Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Милица Ивайлова Иванова, ЛК „Касталия” при ЦПЛР-ОДК гр.Варна, Първа езикова гимназия

СЛЕПЕНИ ДУШИ

Цигулката плачеше. По струните й се увиваха душите от оня свят – забравени, без лица. Лъкът танцуваше и фино порязваше стенанията им. Разказваше истории от други светове. Истории, които сега чертаеха нашето минало и нашето бъдеще. Историите на една отминала война. Просмукваха се в кожата на нашия свят. Свят, притръпнал за злото. Свят на безверие и болка.

Мъжът умислено прегъваше и отново приглаждаше връхчетата на нансиновия си паспорт. „Димитър Михайлов Матев. Свободен гражданин на Народна Република България.“ Опря чело на цигулката. Кожата му бе толкова изтъняла, че вгледаше ли се човек, можеше да проследи как кръвта му прозира и измъчено се просмуква из телесните пътеки. Свещеникът до него прехвърляше броеница между пръстите си. Като че на нея бяха навързани съдбите на всички, загинали през войната. Душите им бяха продупчени и старателно нанизани на канапа. Свързани завинаги една с друга. За да напомнят, че войната убива телата, но не и духа им.

– Аз съм таврийски българин – подаде му нансиновия си паспорт с трепереща ръка. – Спасен съм. Спасен от Дахау.  

Свещеникът го погледна. В очите на Димитър се давеше болката на цял един свят. В погледа му откри истинското лице на войната. Видя ужаса. Сякаш нещо го прободе в гърдите и свещеникът с уплаха от видяното извърна поглед настрани. После угрижено свали палтото си и бащински го уви около сухото, немощно тяло на мъжа.

– Само цигулката имам – изхриптя Димитър. – Нищо друго. Само тя ми остана.

            Свещеникът измъкна платнена торбичка и от нея наброи пари колкото за една цигулка.

– Ето ти тези пари. Цигулката я вземам. Един ден, като се устроиш, ще дойдеш при мен с парите, които ти давам сега. Същите пари ще ми върнеш и цигулката ще бъде отново твоя.   

Двамата мълчаха известно време един до друг. Гласът на Димитър затрепера:  

– Всичко започна през 1941 година. Мостът над река Дон вече не беше просто мост. Той не свързваше, а разделяше. Издълба между миналото и бъдещето ми ров, който така и не успях да прескоча. Път назад нямаше. Затова сега, толкова години след войната, съм тук, в България. Онази зима на 1941 руските и немските войски пълзяха от двата края на донския мост, готови да дадат живота си за кауза, в която те самите не вярваха. По брега на Дон силни, жилави волове теглеха стотици обози, които едвам не рухваха под  тежестта на товара си. Приклекнали почти до земята, обозите затъваха в тинята и изриваха кални дири в земята. След себе си оставяха следите на един обезумял от страх руски народ. Руснаците изоставяха домовете си, стотици семейства бягаха от войната, бързаха да преминат моста, за да се спасят. Но твърде късно. Немската окупация бе неизбежна. Германските самолети се снижаваха като куршуми. Мощните им бомби изриваха двуметрови ровове в брега. Земята под краката ни изригваше. Хвърчаха тела. Казват, че няколко дни след окупацията в реката са текли не сини, а кървавочервени води. 

Германците завлякоха всички млади мъже настрана. Едва деветнадесетгодишен бях тогава. Механично ни заблъскаха с ледени железни прътове. Тъпа болка в хълбока. Паднах по очи. Повърнах. След това започнаха да крещят гневно неща, които не разбирах: „Steht auf! Steht auf, russische Schweine!“ Задърпаха ни нагоре да ставаме. Левият ми крак изтръпна. Едвам се олюлявах на другия. Изблъскаха ни един зад друг пред метална маса. На масата нахвърлиха десетина инструменти. „Was ist das?“, крещяха германците, а устата им се пълнеше с пяна. Колоната пред мен се топеше бързо. Някои от мъжете ги разпределяха вдясно, другите вляво. Застанах треперещ пред инструментите на масата. Германецът посочи един. „Was ist das?“, изкрещя в ухото ми. Мълчаливо вдигнах рамене. Не знаех какъв е инструментът. Тогава онзи ме изръчка да мина вляво. След години разбрах, че тези, които познаваха инструментите, бяха разстреляни минути по-късно.

