Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Маринела Маринова Гетова – ПГХТТ – гр. Пловдив

МАГЕТО

Седейки в топлото кресло, споменът – прашен, мрачен и забързан ме връщаше в далечната 1943 г. Защо там? Защо винаги на едно и също място? И  защо с любовния трепет на онзи 20-годишен младеж?

Сякаш споменът за войната, раните и болката се лекуват не само с времето, но и с любовта.

Съдбата ми беше предопределена, но тогава не го знаех и не бях готов за нея, не бях готов за любовта и за моята любима с очи на кошута. Роден съм през 1923г. в София. Израснах в еврейския квартал и осъзнах, че всички значими за мен хора са евреи. Та аз още от хлапе си играех с тях из прашните улици на Коньовица. Научих ладино. За повечето ми приятели от квартала не бях Младен Иванов, а Магето – „защитникът на евреите.” Вълнуващо, нали?  Или поне така звучи…

Историите са много, а паметта ми е слаба. Споменът ме връхлита и не дава покой на изтерзаната ми душа.Искам да се отпусна в балдахиненото кресло и да забравя, че съм жив, но не мога. Това са историите на онези, които Законът за защита на нацията се опита да убие, да ги остави безмълвни, слепи и с разбити, скитащи души.

Една сутрин през 1943г., мрачна и с вятър, който пронизва дрехите и студ, който вледенява сърцето, бързах към топлата пекарна на дядо. По пътя съзрях две босоноги момчета с окъсани дрехи, които бягаха от полицията. Прибрах ги в пекарната на дядо и ги скрих в незапалената пещ, а след малко разярените полицаи влетяха вътре. Претърсиха всичко, но не успяха да ги открият. През цялото време, докато ги търсеха, бях на тръни, но не се издадох. Облекчението ми беше голямо, а най-огромната награда бяха усмивките по лицата им, които получих, след като полицията си тръгна. Никога не бих забравил тези невинни подплашени хлапета, бягащи от церберите на властта.

Друга случка, от която сърцето ми кърви, стана в така наречените късни часове на нощта. Двама мои близки приятели евреи, с които отраснахме заедно и си играехме от деца, закъсняваха с 5 минути за вечерния си час. Голямо престъпление – няма що… Полицията ги арестуваше, но не очакваха мен. Нахвърлих се върху властите на реда, като дори успях да отмъкна и пистолета на единия, та да ме запомни. На другия ден дойде да си го иска. Наглост, безскрупулност, безочие.

Но моите случки и бойни юнашки трепети не спираха до тук . Да, аз не съм супергерой, бях човек, който искаше да живее в мир, да не арестуват приятелите му , защото са от различен етнос и да не делят хората заради политически интереси. Ето защо спогаждах и други номера на полицията с моите приятели. Случайно си изгубвахме документите, след това полицията ни издаваше други, а с изгубените помагахме на свои приятели евреи да се придвижват свободно – без страх, ужас, угризение и да не се чувстват зле от това, че са „различни”. Те бяха част от нас, част от мен. Те бяха моето второ семейство и аз правех всичко, което бих направил за най-близките си.

Не се гордея с това, но заради Закона за защита на нацията се превърнах в изкусен фалшификатор на лични карти. Имах дори специално направен печат. Намеренията ми не бяха лоши, просто исках да защитя невинните, да им дам поне малко от отнетата им свобода, да ги накарам да се почувстват отново истински живи, да престанат да се самонараняват за това, че са евреи. Чувствах, че това е мой дълг. Вярвах силно в правота на своите убеждения и никой и нищо не можеше да ме спре.

Пекарната на любимия ми дядо се беше превърнала в скривалище. Там скрих петима евреи, които през зимния ноемврийски месец можеха да загинат. Сред тях бе и Анжел Вагенщайн, но това е друга история. Всъщност моята дива природа беше неукротима, докато не срещнах Буча. Тя с тези вълшебни очи на кошута ме плени, с нейната царствена и смирена осанка, с тишината и тази непонятна красота, с нейните коси, които спускайки се, ме давеха – все едно плувам в леденото Черно море. До този момент не се бях чувствал така. Никога сърцето ми не е биело толкова учестено, а стомахът да се е свил на кравай така плътно, че да не можех да си взема въздух. Винаги щом я съзирах, изгубвах и картина и звук, а земята се отваряше и ме поглъщаше цял. Бях безсилен пред тази  магия, наречена любов. Не се интересувах от нищо друго, а желаех с цялото си същество да я виждам. Тя беше като пустинно цвете. Те – антисемитите, щяха да ми я отнемат, да погубят нейната красота, да умъртвят това цвете, докато не стане въглен, а от въглена – черна пепел. Чувствах се безсилен, празен, немощен. Трябваше да бъда неин щит. Кълнях се и си обещавах още от мига, в който я видях, че трябва да я опазя. Тя, моята кошута, не беше създадена за този пагубен свят. И ето, че ликовете на тези, на които съм помогнал, ме преследваха като призраци, за да ми напомнят какво можеше да стане с тях, ако не им бях подал ръка, а колко други има. Бях в ад, от който няма измъкване, бях като мъртъв сред живите, не чувствах вече нищо към никого, освен към любовта на своя  живот – Буча Бохор Алкалай. Но как я срещнах аз? Не беше ли ангел, пратен ми от Бога, за да опитоми буйния ми нрав?

