Йоан Петров Иванов, ГПЧЕ „Ромен Ролан“, Стара Загора

Поощрителна награда в VІІІ Международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

ДЯДО

Вратата на класната стая се отвори. Топъл женски глас попита, дали това е стаята на 5-ти „В“ клас.

-Да, да влезте! – каза госпожа Петрова, заобикаляйки бюрото си, за да посрещне гостите.

Две жени влязоха в класната стая. По ниската от двете, която може би минаваше седемдесетте, се качи на катедрата и сърдечно прегърна учителката.

-Деца, това е Дина Гилкин и нейния преводач – Мария. Поканих ги днес при нас, за да ни разкажат нещо по повод случката, която се случи миналата седмица. Но така като гледам главният виновник все още не е тук… Моля да приберете всичко от чиновете си и да запазите тишина…

Децата продължиха да си шушукат без да откъсват поглед от неочакваната гостенка. Госпожа Петрова поднесе стол на възрастната жена, а нейната придружителка настани на учителското място до катедрата. Тя самата отиде до най-задните редове и седна до Боян, който неспокойно се размърда на мястото си.

Преди да седне, Дина бръкна в джоба на черното си палто и извади парче плат, върху което беше изобразена звезда с шест лъча. Когато огледа класа, ведра усмивка озари лицето й.

-Здравейте, деца! Казвам се Дина и днес ще си говорим за един много тежък период от нашата история, който е оставил дълбока следа в живота на много хора – преводачката започна да предава дословно думите на Дина – Искам да кажа, че…

Вратата на класната стая отново се отвори и на прага застана момче, облечено в черен суитчър и скъсани дънки. Вълна на смях заля класа преди момчето да влезе. Единствен той не носеше униформа.

-Какво става тука, бе? – новодошлият видимо се смути при вида на непознатата, седнала на стол пред класа. Тя кимна с усмивка.

-Ще ти напиша отсъствие, това става – госпожа Петрова се изправи.

Момчето тръгна към своя чин.

-Чакай малко! Къде тръгна? – госпожа Петрова го спря.

-Отивам на мястото си – отвърна намусено закъснелия и отиде до чина си. Свали раницата си и я закачи на куката.

-Няма ли едно „извинете“? – госпожа Петрова се приближи до чина на момчето и се подпря на него – И пак си без униформа!

-Не съм виновен, че съм се забавил. Баща ми се отспа и не ме докара на време – нова вълна на тих смях премина през чиновете. Момчето гледаше върха на обувките си – Що да се извинявам?

-Няма проблем – обади се Дина – Случва се човек да закъснее.

-Но не всеки час – госпожа Петрова – След като няма да се извиниш ни разкажи, какво се случи миналия вторник в час по физическо – Васил не отговори – Обидил е едно момче, госпожо Гилкин – учителката по история се обърна към гостенката – Пристигнало е от Израел със семейството си миналия месец. Родителите му го записаха в нашето училище. Нарекъл го е…дори не мога да го произнеса… И то само защото не му е подал топката по време на мача. И за съжаление, това не е единственият случай. Мисля, че той трябва да изслуша вашата история много внимателно.

Васил изчака госпожа Петрова да се обърне и й се изплези. Нова вълна на смях заля класа преди отново да настане тишина. Дина наблюдаваше тази сцена без да каже нищо.

-По-добре да започнете, за да не губим и вашето време!

Дина си пое дълбоко въздух и отново се усмихна. Този път гледаше право към Васил.

-Мислех да ви говоря за войната, за това, какво е да бягаш и да бъдеш гонен, без дом и без приятели. Но мисля, че ще е по-добре да ви разкажа за… Сега, когато този прекрасен младеж се появи – смях, който премина за момент през класната стая – се сещам, че тази история би могла да ви бъде по-интересна. Нали може? – преводачката се обърна към госпожа Петрова в очакване на отговора й.

-Да, да разбира се! – госпожа Петрова се усмихна.

