Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Моника Станчева Митева, ПТГ „Симеон Велики“ – Велики Преслав

ИСТОРИЯТА НА САРА ЛУНА

Годината беше далечната 1941-ва. Щом престъпи дървения праг на кооперацията, в която живееше, малката Сара Луна, едва седемгодишна, видя на входната врата табела, на която пишеше нещо.  Учудено, момиченцето влезе, затвори вратата плахо и веднага щом зърна майка си, попита какво пише на тази табела и защо е на вратата им. Младата жена погледна красивите като звездички очи на своята дъщеря, усмихна се и плахо прошепна:

            – Еврейско жилище. Това пише. Пише, че ние сме евреи.

За миг Сара изтръпна, като че нещо я прободе в гърдите. Тя чуваше за първи път тази дума, но й се стори някак си близка, топла, макар че не разбираше нейното значение. Стоеше по средата на стаята с разперени ръце, все още несвалила сивото жакетче с металните копчета, и повтори като на сън: „Евреи…“ .  До този момент Сара знаеше, че е просто българка, родена в малкото градче Дупница.

           – А какво означава евреи? И защо трябва да стои табелката на вратата? – напираха въпросите един след друг.

Майката на Сара не знаеше как да отговори, какво да обясни. Защо трябваше да бъдат белязани? Кому беше нужно всичко това? Защо всеки евреин, навършил 10 години, трябва да носи на връхната си дреха жълта звезда и ако не го направи, закарват го в полицията, бият го, глобяват го. За да успокои разтуптялото се детско сърчице, отвърна само, че засега техният дом  ще бъде „пазен“ от тази красива табелка.

Малка такава ламаринка с буквички и звезда до тях. Колко странни и интересни бяха. Приличаха на живи. Сара изтича отново да врата. Прокара пръстчета по буквите. Като че искаше да се запознае с тях. За миг на детското личице се прокрадна плаха усмивка. Тази табелка… Ще ги пази. Ще стопля сърцата им. Ще им два сила. Както ангелите пазят хората. В този миг обаче малката Сара Луна погледна към майка си.  По изпълнения със страх и притеснение поглед Сара разбра, че нещо не е наред, че нищо няма да е същото…

Дните минаваха. Табелката си стоеше там, а животът на семейство ставаше все по-труден. Майката на Сара беше уволнена от работа, магазинът на баща й затворен, а сметките запорирани. Като че не стигаше всичко това, а и от 1 май до 1 септември 1941 г. всички мъже ог 20- до 55-годишна възраст бяха мобилизирани в трудов лагер. А сред тях беше и бащата на Сара.  След това в дома им в Дупница беше настанено 7-членно семейство, преселено от София. За да  се издържат, майката на Сара започна да продава парчета коприна, останали от магазина на баща й. Докато един ден у тях нахълтаха трима мъже, добре облечени, и взеха всичките бижута, дори и брачната халка на майка й. Очите на малката Сара Луна се напълниха със сълзи, но тя дори и тогава не заплака. Детето, скрито зад вратата, стискаше зъби, за да сдържи болката си. Но в момента, в който зърна как взимат радиото, детско сърчице бе разбито. Нямаше вече детски песнички, детски приказки, нямаше вече детство…

            Но нямаше и хляб. А навън имаха право да излизат само децата до десетгодишна възраст, и то само за два часа – от 10 до 12 ч. Малката Сара Луна трябваше да се погрижи за прехраната на семейството си. Трябваше да пазарува заедно с другите две дечица от кооперацията им. Всяка сутрин им даваха списък и заедно тръгваха по прашните и разкъртени улици, на които до скоро скачаха и се гонеха, с надеждата да купят прехрана за близките си. В родния си град Дупница Сара можеше да пазарува само в два магазина. Защото в другите не допускаха евреи. А там, в другите, имаше всичко. Витрините бяха заредени с всякакви изкушения. В тези магазини обаче цареше разделението и „белязаните“ нямаха място в тях.