Споменът никога не би ми изневерил. Дори годините да минават бързо, а стенният часовник с кукувица да отброява и отброява, винаги ще помня датата 12. XII. 1943г. В съзнанието ми изплува не само нейният образ, но и всичко, което ме е заобикаляло. София отново ме примамва в своите пипала, а ето и мигът на истината…

Беше съвсем обикновен ден. Трябваше да чиракувам в пекарната на дядо и тя се появи. Сега си спомням най-вече аромата на цветя, червеното палто, което правеше фигурата й като на муза, а косите – ех, тези буйно падащи вълни. Тя влезе в пекарната плахо, точно в 12.30 и ме попита дали бих могъл да й дам един самун. В този момент се вцепених, не знаех какво да кажа, освен, че трябваше да изчака 15 мин. Сърцето ми щеше да изскочи, а тя стоеше там, точно пред мен, красива, мила и чакаща… Докато времето минаваше, нейната ангелска осанка стоеше без трепет, но очите…  те говореха. Бяха едновременно могъщи, но и тъжни, а тя – все тъй загадъчна.

Изведнъж в пекарната нахлуха моите „добри приятели” – полицаите. Щом я съзряха,  започнаха да се държат арогантно, обиждаха евреите, казвайки, че с тях е свършено.  Отправяха закани и я разсъбличаха с поглед , но тя стоеше като мраморна статуетка, не каза нищо, само плахо ми се усмихна. В този момент единият от тях, на който бях взел пистолета, реши да я дръпне за ръката и да й каже, че няма работа в тази пекарна, една еврейка трябвало да можело да готви, без да ощетява хазната и без да прави ненужни опашки. Миг след това ми кипна. Нахвърлих се с ярост върху му и го съборих. Другият полицай ни разтърва и те си тръгнаха, заканвайки се на пекарната на дядо.

Лежах на земята, когато Буча се приближи и ми помогна да се изправя. Целият бях прашен, но нейните топли очи ме накараха да се чувствам специален. Тя промълви едва: „Благодаря ти!“, а аз инстинктивно я целунах. Спомням си, че тя се изчерви толкова, че червеният цвят на палтото стана блед в сравнение с лицето й. След конфузната ситуация Буча побягна, а аз я догоних с топлия самун в ръка. Извиних й се като истински джентълмен и я помолих пак да се видим. Тя се усмихна неволно и обеща, че ще си помисли. Това беше моят най-щастлив ден. Връщайки се към пекарната на дядо, за нещастие,  ме чакаше не една, а две счупени витрини. Въпреки това аз бях на седмото небе от щастие. От този миг насетне не мислих за нищо друго, освен за Буча. Вече не бях същия. Потънах в размисли за Буча и за това как да ѝ докажа колко много я обичам.

Същата вечер, часът бе около 21.30, докато вечеряхме, дядо ме смъмри, но моята реакция го изненада. Този път не се бунтувах, а тихо се извиних. На масата имаше оживление и глъч, а в мислите ми – мъгла и печал. Чудех се кога щях да видя Буча. Дали щях да я прегърна отново? Изведнъж нещо ме сепна. Татко заговори за нейното семейство и за това как живеели на две преки от вкъщи. Това ми трябваше да чуя. Станах от масата и изхвърчах като стрела навън. Взимайки стария велосипед, като светкавица потеглих, но не предвидих какво да й кажа. Съзрях как вечеря със семейството си и сърцето ми започна да бие учестено. Изведнъж тя се обърна и ме видя през прозореца. Бях се изчервил целия, а тя тичаше към мен като изплашена кошута  и ме извика да вляза при тях. Беше разказала на семейството си за своя герой. Баща, висок като планина, ми благодари и ме покани да седна, но аз отказах. Изпитах срам и неловкост. Майка ѝ повтори поканата. Постоях, извиних се и казах, че трябва да тръгвам. Буча ме изпрати и ме целуна по бузата. От този момент аз бях най-големият късметлия и щастливец на земята.

И така… Мислех само за нея, обикалях около улиците на дома й, за да я виждам, чиракувах в пекарната на дядо, защото тя бе не само скривалище, но и мястото, на което срещнах любовта си. Когато си бях у дома, фалшифицирах документи, за да виждам приятелите си свободни, а в съня си прегръщах и целувах Буча. Времето минаваше, случайните ни срещи с нея се сгъстяваха, докато станахме неразделни…

Споделяхме си всичко, излизахме, доколкото можем, защото церберите на закона ни дебнеха. Времето ни летеше, а аз бях удавник в нейните коси, потъвах в очите и… Всичко вървеше невероятно до момента, в който получих писмо за казармата. Мобилизираха ме в Сръбско. Това беше денят – пропаст между мен и Буча. Не знаех как да й кажа, как да й съобщя, че заминавам, кой щеше да я пази сега….

