Пеперудата, която трепнала с крилца
Няма обикновени хора и всеки заслужава да живее. Това че продължаваме да го повтаряме в днешни дни, показва колко далеч от осъзнаването на тия думи стои човечеството.
*
„Пеперудка на цвят кацнала и с нектар се хранила“
Човек никога не вярва, че нещата ще опрат до него рано или късно, докато не се случи. Да повярва означава да се случи. Затова нашият герой отказваше да повярва…
В този мрачен ден, в кабинета си от отдел пропаганда подобно на контрабанда се беше промъкнала вестта от устата на г-н Габровски до ушите на Методи: „Господин Константинов, голямата композиция трябва да се придружи от отговорен юрист, знаещ полски.“
Влака трака, трака влака… надолу по спиралата от топено желязо. кутии натъпкани догоре с човешки души, готови да изгорят в пъкъла.
* *
„Отведнъж се сепнала и с крилца запърхала“
Точната дата беше 6. март 1943 година, а композицията трябваше да поеме за Полша вечерта на 9. срещу 10. март. Нямаше време за много действие…
Методи Константинов изхвърча от кабинета и се запъти към Изгрева. За щастие той знаеше нещо, което другите не знаеха. Тази наредба не се беше появила под щастлива звезда, поне така усещаше. Пътьом се сблъска с немалко войници (кои български, кои немски), теглещи еврейски семейства — бедни роби на безсърдечни господари.
Задушаваше се. Въздухът се сгъстяваше. Слънчевите лъчи, безпомощни за човешките страдания, гаснеха в своя портокалено-кървав пламък далеч зад хоризонта. Мрачни облаци покриваха столицата с непрогледните си като похлупак воали.
Множество пеперуди затворени под капак.
Методи беше посрещнат в Изгрева, но той бе глух за поздравите на събратята си. Успя да прошепне с последен дъх: „Учителя, той ми трябва.“ Оставиха го да го почака сам.
Нежни звуци от цигулка, непозната нему музика, се разнасяше наоколо приглушено и спокойно се настаняваше вътре в него. Когато музиката приключи и той усети как го залива светлина, без да се обръща разбра, че Учителя Дънов беше дошъл.
Когато Петър Дънов прочете наредбата, пое дълбоко въздух. Метна наредбата на земята. Изправи се вперил поглед в ефира. От дълбините на гръдта му прокънтя:
-Не разрешавам пред лицето на Бога да се извърши това престъпление!
Със страхопочитание Методи се изправи. Думите на Учителя се запечатаха не само в съзнанието му, ала далеч, далеч от мястото на разговора им.
-Доведете ми Любомир Лулчев — рече Дънов и се прибра подобно на вихър обратно.
* * *
„И с всяко трепване ефирно ураган завихряла“
Методи реши да изпълни това задание. Намери господин Лулчев пред дома му, наобиколен от няколко евреи, някои с малките си деца, други с по-възрастните си родители. Съобщи му, че го викат в Изгрева.
Царският съветник тръгна. Мрак го обгръщаше, звездите — множество мигащи очи, които едвам се появяваха зад облаците, не го изпускаха от поглед. Усещаше студената прегръдка треперещите ръце на нощта… дали не трепереше душата му. Усещаше и друг чифт по-малки ръце да се крепят за него.
-Чичо Любо, моля те — това бе едно малко еврейско момче избягало от схвтката на властта. Гледаше го с очи изпълнени с искри.
-Разбира се Фелипе, ние сме тук. Върви при вашите.
Един демон изникна от нощта и го погълна далеч от чичо му Любо. Малко парченце от сърцето на възрастният мъж се откъсна и падна.
Когато пристигна в Изгрева две други сълзи се отрониха и капнаха долу.
Прекрасната музика се беше разнесла отново. Мелодия за любовта, помисли си той. Родена от сърцето на една възвишена личност, достигаща сърцата на много, макар и далеч от него, хора. Той имено за тях свиреше.
-Ще намериш царя и ще му кажеш, че ако позволи само един евреин от България да бъде депортиран в Полша, то от него, семейството му и царското съсловие нищо няма да остане. Успех.
На 7. март господин Лулчев обикаля целия дворец Врана. Обувките му потракваха и поскърцваха глухо по лъскавия под. Прозорците, завесите, вратите, лампите му се присмиваха. Величествените изображения по портретите и картините на стените му хвърляха подигравателни погледи и гримасничеха злорадо. Чуваше ги да му казват: „В света на лъскавите предмети няма място за тревоги, няма място за притеснения и загриженост. Тук всички си живеят живота.“ Дългите коридори му замайваха главата. Тук всичко си беше бляскаво, непокътнато от света, студено и неприветливо.
Наложи му се да пътува с един министерски автомобил до резиденцията в Костенец. Свърза се със свои познати от министерството — безуспешно. Царят беше изчезнал безследно.
