Пьотр Степулак, Варшава, Полша

ТРЕТА НАГРАДА „Чуждестранни автори“

в VІІІ Международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

Коперниковият преврат

Беше дъждовен ден, кой ли месец, коя ли година? Не помня. Достатъчно е да се знае, че имаше война. В такива моменти как да броиш дните, като единственото за което ти се иска да мислиш е бъдещето и краят на унищожението.

Добре сложеният ми баща седеше този ден на неподходящ за него, страшно хърбав и неудобен стол, който се намираше в ъгъла на стаята. За да не изпитва дискомфорт, той беше кръстосал крак върху крак четейки вестника, попита майка ми на висок глас: „Кога ще обядваме?“ Тя се провикна в отговор от кухнята – „след петнадесет минути“, а после гласът й утихна и в къщата отново се чуваше само потискащият звук от удара на нож в дъска за рязане. Тишината беше нарушавана от време на време от баща ми, докато прелистваше страниците на вестника с размах, а понякога и от мен, когато имитирах звуците на бойното поле, където се намираше моята играчка – фигурка на войник на кон.

Отвън долиташе трополенето на падащите капки дъжд, които с всяка изминала минута се смаляваха и ставаха все по-досадни. Капките, които падаха в локвите, създадени от техните предшественички, не можеха да се сравняват с капките, които първи падаха върху пуст тротоар и издавайки пронизващ, ясен звук, правеха път на следващите. Внезапно монотонността навън беше прекъсната от две фигури, които сякаш не обръщаха внимание на нищо друго, освен на правенето на крачка след крачка и приближаването към желаната цел. Ясно се чуваше, че единият чифт крака стъпват тежко, а за баланс малки крачета ги следват очарователно.  Когато започнах да се вслушвам по-внимателно в звуците от улицата, те внезапно утихнаха и след малко се превърнаха в празни отзвуци от тежко изкачване на стълбите в нашия вход. Живеехме на партера, така че беше невъзможно да не чуем тези толкова шумни стъпки.

Чух почукване на вратата. Майка ми остави ножа и се показа от кухнята, за да хвърли един поглед към баща ми. Погледът й изразяваше както хиляда, така и нито една емоция. Баща ми се приближи до вратата и натисна дръжката бавно и предпазливо. Първоначално той открехна вратата много внимателно, но след като бързо се ориентира в ситуацията я отвори със замах и преди новодошлите дори да успеят да кажат нещо, ги вкара в апартамента.

Видях прогизнал от дъжда мъж с риза, залепнала за тялото му. Беше хванал за ръка около 10-годишно момиченце, което държеше в ръчичката си яке, което до преди малко й бе служило като чадър. Вода се стичаше от тъканта, капчиците удряха ритмично по пода.

• Господин Чехановски – накрая каза мъжът с тих глас. – Помогнете, помогнете.
• Но вие сте подгизнали – рече баща ми, не по темата. – Мариола, донеси някаква кърпа.
• Господин Чехановски – поднови опита си новодошлият. – Моля Ви, вземете я поне за няколко месеца. Мела, обърна се той към момичето – помахай на господина с ръка. Знам, че искам от вас твърде много, но вече посетих толкова много препоръчани ми къщи и навсякъде ме отпратиха с празни ръце. Вие сте един от последните, към които мога да се обърна, моля Ви … нека поговорим, ще ви кажа какво и как.

Баща ми внимателно слушаше думите на мъжа и с привидно спокойствие  гладеше брадата си.

 – Моля, седнете –  каза той накрая и посочи на непознатия място на семейната маса.  – Как се казваш?

–  Алберт. Алберт Шелонговски.

 – Моля, седнете, господин Шелонговски.

            Майка ми побърза да се върне от банята и подаде на Шелонговски стара бяло-розова кърпа. Мъжът избърса косата си с такава сила, че след известно време тя беше извита във всички посоки. Майка ми, като забеляза, че момичето има проблем с държането в ръка на тежкото, а освен това и прогизнало от дъжда връхно яке, го взе и закачи на облегалката на един от столовете.

 – Мела, отиди да се запознаеш с момчето, възрастните трябва да си поговорят, нали? –  попита настойникът срамежливото, уплашено дете и момичето послушно се подчини.

