Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Елица Стоянова Георгиева, 11 клас, ППМГ „Академик Никола Обрешков“- Бургас

Курабии със сладко от бели череши

Рубин -Асен Димитров се настани удобно в кадифеното кресло в редакцията на вестник „Аарец“/“Земята“/. Сътрудникът на Гершом Шокен поднесе кафе на българина, преди самият главен редактор да влезе в помещението, където щеше да се проведе интервюто.

Преди дни Димитров бе провъзгласен от израелската комисия към Държавния институт „ Яд Вашем“ за един от двадесетте българи „Праведници на света“, спасили преди 20 години с цената на живота си български евреи от лагерите на смъртта. Именно това беше целта на разговора, който на следващия ден щеше да бъде поместен на страниците на най-стария ежедневник в Израел.

От вълнение Рубин притеснено потриваше с пръсти дланите си, а очите, леко премрежени, разглеждаха вестникарската стая с тежка мебелировка, по която бяха подредени множество добре подвързани книги.

Когато Гершом Шокен отвори вратата, Рубин се изправи от креслото и двамата се ръкуваха. Журналистът изказа възхищението си от българина и постави диктофона си на масичката пред креслото на събеседника, след което седна на голямото бюро в стил Прованс, по което имаше множество вестници, кожени тефтери и листи, а в средата – пишеща машина. Редакторът взе един от тефтерите, разгърна го и зададе първия си въпрос към българина:

-Г-н Димитров, кое е това вътрешно усещане, което те кара да влезеш в пламъка без да се замисляш, че ще изгориш? Какво ви тласна през пролетта на 1943 година да пренебрегнете себе си и да спасите наши сънародници от явна смърт?

-Спомням си добре пролетния ден на 43-та – заговори бавно Рубин. – Бях все още здрав човек, в разцвета на силите и младостта, неподозиращ , че само след дни ще загубя част от зрението си. – Рубин взе порцелановата чаша с кафе, отпи глътка, разгледа отблизо изящните гравюри по чашата, сякаш да се съсредоточи, и продължи. – Сутринта, преди да отворя пекарната си в стария софийски квартал Ючбунар, разбрах, че евреи от квартала ще се събират на протест пред Царския дворец след слухове за депортирането им към концлагера Сомовит. Не бях наредил още хляба по лавиците, свалих брашнената престилка, заключих пекарната и се упътих към двореца. Там вече имаше насъбрано множество от български евреи, които протестираха. Демонстрацията обаче беше бързо прекратена от полицията. Заловени бяха няколко мъже. Виждайки това, сърцето ми се сви и аз предложих на няколко евреи да ги скрия със семействата им в пекарната, докато напрежението утихне. Реших го на минутата. Нямаше време много за мислене. Сега, като гледам от разстоянието на времето, това беше най- спонтанното и най-правилното решение в живота ми. Тръгнахме към Ючбунар. Четирите еврейски семейства, които ме последваха, напълно ми се довериха. Беше пазарен ден и улиците бяха пълни с хора. Евреите, които ме последваха, влязоха след мен във фурната, но не всички заедно, а на групи по двама – трима, за да не правят впечатление. Аз през това време отворих пекарната за клиенти. През цялото време някаква сила ме държеше концентриран, нямаше и миг губене за паника. Влязох в това изпитание абсолютно неподготвен, но с цялото си сърце. Аз бях длъжен да съм месия за тези клети същества, които нямаха никаква вина. Отворих помещението, което ползвах за хамбар и там настаних Харел, Леви, Равид и Закай и техните семейства. Помогнах им с храна и дрехи. Внимавах много да не бъда хванат от властите. Държах в ръцете си живота на близо 20 души, които ми вярваха безрезервно. – Рубин извади от джоба на лененото си сако кърпичка, свали очилата си, забърса ги, постави ги пак на мястото им и отново погледна към Шокен, сякаш да се увери, че редакторът държи да продължи. Следваше болезнената част от разказа. – Седмица след това, докато си вървях по улицата, видях един съсед, еврейско момче, 18-годишно, което преди дни бе заловено от полицията и чухме, че е изпратено към някой от лагерите на смъртта. Не можех да повярвам на очите си. Толкова се зарадвах, че го прегърнах. В това време една патрулна кола мина покрай нас. От нея слязоха служители. Вкараха ме в Bantam -а и ме откараха в участъка. Започнаха да ме бият, удряха ме навсякъде по тялото, включително и по лицето. Последно помня как единият от униформените ме удари в слепоочието и оттам вече изпаднах в безсъзнание. Погледнах отново след дни, но всичко ми беше замъглено. Възстанових се бавно. През това време пекарната остана затворена. Вратата й хлопна след близо 50 години работа в нея, откакто я беше взела от еврейски хлебари баба ми Параскева. В тази пекарна тя остави не ръцете си, а сърцето си. – Рубин въздъхна тежко. Журналистът разбра, че мъжът пред него се пренесе някъде далеч, но преди да каже каквото и да е, българинът продължи. – С моите тайни съквартиранти живяхме заедно повече от месец. Споделях с тях трапезата си, спомените и надеждите си. Депортацията на евреите от т.нар. „стари предели“ за щастие се осуети благодарение на подпредседателя на НС тогава Димитър Пешев, на много видни интелектуалци и на застъпничеството на Българската православна църква. Цар Борис III се възползва от тези вътрешнополитически настроения, за да отклони изпращането в лагерите на смъртта на хиляди български евреи. Това е моята история! – отсече Рубин и взе отново чашата с кафе, като изпи последната си глътка наведнъж и се приготви да става.