Нощес не спа добре, привиждаха му се други малки Фелиповци. Един куп познати, които търсеха помощ от него. Изкачаха от сенките. Те самите приличаха на сенки, които носеха мъждукащи светлинки насред гърдите си.
На следващия ден реши отново да си пробва късмета в министерството — нищо. На обяд потегли за резиденцията в Боровец. Автомобилът се виеше по завоите на развълнувания планински пейзаж. Дърветата се олюляваха с уплаха, вятърът им препращаше новините. Голите клони стояха попарени. Малки птички прехвръкваха едвам, останалите предпазваха семействата си. Гладът, жаждата, неспокойният сън си казваха думата. Любомир Лулчев задряма на задната седалка.
Трака, трак. Влака, трак!
Насреща му посивяла тълпа… Не, това било голяма композиция… препускащ змей с метални вътрешности, тракащи оглушително с ритъм безмилоСССтен:
Влака, влак! Трака, влак! Трака, трак! – марш на смъртта!
ВОЙ. ССъССък заплашителен и гъСССти кълбета непроницаем дим.
Някъде отгоре леко просветва лъч светлина.
Кълбета пушилек. Пламъци адски насреща!
Разнесе се лек приглушен музикален звук от цигулка…
Колкото и шум да вдигаха железниците не успяваха да заглушат мнимите стонове на затворените души.
Трака, трака! Влака, трака! Трака, трака, трака, трак!
В един миг белят лъч проблесна ослепително и музиката вече не беше от сама цигулка, а от цял оркестър инструменти. Божествените звуци се разнасяха във всички посоки на света и разбиваха безпощаднометалните сандъци с гръм!
Любомир се събуди и попи с кърпичка избилата пот по голото му теме. Нещо го сви под лъжичката над корема и той разбра, че това не е от глада. Никакъв цар няма да намери там където отиваха…
Усетът му не го излъга и потеглиха отново за столицата.
В Изгрева изпод пръстите на Учителя Дънов се разливаха невероятни потоци от божествена музика, която минава през сгради, полета, планини, от най-дълбоките дълбини до най-високите висини.
Днес беше 9. март, което означаваше, че тази вечер 11 500 български евреи щяха да потеглят за Полша.
Лулчев беше отишъл да съобщи за неуспехите си. Когато Дънов го чу се отдели за малко на спокойствие. През това време той разбра, че и други личности се бяха свързали с Учителя като патриарх Стефан, които търсят съвет от него.
-Кричим — кратко и ясно чу царският съветник своя учител. Скокна и се отправи към тамошната резиденция.
В Кричим той го откри седнал в двора на земеделското училище.
Празен поглед, ум затворен в орехова черупка. Наблизо бяха двама войници — двама богомолци, женени за работата си — сляпо служещи и.
-Кой ти каза че съм тук? — царят го забеляза.
-Учителя ми каза.
-Учителя Дънов? — не повярва той. — Сериозна работа, ала аз съм с вързани ръце, много добре знаеш това.
„Друг богомолец“ — мина през ума на пратеника подобна мисъл. Той седна до него и си пое дъх. „Царят го няма и срещу властта се изправя Учителя заедно с народа и другите хора потърсили съвет от него“
-И какво те праща да ми довериш Дънов?
Каза му.
Неведнъж Любомир Лулчев му бе разправял неща за бъдещето му, които се случваха непосредствено след това.
„Една голяма буря ще се развихри и в бурята мълнията ще удари най-високите върхове.“ — беше го чул царя преди години да му казва. Силен гръм, пламъци и много жертви от атентата в църквата „Св. София“. Този спомен го преследваше.
Последвалото мълчание наруши Лулчев:
-Слушайте царю, направете за тези хора това що бихте направили за своето семейство, защото те са част от това семейство. Техните мъки са наше страдание.
Царят видя поле от сиви клетници, накачулено от множество черни триглави цербери, ръмжащи, лаещи раздиращи с езиците си въздуха. Всяка слюнка, която хвръкнеше от голямата им паст, покълваше като бурени в сърцата на хората.
Спомни си семейството си.
Съветникът чу до него орехова черупка да се разпуква. Цар Борис се изправи и рече
-Потегляме за столицата. Кабинетът на министър Габровски.
В същия този кабинет беше скъсана на много парченца заповедта за депортацията на евреите, която бе украсена до този следобед с царския подпис.
Любомир Лулчев, заедно с Методи Константинов, станаха свидетели на това смело деяние. Те взеха едно от парченцата върху бюрото.
Когато излязоха видяха, че зад тях стоеше залезът — залезът на омразата.
Те се запътиха напред към Изгрева — изгрева на една нова епоха.
А, господин Методи Константинов беше сигурен, че тази епоха се ражда под една особено щастлива звезда.
Напред, казаха си те и чуха цял оркестър да свири в тях.