-Както знаете, втората световна война е един ужасен период, който остави неизлечими следи в историята на цялото човечество. Следи, които може да видим и днес, но за щастие вече избледнели. Вие сте чели достатъчно и знаете добре, че ако имаше машина на времето, това е един от последните периоди в историята, които някой би искал да посети. Но уви, аз съм родена точно тогава. Хиляда деветстотин четирийсет и втора година в град Одеса, Украйна. Средата на най-жестоката война в човешката история. Може би Госпожа Петрова ви е казала, но аз съм еврейка. А тогава моя народ е бил мразен и гонен. Трябвало е да носим ето този знак върху дрехите си – тя вдигна звездата, за да може всички да я видят – Ако не беше един човек… Ако не беше Васил, нямаше да съм тук и да ви разказвам тази история – Дина се усмихна.

Децата се спогледаха. Васил вдигна поглед от чина си и погледна Дина.

-Да. Моят спасител се казва Васил. Той беше осиновителят на моята майка и мъжът на баба ми Сара.

Няколко месеца преди да се родя, румънските и германските войски влизат в Одеса, за да започнат „прочистването“ – жената въздъхна тежко. Едно птиче кацна на перваза, пред отворения прозорец и започна да чурулика – Моите чичо Алон и леля Женя са работели в складовете на пристанището. Подреждали стоките, почиствали са, грижели са се за реда. Една вечер на вратата им се почукало…

–Алон! Алон! – вратата се отворя и на прага застава мъж, облечен в сива, колосана риза и панталон.

–А, Олег! Какво правиш по това време тук? Заповядай, влез! – Алон се отдръпва, за да направи път на един от украинските си си колеги.

Гостенинът се усмихва притеснено.

–Какво се е случило…

След няколко минути семейството на Алон пътува към пристанищните складове заедно с други евреи, които работели във фабриките. Големият им син Доран тази вечер е при баба си и не е с тях. Алон се усмихва на малкият им син Марик, който си играе с малко плюшено мече върху коленете на баща си…

-…отвеждат ги в складовете край пристанището и ги убиват – шумоленето на задните чинове престана. Птичето, което беше кацнало на перваза литна тихо – Да. И такава е била съдбата на повечето от нас по онова време.

Семейството ми е трябвало да се скрие. Майка ми ме е родила в мазето на малка къща в покрайнините на града. Покривали са ме с одеяла, за да не се чува как плача, защото сигурно са щели да ни открият. Тогава още не познавах дядо си, Васил – Дина се усмихна. Очите й се навлажниха – Той ни е криел в дома на сестра си. През деня е ходел да помага на възрастните хора, които са живеели в квартала. Цепел е дърва, носел е сеното за конете, почиствал е оборите, за да може после да купи хляб и всички неща, които са били нужни на семейството ми да оцелее.

-И не са го хванали? – момиче от задните редове се обади.

-Моля с вдигане на ръка! – Госпожа Петрова се обърна към момичето.

-Не. Бил е изключително предпазлив, а и колкото и невероятно да звучи са се намирали и добри хора, които са помагали на такива като нас. Добри хора, като Васил – Дина замълча за момент. Изглежда спомените я обливаха като студени морски вълни.

-И какво е станало по-нататък? – момче от съседната редица се обади с вдигната ръка.

-След половин година се е наложило да се преместим на друго място. Тогава, майка ми и аз сме отишли при вуйчо ми – чичо Фьодор в село Кубанка, недалеч от Одеса. Дядо Васил, баба Сара и останалите от семейството отишли да живеят в обновената от дядо Васил къща, в село Протопопивка. Настъпили по-спокойни дни.

-Моля, разкажете ни за престоя си при чичо Фьодор! – Госпожа Петрова се обади.

-А, ама ние трябва да вдигаме ръка преди да говорим, пък тя не – Васил прошепна на другаря си по чин – Абе да ти имам и правилата…

-Чичо Фьодор и леля Марта нямаха деца и много ни се радваха – продължи Дина – Леля Марта се страхуваше малко, да не би да направят някоя изненадваща проверка и всички да се окажем в голяма беда, но за щастие това не се случи.