След това ни натъпкаха в свински вагони. Дни наред бяхме слепи за външния свят. Душахме се в собствените си зловонни миризми. Блъскахме се досущ като свине – родени, за да умрат невинни в чужда война за надмощие. Някои от мъжете се гърчеха в невротични пристъпи на страх и отчаяние. Кривяха телата си в дяволски форми. Долепяха гърбове до вкочанените стени на вагона, засилваха се и безнадеждни с все сила се блъскаха в другия му край до припадък. Не искаха да узнаят какво ги очаква. Не искаха да живеят. Желаеха смъртта. Желаеха я по-силно от всичко.

Връзката на обувката ми бе нишката, която ни свързваше със света. Понякога спирахме на незнайни гари и оживени пътища. Тогава изхлузвах връзката от обувката ми. Надигах се на пръсти и незабелязано я промушвах между решетките на малката дупка в най-горната част на вагона. На края й завързвах примка с тесен отвор. Хората се смиляваха и закачаха на връзката малки канчета с вода или изсъхнали кори хляб – колкото да навлажним изтръпналите си до безчувственост устни и да притъпим глада.  

Една сутрин по изгрев свинският вагон спря на своята последна гара. Вратите му изскърцаха. Вкиснатият въздухът се размъти. Първият лъч светлина погали засъхналите ни с кръв, страх и болка лица. Единият германец влезе при нас и ни изрита с тежките си кубинки навън. Изтърсих се по очи върху заскрежената земя. Нагълтах се с рохка тор и сняг. Завързаха ни един за друг с груби въжета през глезените. Вървяхме почти миля през безкрайното поле от дълбоки животински изпражнения. Нетърпимата миризма се просмукваше изпод ходилата ми и скоро целият вонях на развалина. Спряхме в нищото на германското поле. Тримата германци, които не сваляха поглед от нас, заредиха автоматите си. Двама от тях гледаха с такава жажда към третия, явно водачът им. Само чакаха и най-малкия знак от него, за да насочат оръжията си към нас. „Животни“ – ругаех ги на ум. Тогава оня, водачът им, изкрещя да се събличаме: „Alle nackt! Alle nackt!“. Тропаше с крака в кишата и гърмеше на посоки във въздуха. Изритаха дрехите ни на купчина встрани и ги запалиха. В този огън изгоряха не само последните ни вещи, но и последната ни надежда за спасение. Тогава вече знаех, че съм погубен. Онази сутрин малка част от душата ми се откъсна и изгоря в онзи огън. Пламна и после изстина завинаги. Най-кървавият огън, който някога бях виждал. Германците механично развинтиха капачките на бидоните, които мъкнеха на гърбовете си. Познавах тази миризма. Киселина. Обляха ни целите. Кожата по гърба, а после и по цялото ми тяло зашущя като опарена от вряща ютия. Болезнени кървави мехури се надигаха по тялото ми. Издуваха се до тъмнолилаво и после болезнено се пукаха. Вятърът режеше кожата ми, съдрана в рани. Прекарах ръце по главата ми, където коса вече нямаше. Течността изгори окосмяването по цялото ми тяло. Голо тяло. Целият кървях като един голям мазен съсирек кръв в човешки размери. Студът щипеше по кожата. Сякаш хиляди игли впиваха и после рязко изтръгваха острите си върхове от мен. Болезнено съдраха мъжкото от кожите ни.