-Аз внимателно слушах разказа Ви, но наблюдавайки Ви, усещам, че има нещо друго, което Ви е мотивирало повече от това, което ми разказахте. Лъжа ли се? – и Гершон наклони леко главата си, сякаш подтикна мъжа срещу себе си да изкаже нещо недоизказано.

Рубин – Асен стана от креслото, бавно отиде до прозореца, погледна навън и устните му леко заиграха. След това погледна с разширени очи редактора, който прочете в този поглед, че оттук ще започне разказът, който идва от сърцето.

-Баба ми Параскева купила пекарната в Ючбунар през далечната 1891 година от евреи, които са заминавали за Америка. Когато била 18-годишна, тя напуска дома си след смъртта на родителите си и с наследените пари купува тази фурна, която се оказа спасителният остров за моите еврейски приятели. За да я стегне, в началото и помага еврейската общност в квартала, а тя всяка сряда в знак на благодарност прави за децата им курабии със сладко от бели череши. – Димитров за миг замълча, след това попита. – Г-н Шокен, дали няма да Ви е по интересно да прочетете сам историята на моята баба от дневника, който пазя като очите си. Тя ми го подари преди ангелите да я вземат със себе си. Там е нейната история, която ме вдъхнови да се стремя да бъда Човек – не просто обикновен, а достоен.

Лицето на главния редактор светна, след това приятелски добави:

– Аз чаках от Вас, Рубин, именно това, знаех си че диамантът в историята го пазите за накрая.

След час българинът се върна в редакцията на „Аарец“. Двамата с Шокен разгърнаха дневника на старата дама и изящно изписаните с мастило думи по пожълтелите листи изпълниха стаята.

………………………………………..

Щом някой мине в парка с разцъфтелите кестени край Владайска река в стара София, квартал Ючбунар, и завие по малката уличка, водеща до църквата „Св. Никола“, ще усети спомена за онези времена, когато цялата околия е бързала, за да стигне до еврейската пекарна на Естер Ками и да изкупи сладкия хляб Хала. Естер е била великолепен естет със златни ръце, но щом малкото й момче остава в инвалидна количка, жената не успява да преживее трагедията и си отива от този свят. Клетият й съпруг Кутиел решава да продаде фурната, за да може със събраните средства да заминат за Америка, където добри хора са намерили лекар, който обещава да вдигне болното момче на крака. На 18 юни 1891_година аз – новата собственичка на пекарната, за първи път престъпих прага на мястото, което щях да почувствам като свой дом. Така започна моята история преди 30 години.