Както обикновено една заран Сара и приятелите й тръгваха, за да напазаруват за своите семейства. Но този път нямаха късмет. Бранниците ги пресрещнаха. От страх малката Сара изтърва паричките, които се търколиха надолу по потъналата в прах чакълена улица. Момиченцето започна да плаче, понечи да тръгна след бранниците, но бе спряна. Взираше се към търкалящите се стотинки чак докато се изгубиха от погледа й. Тези, които й препречиха пътя, се върнаха обратно… В този момент Сара вече не виждаше нищо. Само усещаше ударите, които се сипеха по цялото й тяло…

Сара се прибра вкъщи. Седна на входа и започна да плаче. Не от болка, макар че цялото й тяло беше в синини. Не защото беше набита. А защото тя, Сара Луна,  се чувстваше виновна. Тя, Сара Луна,  не успя да донесе храна на своето семейство.

Щом майка й я видя, веднага разбра какво е станало. Бедната жена не мислеше за изгубените пари. Мислеше само как да успокои детенцето си. Взе две филийките, намокри ги с вода, поръси ги с малко захар и каза на Сара, че това е най-вкусният сандвич, защото е с олио от Йерусалим.

Минаха 3 дни. Малката Сара се поуспокои, но гладът все по-настойчиво се настаняваше като неканен гостенин в дома им.  Нямаха повече нищо за ядене. От няколко дни никой не беше слагал залък в устата си. Надеждата си отиваше. Тогава Сара си спомни за табелката с буквите и звездичката. Отиде отново до вратата. Отвори я. Погледна огъната ламаринена табела. Стори й се, че буквите горят. Тогава с цялата сила на вярата си, вяра, която можеше да живее само в една чиста  детска душа, Сара долепи устни до буквите и се помоли да имат хляб. Цялото й телце се тресеше. Искаше да каже нещо, но думите не излизаха. Сара пое дъх доколкото можеше и отправи поглед, натегнал от мъка, към небето…

Един понеделник, Сара и нейните приятелчета отново се върнаха без нищо. Но този път те забеляза една голяма кошница с продукти пред входната си врата. Децата се огледаха да видят кой беше техният благодетел. Но нямаше никого. А в кошницата имаше от всичко: хляб, сирене, масло. Толкова се зарадваха дечицата, че започнаха да тичат по стълбите, крещейки от радост. Еврейските семейства си разделиха всичко, нахраниха се. Надеждата им, че все още има човечност по този свят и няма да бъдат изоставени като кучета, се върна. От една седмица, за първи път заспаха със сити стомаси.

От този ден нататък някой доста често оставяше пълни кошници пред вратата на кооперацията с табелката „Еврейско жилище“. Сара винаги се оглеждаше да види някого. Но доброто оставаше анонимно. Кой ли беше? Защо го правеше? Защо рискуваше собствения си живот, за да спаси няколко  белязани със жълта звезда? Колко ли доброта и милосърдие можеше да се побере в едно човешко сърце?! Какво ли щеше да стане със Сара и със семейството й, ако всички хора, чиито врати нямаха табелки, маркиращи различността, им бяха обърнали гръб?! Ако човечността у тези хора не бе ги накарала да рискуват собствения си живот, за да спасят тези, които са отхвърлени. Да спасят живот, без да очакват нищо в замяна…

            Една нощ на 8-ми срещу 9-ти март през 1944 семейството на Сара отново загуби надежда.  Късно вечерта по входната врата се чуха страшни удари. Всички, изпълнени с тревога, решиха, че това е краят и идват да ги откарат в лагерите. Всички плачеха, защото знаеха, че влаковата композиция от конски вагони е на гарата. Знаеха какво ги очаква – депортация към нацистките лагери на смъртта. Изведнъж вратата се отвори. Беше учителят Джартов. Той се зачуди, като видя всички плачещи да стоят на стълбите. Нетърпеливо им каза, че е тук, защото е чул по радиото, че Червената армия побеждава германците, че настъпва по Дунава и „лошите“ няма да посмеят да ги закарат в лагерите.

За втори път надеждата се бе върнала в семейството на Сара. На другия ден, 10 март 1944 г., бе обявено, че евреите се освобождават от домашен арест. Всички излязоха на улицата радостни, прегръщаха се, целуваха се и не можеха да поваряват, че адът, в който са живели до този момент, свърши.

                                                                       По спомени на Сара Луна, родена в Дупница

 

240 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

февруари 2024
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829  
Ad
Ad