Продължихме из полето, докато не стигнахме до самия му край. Разпределиха ни в лагер за обща работа. Претопиха ни в огромна група мъже, пленени от незнайни места. Поведоха ни из лабиринти в подземни помещения. Газови лампи хвърляха кошмарни сенки, а пламъците им дяволски пълзяха по немощните ни тела. Свлякохме се по двуетажните нарове. Сляхме се с мрака. Не успях да заспя тази нощ. Нито следващата. Унасях се за секунди. Точно тогава, на границата между съня и реалността, духът ми сякаш на пръсти се изхлузваше от премръзналото ми тяло и бродеше из останалите помещения на подземието. Катереше се безшумно по наровете и без страх се оглеждаше в сънищата на останалите мъже. Наблюдаваше страховете им, потрепванията на клепачите и когато видяното го уплашеше до смърт, духът ми се връщаше обратно при мен. Неусетно всички се бяхме озовали в капана на един общ сън, не сън, а кошмар, който се бе превърнал в реалност. Една зимна сутрин мъжът до мен бе изстинал. Очите му гледаха празно в моите. Германците на пост чевръсто домъкнаха носилка и бездушно изсипаха умрелия в нея. Изхвърлиха го на бунището зад лагера при останалите трупове. На следващата нощ  някой ме бе изпреварил и вече спеше в леглото ми. Свободно бе единствено мястото на умрелия. За първи път спах в леглото на мъртвец. Усещах гънките на вмирисания дунапрен, който все още заемаше формите на неговото тяло, доста по-дребно от моето. Усещах вдлъбнатите места, където бе отпускал главата, ръцете и коленете си. Тогава си обещах, че моето тяло никога няма да се свие до такова безсилие. Обещах да се боря. Да оцелея.

Сутрините изкачвахме маршово дълбокото стълбище, което ни отвеждаше навън. Светлината прозираше в горния му край и ние бързахме нагоре да я уловим. Светлината ни бе нужна в онези мътни дни. По-нужна от всякога. Германците висяха над нас и наблюдаваха всяко едно наше движение, всяко помръдване, всяко вдишване. Тогава го забелязах. Търкаляше се като избледняло безформено януарско слънце надолу по стълбите. Наведох се за секунди и го сграбчих. Картофът не беше много голям. Забих зъби в него. Отхапах го почти целия. Соковете му се разтекоха по стените на прегладнялото ми гърло. Германците се размърдаха. Двама от тях скочиха от постовете си. Изтръгнаха картофа от ръцете ми и ме притиснаха до земята. Хилеха се самодоволно. Само чакаха някой като мен да се върже на примамката и да вземе картофа. Обвиниха ме в нарушаване на реда, дори в опит за бягство. Не можело да ям, ако не ми е позволено. Картофите не били за нас, мишките. За нас само ечемик и вкиснато мляко. Сега трябваше да бъда наказан. Трудовият лагер ми бил малко. Натовариха ме в един влак и потеглих. Изхвърлиха ме на последната гара и под стража ме отведоха до лагера.

Дахау. Гробището за невинни души. Най-тихото гробище в целия свят. Понякога, нощем, когато дори земята притаяваше дъх от страх, чувах гласовете на мъртвите. На границата на нашия и на оня свят те деряха по небесния купол. Забиваха нокти и раздираха нощта. Тогава рукваше дъжд. Водата измиваше греха и сутрините ухаеха на небесния плач и на надеждата, че войната скоро ще свърши. Но после всичко започваше отначало и уханието се задушаваше в изпаренията от прогнила човешка плът.

Холандката думтеше с юмрук по ламарината на бараката, където спяхме. Говореше се, че тя е най-бездушният надзирател в Дахау. Бързо се строявахме и поемахме към фабриката за лепило. По цял ден овалвахме лепило от човешко месо в лепкави топки, големи колкото длан. В една човешка длан се побираха месата на стотици мъртви тела. Държахме в ръце истинска човешка плът и я превръщахме в лепило. Германците не обичаха нищо да остава в излишък, неизползвано. Отделяха по-читавите трупове. Разчленяваха ги и отвътре изкормваха все още свежите, напоени с кръв меса. Пълнеха ги в големи варели и ги носеха при нас във фабриката за лепило. След толкова години, всеки път, когато погледна дланите си, все още виждам плътта, усещам допира на смлени човеци, претопени в лепило. Чувам жвакането на месото между пръстите си. Превърнаха ни насилствено в убийци. Не просто в убийци, а в убийци канибали. Най-студените зимни дни, когато гладувахме със седмици, заключвахме човещината в хладните зали на душите ни и когато германците отместваха поглед встрани, нагълтвахме част от човешката смес за лепило. Ядяхме човешко месо. Дъвчехме го болно, мъчително. Засищахме се, колкото да преживеем зимата. Преглъщахме тежките буци, но те засядаха там някъде из улеите на телата ни и събуждаха киселинни рефлукси. Искаха да бъдат изплюти. Да се съберат обратно с телата си. Да не бъдат сдъвкани и погълнати. Духовете им се блъскаха по стените на устите ни. Устата се изпълваше със слюнка, която размекваше спластената плът. Плътта се разтваряше и усилно запълзяваше надолу по гърлата ни.