Чичо Фьодор имаше гъст бял мустак, под които се криеше широка, щедра усмивка. Пушеше лула и обичаше да разказва за пчели, въпреки че нямаше свои кошери. Сутрин излизахме да пасем овцете на близкия хълм. Качваше ме при себе си на коня и така яздехме. Той беше от хората, които обожаваха децата. От тогава не съм се качвала на кон. Иска ми се някой ден да се опитам отново да яздя, но надали ще ми остане време – преводачката се усмихна преди да предаде думите й на класа.

-А какво стана с Васил? – попита дребно момиченце.

-Онази година имаше много тежка зима, която не позволяваше да се пътува на дълги разстояния. Дядо Васил живееше с останалите в село Протопопивка. Цяла зима не го видяхме.

По това време, заедно с майка ми се преместихме на втория етаж на къщата, в която живеехме. По това време претърсванията бяха прекратени, за това си позволявахме да оставяме светлините до по-късно, да се смеем на висок глас и да пеем песни. Това привличаше внимание и имаше опасност от проверка. Ако се окажеше, не дай се боже, някой да се крие някъде из къщата, всички биваха „извозвани“. Но тези мрачни мисли рядко минаваха през главите ни докато имаше огън в камината и всички бяхме живи и здрави.

След това дойде пролетта. Слънцето напече и снежния човек в двора се разтопи. Птичките запяха в клоните на цъфналите дръвчета. Направиха само една проверка тогава, когато аз и майка ми бяхме в гората за билки. Тъкмо сме излезли и на вратата се появили двама жандармеристи, които претърсили набързо къщата. Какъв късмет само за мен и за…

Малката Дина се обръща по поска на мъжки глас, който идва от към оградата на къщата. Тя оставя двете камъчета, с които си играе и изтичва при майка си. Избира пътя между храстите, за да не би непознатия да я види. Бяха й казали, ако се появи някой на оградата, веднага да съобщи за посетителя.

Майка й, Шейва отмества внимателно пердето на прозореца и надниква навън. Не успява да види, кой стои там. Поколебва се, дали да излезе. Вижда изплашения поглед на дъщеря си, която е готова да се скрие под леглото, но знае, че ако някой иска да претърси къщата нищо няма да го спре. За това решава да излезе.

След няколко секунди Шейва е на вратата с преметната кърпа през рамо. Напрегнатите очи се отпускат и лицето й се озарява от широка усмивка, когато вижда баща си. Тя се втурва да му отвори. Васил престъпва прага и тя обвива ръце около врата му, досущ като малко момиченце…

–Онази пролет дойде дядо Васил. За пръв път от както се бяхме преместили. Толкова ми е странно да го наричам дядо, особено сега, когато и аз стигнах неговата възраст – Дина се засмя и закачливо погледна Мария, която преведе думите й – Същия ден, в който пристигна си игра с мен цели два часа. Разказа  ни колко тежко са изкарали зимата. Въпреки, че са намерили къща, където да се подслонят, дървата стигнали едва за два месеца. Дядо Васил е ходел да иска от хора в селото, но почти никой не му дал, заради тежките условия. А много малко хора биха приютили някой непознат в къщата си по онези времена, даже никой. Дядо Васил едва е намирал мокри дървета от гората и дори горели собствените си дрехи.

-Колко жалко е, че днес някои приемат топлината за даденост – вметна госпожа Петрова.