Не помня, а и не искам да си спомням момента, в който намерих сили и кураж да й кажа. Чакахме се на нашето място – под едно дърво, близо до пекарната на дядо. Помня, че навън валеше. Когато я видях, останах безмълвен, а тя ме запита какво е станало, защо съм пребледнял като платно. Отвърнах, че трябва да служа в Сръбско, а тя заплака, сълзите й се стичаха като ледени водопади, прегърна ме, целуна ме и побягна като кошута, а аз тичах след нея безпомощен. Когато я настигнах, я сграбчих и я помолих да не се разделяме. Казах й, че тя е любовта на живота ми и нито разстоянието, нито времето ще променят това. Тя плачеше тихо. Обещахме си да си пишем писма, в които да си казваме всичко, което ни терзае.

На другата сутрин на перона на гарата ме чакаше тя – лъчът светлина. Беше облечена със синя рокля и палто и се усмихваше насила. Искаше да ме направи щастлив, въпреки че я болеше. Познавах я твърде добре. Все пак тя бе по-добрата част от мен. Прегърна ме и ме целуна, питайки ме с очи кога ще се върна. Успокоих я, че ще бъда в казармата с най-добрия си приятел Иво и че ще се върна скоро, и се качих във влака. Когато той потегли, видях от купето как Буча стои на перона безмълвна, препарирана, сякаш за нея времето беше спряло.

С Иво бяхме най-добри приятели от деца и по пътя му разказах за Буча. Той ме запита как е възможно да изпитвам любов към еврейка, а аз сопнато му отвърнах, че тя е целият ми свят. Когато пристигнахме в Сръбско, спорът се уталожи, а гневът ми отмина. Все пак бяхме най-добри приятели с него, почти братя.

Дните в казармата минаваха монотонно. Все едно бях мъртъв. Единствената ми утеха бяха писмата от Буча. Но един ден неизбежното се случи… Получих писмо, в което тя пишеше, че ще депортират тези евреи, които нямат документи. Ще ги качат на влак, който тръгва в 9.00 ч. в четвъртък и никога повече няма да се видим. По писмото имаше следи от сълзи. Щом го прочетох докрай и осъзнах написаното в него, се свлякох безжизнен на земята. Иво ме намери. Започна да разпитва и аз му казах мъката си. Разкрих му, че ще избягам от служба, за да спася Буча и го помолих да ме прикрива, а той троснато ми отвърна, че жертвам не само кариерата, а и живота си за една еврейка, че съм сляп и глупав и че тя не заслужава човек като мен. Стиснах зъби и зачаках нощта да падне и да ме прикрие с черното си було.

В полунощ се измъкнах тичешком. Преминах препятствията на един дъх. Летях, защото трябваше да защитя Буча – бях ѝ обещал. И така в 6.00ч. бях в София – ни жив, ни мъртъв. Целият прашен, изподран, истински просяк. Прибрах се вкъщи като крадец, взех последния останал фалшифициран печат и документите и забързах, надеждата ме напускаше. В 8.45ч. бях на гарата. Гледката, която видях, беше покъртителна. Жени, които плачеха, деца, които ревяха, мъже, потъпкали гордостта си, молещи се да не ги разделят от семействата им… и точно в този момент видях един паднал ангел със зелена одежда. Съзрях Буча със семейството ѝ. Тъкмо един полицай ги разделяше, когато извиках :

          – Стойте, те имат документи!

Показах уверено фалшифицираните лични карти ( с „български” имена) на полицая, за да ги пусне и чудото стана… Бяха свободни! Успях да спася любовта на живота си, а с нея и моята изстрадала душа.

Вкъщи ме чакаше друга новина. Полицията беше дошла да ме арестува по донос за фалшифициране. Пращаха ме на военен съд във Велико Търново заради – както по-късно разбрах – Иво, който ме беше предал. В този момент краката ми се подкосиха и за втори път паднах на земята. Сякаш безброй шрапнели се забиха в сърцето ми.

В деня, когато ме съдеха, най-голямата опора ми беше Буча Бохор Алкалай, а най-големият защитник – моят дядо, Иван – пекарят. Дадоха ми 2 години, а през тях Буча ме чакаше. В деня, когато излязох от затвора, слънцето грееше, тя беше облечена с онова червено палто – от първата ни среща.

Тичах към нея и тя тичаше към мен. Любовта ни издържа, тя ни държеше живи.

Години по-късно се оженихме, вече имаме и внуци – на тях разказвам нашата история. История за любовта, която ни държи живи и за смелостта, която ни държи изправени!

 

0 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Similar posts

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

март 2024
П В С Ч П С Н
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Ad
Ad