На свечеряване холандката ни връщаше обратно в бараката. Беше със здраво мъжко тяло, но с дълбоки женски очи. Сядаше на дървеното трикрако столче до вратата. Очите й светеха в тъмното. Усещах ги как пълзят жадно по мен. Но не жадно от ненавист, а жадно от любов. Никога не ме удряше с палката, не ме засипваше с ругатни, както правеше с другите. Сипваше ми повече каша, дори повече отколкото слагаше на себе си. Наблюдаваше ме цели нощи. Винаги заспивах, чак когато тя се унасяше в дрямка. Една сутрин, докато обираше кашата с черпака и я сипваше възможно най-бавно в паницата ми, прошепна в ухото ми: „Тази вечер ще бягаш. Въпрос на дни е да ви изтребят всички. Говорят, че войната свършва, но не вярвам. Всичко е готово. Вземаш паспорта на брат ми. Обличаш негови дрехи и като удари полунощ, тръгваш.“

Беше увила нещата в чувал, който чакаше в една снежна преспа зад бараката. Всички заспаха. Холандката безшумно открехна вратата и тръгнахме. Познаваше пътеките в Дахау, знаеше къде дебнат германците, кой е на пост. Пълзяхме из снежните лабиринти, докато не стигнахме до мястото. Телената мрежа бе изрязана. Изкопахме дупка колкото за един човек. Промуших се и за секунди се озовах от другата страна на Дахау. Свободен. Гледах я с благодарност през телената мрежа. Тя сбърчи нос, за да прикрие тъгата си. Няколко сълзи блеснаха в очите й и тя прощално прошепна: „Войната те плени, сега войната те спасява.“, след това изчезна в мрака на Дахау.

Помнех насоките й. Качих се на първия влак. Германците за миг не се усъмниха в паспорта ми. Усмихваха се любезно и бодро ме подканваха да се качвам във вагона. Около мен бяха насядали десетки германци. Само за няколко часа станах един от тях. По средата на германското нищо влакът изсвистя и спря рязко. В дъното на вагона се качиха няколко немски войници, които видимо изпаднали в ужас, ръкомахаха и крещяха на немски. Целият влак замръзна. Лицата им пребледняха. Войниците изчезнаха из наниза от вагони, за да разнесат новината. Войната беше свършила. Германците бяха рухнали. Аз бях най-щастливият пътник в онзи влак, бях най-щастливият човек в цяла Германия.

Влакът на спасението ме срещна с един стар германец, бивш военен. Градинарствах при него няколко години, той ми подари тази цигулка, после ме изпрати обратно в България и ми каза: „Българин си. В България трябва да търсиш щастието. Трябва да се завърнеш там, където е започнал животът ти.“ И ето ме тук след толкова години, на софийската гара. Свободен. Българин.

Свещеникът попиваше сълзите си в парче платнена кърпичка. С едната си ръка галеше Димитър, а другата бе свил в юмрук и стискаше броеницата. Канапът се бе обтегнал толкова силно, че се разкъса. Кръгът се разтвори и дървените мъниста се изхлузиха от редицата, в която бяха приковани цяла вечност. Нанизаните души се разпиляха. Разляха се по паважа. Някаква сила се пропука в дървената им обвивка. Душите на стотици загинали през войната бяха готови да се разшият от миналото и да полетят свободни сред висините.

 

P.S. На Анна Матева, запазила силата да пребъде.

43 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

юни 2024
П В С Ч П С Н
 12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
Ad
Ad