-Днес много неща се приемат за даденост. Дори и свободата, която имаме, но за това е историята и за това са грешките, за да се учим от тях – отвърна Дина и продължи своя разказ –  дядо Васил остана с нас две седмици. Спомням си, че преди да заспя, той сядаше на леглото ми и ми четеше приказки за лека нощ. Сенките от свещите се превръщаха в огнедишащи дракони, които се биеха срещу храбри войни. И винаги изгасваха сред тънки струйки дим преди звучния му глас да запее любимата ми приспивна песен – Дина замълча. В класната стая беше настанала тишина. Единствено часовникът тиктакаше равномерно върху стената над бялата дъска – Естествено нещата не можеха да продължат така завинаги, колкото и да ни се искаше. Проверките започваха отново. Властите бяха по-усърдни и внимателни. Трябваше да се върнем обратно в Одеса, където положението беше по-спокойно. Започнахме да се подготвяме за нaшeто местенe, което щеше да се състои на деветнайсти септември същата година. Всичко мина по план с изключение на вечерта преди да отпътуването.

Двама жандармеристи минали покрай къщата в Протопивка и видели баба ми, която тъкмо излизала да изхвърли пепелта от печката. Единият от тях видял златния пръстен на ръката й и го поискал – Дина мачкаше парчето плат в ръката си – И както се досещате тя е отказала да им го даде, защото е бил скъп спомен. Те я хванали и започнали да я бият. Васил чул виковете и успял да я спаси, въпреки че взели пръстена. Баба имаше белези дълго след това. Жандармеристите дори заплашили, че ще се върнат на другия ден.

-Успяхте ли да се скриете в Одеса? – този път въпросът зададе Васил, който от известно време слушаше с голям интерес.

-Слава богу, да! Дядо Васил ни скри при негови роднини. До края на войната живеехме в малка маза, която имаше само един прозорец и няколко скъсани дюшека, на които спяхме всички на куп. Въпреки това бяхме заедно и това беше най-важното. Знаехме, че каквото и да се случи, нямаше да се разделим за нищо на света и това ни даваше сили – очите на Дина се навлажниха за пореден път и тя изтри малка сълза, която се търкулна по старческата й скула – Ако не беше моят дядо, днес нямаше да ви разказвам тази история – каза тя – И аз ви я разказвам, защото Васил беше българин.

В класа се чуха учудени възгласи. Звънецът би, но въпреки това всички останаха на местата си. За разлика от друг път, когато всички ставаха и излизаха колкото се може по-бързо навън, сега учениците стояха безмълвни и гледаха Дина. Възрастната жена се засмя на тишината, която все още цареше в класната стая.

-Вие сте чудесни деца! Вярвам, че сте способни да съхраните добрината и любовта, които носите в сърцата си, каквото и да става на този объркан свят. Благодаря ви!

Последваха започнаха да ръкопляскат. Госпожа Петрова се приближи до катедрата и прегърна сърдечно Дина.

-Аз ви благодаря… – прошепна тя и ги изпрати до вратата преди да се разделят.

Дина и Мария вървяха към вратата на училищния двор, когато чуха забързани стъпки зад тях. Дина се обърна и с учудване видя Васил, който бягаше към нея.

-Чакайте малко! – каза той докато едва си поемаше въздух – Искам да ви дам нещо!

Той бръкна в джоба си и извади малка хартиена роза, която постави внимателно в отворената й длан.

-Да ви напомня за България – той се усмихна – Дори не знам защо обидих Авив. Съжалявам! – понечи да си тръгне, когато усети ръката й върху рамото си.

-И аз искам да ти дам нещо – тя извади давидовата звезда от джоба на палтото си.

-Тази звезда ми я даде Васил, когато тръгвах за Израел. И двамата знаехме, че може би е последния път, в който се виждаме. Той искаше да остане в страната, в която цял живот бе живял, а аз исках да се отида в страната, която цял живот мечтаех да видя – Израел .

-Тогава не мога да я взема! – каза Васил.

-Не. Трябва да я вземеш – Дина се приближи към момчето – моят дядо ми я даде, за да ми напомня, че трябва да бъда смела и да се гордея с това, което съм. Вземи я! – Васил я пое внимателно – Един ден ще разбереш, че има значение кой си или от къде идваш. Но на къде отиваш, ще ти посочи обичта към хората. Tогава някой ще каже за теб – „Той e добър човек!“ И това ще е твоята награда…

Васил прегърна Дина.