На отсрещната страна на пекарната бе ателието на Мати Ками, другият син на Естер. Когато прехвърляхме собствеността на фурната, в кантората на нотариуса беше само бащата, така че лично с големия син на Естер не се бях запознала. Реших, че е уважително да го поздравя, въпреки че не беше прието млада жена да разговаря с непознат мъж. Стъклената врата на ателието бе почти отворена, спрях се на метър от прага, а в това време художникът вдигна суровия си поглед и очите ни се засякоха. Аз поздравих. Той кимна невъодушевено и продължи да потапя пръсти в боите и да твори върху платното това, което изразява вътрешния му свят. Загледах се в картините, поставени на търговската витрина – щастливи хора на фона на пустинята, плачеща върба в есенна идилия и кошници с ябълки, чиято свежест все едно достига до сетивата. По лицето на Мати нямаше усмивка, а в очите му се четеше тъга по любящата майка.

Прибрах се в занемарената от година фурна, огледах позацапаните стени, прашасалите лавици и опушената пещ и си казах, че ще съживя това място, дори ще го направя още по – привлекателно. Същия ден запретнах ръкави. Имах много идеи и ме чакаше работа. Високата продълговата маса, която служеше за търговски щанд, беше пропита с аромата на топъл пълнозърнест хляб. Всеки камък в това помещение носеше спомени за онези времена, когато през фурната е минавал половината Ючбунар. Все още по полиците имаше подредени шарени малки и големи бурканчета с различни сортове зърно и домашно сладко. Този уют, семейният дух, който долових в пекарната, не исках да си отива, пожелах да го запазя. Новото, което смятах да създам и го направих, бе придаването на европейски облик на това помещение, което отвън тогава не се различаваше от останалите занаятчийски дюкяни по улицата. В главата ми имаше идеи, които преди години, когато бях с татко в Италия при едно от пътуванията му, ми бяха само мечта, сега можех да ги осъществя. Следващите дни се срещнах със стъклари и дърводелци, на които обясних какво ми се върти в главата, а те цъкаха с език и в погледите им четях едновременно интерес и недоумение. Все пак бях неомъжена млада жена, която бе поела живота си в ръце. Възпитанието, което имах, ме караше да вярвам в себе си, в интуицията си и в доброто у хората. Стегнах пекарната за по-малко от месец с помощта на майстори и на съседи, които ми помогнаха. За да освежа още повече облика му, пред помещението поставих дървени сандъчета с много цветя, а стените отвън боядисах в охра. Така в първите дни на септември аз отворих старата нова пекарна. Закачих над входа й табела, направена от троянски дърворезбар, на която се четеше надпис „При Естер Ками“, и отворих широко стъклената врата за хората от квартала. Не бях спала цяла нощ, за да подготвя първите си тестени изделия, които от малка бях правила много често в неделите с моята майка. В пекарната ухаеше на живот. По лавиците подредих самуни хляб, франзели, димяща баница, маслени кифли и курабии със сладко от бели череши. Съживих духа на това място, а с това върнах искрицата живот у семейство Ками, които разбраха, че делото на Естер да радва хората с насъщния, ще продължи.

Рано сутрин, когато дечицата излизаха от домовете си, за да започнат деня си с игри и да изпълнят улицата с глъч, долавяйки звънливия им смях, излизах с тава курабийки, току-що изкарани от пещта, и ги раздавах в малките детски ръчички. Виждах как хрупкавата захар полепва моментално по трапчинките им. Така денят ми започваше прекрасно.

