиш някъде на сигурно, ако имаш. Както и другите ти ценни вещи? Книги, играчки. Имаш си любими играчки, нали така? – той кимна разсеяно, очите му преливаха от туптящата светлина – Може да е добре да ги събереш на едно място. Ще е хубаво да са ти прибрани в случай, че ни се наложи да се махам… в случай, че един ден дечицата ти проявят интерес към твоето време. Така ще имаш истории, които да им разкажеш, скътани на сигурно някъде…

Беше свел поглед надолу към обувките си. Клепачът на небетосе бе затворил

само замиг и след като се отвори, беше празен. Непробиваема сивота.

Въпреки това го направихме, отбелязах наум, направихме го и може би това бе

най-непоколебимата ни проява на надежда. Изровихме някакво малко мраморно сандъче, в което Миха внимателно постави едно-две от дървените си войничета, тесте разлепени и прокъсани тук-таме карти, черно-бяла фотография на него и родителите му, както и една много стара само на тях двамата, прегърнати под клоните на голямо черешово дърво… Като я видях, ме полазиха тръпки – едно време седяхме с часове под сенките му. Помнех момента, в който щракнах копчето на апарата и обективът улови ослепителните им усмивки.

(Божичко, бях ги изоставила)

Миха се приземи вътре във вагона и аз стъпих на първото стъпало. Отново

усетих как някой ме блъсна в гърба, аз залитнах напред и се ударих в желязното перило на стълбичката. За миг светът се наклони на една страна, после навсякъде наоколо се излюпиха кошери с жужащи в един бесен хаос цветове. Погледнах към Миха и едва различих очите му – вътре гореше неизразим гняв, който се подклаждаше още повече от гнева, че не може да го излее. Стискаше устни и с жал видях как от тях бликна като че клокочеща кръв.

-ХАЙДЕ ПО-БЪРЗО!

Когато капачето на сандъчето хлопна, реших, че няма да се появи по-подходящ

момент от сегашния, затова изфъфлих:

-Слушай, Миха, мислех си… защо не отидем да живеем в моята къща? Знам, че

това тук е твоят дом, само че си мисля и че моят дом много ще ти хареса. Ще си имаш собствена стая, там ще можеш да подредиш всичките си вещи така, както си искаш. Дори няма да те карам да излизаш навън по досадни задачи – да хвърляш боклука, да ходиш до магазина… Всичко това аз ще го правя, ти ще си стоиш вътре. Малко е далече оттук, но си мисля, че ще е много по-безоп…

Млъкнах насред изречението. Само че той ме разбра. В очите му се отрази отсянка

от всичко, което премълчах, и в тях видях отражението на своите собствени. Никога преди не бяха горели така непримиримо.

Погледът му постепенно поомекна, чертите на лицето му също – чак след това

осъзнах как се беше вкаменил. Почти ми се усмихна.

Може би ако разполагахме с поне още няколко секунди, за първи път щях да го

видя да се усмихва толкова широко, толкова живо, сякаш от нищо вече не го беше страх. Може би тогава бих дръзнала да си представя как сме потънали в утробата на някоя дълбока, мастилена нощ, седим някъде в килера или пък в мазето, затулваме огнената сянка на горящата свещ със сенките на собствените си ръце и очертаваме с тях фигури. Разказваме приказки с жестове. И вярваме в тях като деца.

Може би щях да повярвам в това като дете.

Няколко секунди по-рано обаче видях как устните му се свиха от ужас.

Проследих погледа му – вратата се разтърсваше от силни удари. Някой чукаше.

Бум, бум, бум…

Краката ми омекнаха.

От вратата шеметно се разлетя напластилият се прах и тя отново потрепера.

Ударитебяха станали по-настоятелни.

В следващия момент тя отскочи от пантите си, удари се в стената и вътре в

стаята влетяха свирепи на вид мъже с униформи, от чиито погледи хвърчаха главни от кладата на някой човешки ад – там много скоро щяха да ни хвърлят, неизбежно щяха да ни хвърлят и нямаше измъкване…

Миха сграбчи ръката ми. Нямаше къде да се крия. Нямаше и да го пусна.

Защото с половин усмивка може и да нямаше път напред, но пък и нямаше

връщане назад.

Никога нямаше да пусна ръката му.

Едва успях да се изкача по стълбичката и да стъпя здраво до Миха, който

веднага уловиръката ми в своята. Във вагона миришеше на влага и на пот, а вече се долавяше и зловонието на урина. В дъното беше разхвърляна слама, а сред нея бяха наредени дървени касетки и бурета. Като омагьосани пламъчета в полумрака висяха и очите на още хора – оцъклени и воднисти, с измит от прекалено много сълзи цвят.

С Миха се приближихме към тях и се настанихме до изнурена жена с изпито

лице, вчиито обятия трепереше пеленаче.

         Сумракът, в който седяхме, беше настръхнал от синьо, нещастно електричество. Свързваше ни всичките, ние всичките го провеждахме и се заключвахме в цикъла на една съдба. Нима вярвах, че това нашето е съдба? Нима звездите можеха да бъдат толкова жестоки? Питах се от кое небе нацистите сваляха звездите, за да увенчават с тях евреите и тяхната пътеводна светлина да ги отвежда тук – в мрака? Защото това не беше небето, под което цъфтяха едно време черешите. Моето небе. Не можеше да бъде.

            Как се озовах аз в този вагон? Можех ли изобщо да направя нещо, за да не се стига дотук? Та аз дори не носех звезда. Аз бях свободна…

Миха се сгуши в мен и гмурвайки поглед в моя, притвори очи и задряма.

Топлината наочите му се разтвори в цялото ми тяло и тогава с едно последно изтракване стъкленият похлупак се строши и стъкълца се разсипаха над мене като градушка. Светът избухна във внезапна бъркотия от звукове.

Влакът въздишаше тежко. Хората край нас бъбреха приглушено, някои от

дечицата подсмърчаха и хлипаха. Отвън долиташе ядното боботене на командирите. Изписка свирката на влака. Вратата се затвори с трясък. Аз чух собствения си стон, който потъна в шумоленето на сламата. Влакът се откърти от перона и с пъшкане потегли нанякъде…

… може би към ръба на света, откъдето щяхме всички безвъзвратно да паднем…

Миха дремеше на коляното ми и мърмореше нещо насън. Погалих го по бузата.

Не, нищо по-различно от това, което направих, не бих направила.

Бях свободна.

И точно затова бях избрала.

В онзи момент обявих война на войната.

Защото изпълнени с обич, хората са готови на обречени битки.

 

6 - 2

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

юни 2024
П В С Ч П С Н
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
Ad
Ad