Един ден в пекарната влезе Мати и развълнувано ми подаде кожен тефтер с петънца от зехтин по него. Обясни ми, че е бил на майка му, а в него са събрани всичките й рецепти – блинцес, наан, пащида. Пожела да приготвим любимия му блинцес заедно. Трогнах се от жеста. Осъзнах, че леденият поглед, с който ме гледаше преди месеци, е отстъпил място на едно благородно излъчване. Набавихме продуктите и започнахме. Аз приготвих тестото за палачинките, а той плънката, след което ги сложихме в пещта. Докато приготвяхме блинцеса, аз му разказвах за безгрижните си детски години, а той – за картините, семейството и за трагичния инцидент, при който е пострадал брат му. Златистата закуска ухаеше превъзходно, но ние продължавахме да говорим, сякаш искахме за един следобед да се опознаем. Нямах представа с какво ме привлече този човек, но в него имаше нещо магнетично. Мисля, че съдбата ме доведе на точното място в точното време в квартал Ючбунар. Мати си тръгна малко преди да залезе слънцето. Минути след това вече чувствах липсата му, а по небцето ми остана вкусът на хрупкавия блинцес.

Дните започнаха да се нижат един по един. Семейство Ками очакваше вест от Америка за прегледа на Соломон в ортопедична клиника в Чикаго. Багажът им беше приготвен, но телеграмата се бавеше. Преминаха зимните месеци. Настъпи пролетта. Пекарната „При Естер Ками“ набираше популярност. Появиха се клиенти и от по- далечни улици, които разнасяха положителни отзиви сред съседите си. Това можеше само да ме радва. Взех си и помощница, защото не можех да смогвам с работата. Момичето работеше усърдно и ми беше наистина в помощ.

Понякога с Мати, с новата ми помощница Слава и с един приятел на Мати се качвахме на Витоша. Разхождахме се и си говорехме дълго, шегувахме се, пиехме чай и си хапвахме банички, седнали на някоя зелена морава, изпъстрена с пролетни горски цветя. Изморени, се завръщахме и чакахме с нетърпение следващите си разходки в полите на Витоша.

Сутринта на 20 май Мати почука на вратата на пекарната, не бях отворила още. Заедно със Слава подреждахме закуските по лавиците. Каза, че рано сутринта се е получила депеша от Чикаго и днес заминават за Варна, а оттам за Марсилия. След което ще прекосят океана. Това беше чудесна новина. С това известие идваше надеждата в семейството на Мати. Казах, че желая час по-скоро Соломон да се оправи и ще ги чакам да се завърнат с добри вести. Надигнах се на пръсти и целунах мъжа пред себе си по бузата. Погледите ни се спряха един на друг, той ме прегърна силно и ми обеща, че ще се върне отново тук заради мен.

След като пристигнаха в Америка, Мати ми писа, че пътуването е минало благополучно и очакват прегледа, който ще е още същата седмица. В края на писмото беше написал: „Твой Мати“. Просълзена, целувах писмото и се молех на Бог да ми го върне жив и здрав.

Всеки ден проверявах пощенската кутия с надеждата за ново писмо, но то така и не дойде….Мина година. Аз не спирах да обичам и да се надявам. Вечер сълзите напираха в очите ми, а гърлото ме стягаше. Не можех нищо да променя. Задавах си куп въпроси. Какво ли се бе случило? Защо? Но нямах отговор.

След като и второ лято семейство Ками не се завърна в дома си, се престраших и отключих ателието на Мати. С бавни стъпки влязох в пустата постройка. Сякаш чувах шепота от стъпките на Мати. Подадох главата си и дъхът ми спря. На стената беше последната творба на художника- любимата Параскева, чиито румени бузи и черни коси бяха изцапани с брашно, чиито очи гледаха с невинността на дете, но в същото време бяха горди и непоколебими. А до ръцете ми, държащи курабийките със сладко от бели череши, видях посланието, което остана в мен завинаги: „За моята малка пекарка, заради която бие сърцето ми“.

……………………………………………….

Гершом и Рубин затвориха последната страница от дневника на Параскева.

290 - 2

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

юни 2024
П В С Ч П С Н
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
Ad
Ad