Към мен се приближи лице горе-долу на моята възраст. Имаше големи кафяви очи, същия цвят, коса, сплетена в занемарени плитки, и много тънко тяло, на което свободно висяха бяла, твърде голяма тениска и леко яке. Видях новата си приятелка да трепери от студа, а босите й крака бяха неестествено бледи. Най-много обаче ме тревожеше състоянието на духа й, в нея можеше да се забележи нещо, което сякаш изразяваше страх от целия свят.

– От какво се страхуваш толкова? – попитах я директно.

Момиченцето посочи вратата с пръст.

– От вратата? Не разбирам.

– От другите – обясни ми след един дълъг момент, с приглушен, тънък гласец.

– Но защо? Не те ли харесват? – подпитвах я, без да зная нищо.

– Не ме харесват.

– Защо?

– Защото съм … еврейка – призна тя с тъга в гласа.

– И само затова не те харесват?

Момичето ми отговори като кимна с глава.

– Хмм… странно – заявих аз. – Това изобщо не ми пречи и не знам за кого представлява проблем. Аз те харесвам.

По бузите на Мела имаше руменина, не знам дали това беше повлияно от думите ми или просто защото най-накрая беше на по-топло място. За да ме разсее, новата ми приятелка започна да движи некоординирано ръката на своята кукла, която досега по някаква причина се намираше зад гърба й.

– Готина е – казах аз. – Може ли да я видя?

Момичето с известна степен недоверие ми подаде овехтялата играчка. Когато случайно докоснах детската ръка, почувствах че излъчва студ. Мела бързо отдръпна ръцете си, но аз не й обърнах много внимание и с любопитство разглеждах парцалената кукла. Безспорно, най-голямото й предимство бяха оранжевите плитки. При такава жизнерадостна, слънчева коса, бледото, изцапано с пръст личице, нарисуваните очи и изпокъсаната рокличка на цветя, изглеждаха изключително потискащи.

– Откъде я имаш? Купили си я? – попитах я ненадейно.

– Намерих я.

– Аха.

След поредната доза мълчание изведнъж почувствах желание да попитам Мела за името на куклата, но ноздрите ми изведнъж доловиха идващата от кухнята миризма на суров лук, който майка ми трябва да беше оставила нарязан донякъде. Когато погледнах инстинктивно към масата, на която седяха родителите ми, пред мен се откри наистина неприятна гледка. Прегърбеният новодошъл седеше на ръба на стола, сключил ръце като за молитва, с лакти, подпрени на бедрата. Мрачният му външен вид се подсилваше от небрежно хвърлената на главата му кърпа. Срещу мъжа седеше баща ми, тревожно галеше брадата си, а майка ми, със сълзи в очите безгласно повтаряше думите „Не можем“.

 – Но, госпожо, скъпа госпожо – промълви Шелонговски със сух, но силен шепот. –  Моля ви от свое име и от името на бащата на Мела. Представете си го, този добродушен и учтив човек – Шимон, откакто е създадено гетото, той постоянно е потиснат, страхува се за дъщеря си. До неотдавна германците му разрешаваха да работи наблизо, уж в лесничейството, благодарение на което той можеше малко да ги мами и да поработва, да върти търговийка или да майстори… Лесничейството беше доста далеч, така че тези, които искаха да отидат там по правило оставаха навън от понеделник до петък. От скоро обаче все по-усилено се говореше, че ще има преселване и разстрели, и че няма да бъде възможно да се ходи никъде, така че той, представете си …

Мъжът изведнъж започна да кашля, вероятно от това постоянно шепнене. Майка ми бързо стана и наля на новодошлия чаша вода, която той веднага изпи. Кърпата, която до преди малко беше увита около главата му, сега лежеше на пода, напълно забравена.

– Благодаря Ви, Вие сте ангел, честна дума – продължаваше Шелонговски малко по-силно. – И така, докъде бях стигнал? … Представете си, че по някакво чудо той беше успял да изведе Мела от гетото и да я скрие в гората. В края на краищата той знаеше, че тя няма да може да оцелее така дълго време, особено с наближаването на по-студените дни. Затова той помоли един от земеделците да ми предаде информацията, че Мела е в гората и се нуждае от моята помощ. Ако само бяхте видели как плака Шимек, когато се сбогуваше с дъщеря си … на всеки щеше да му се свие сърцето … И сега по негова молба обикалям къщите, чиито адреси са в така наречения „доверен списък“, който ми даде един от моите приятели, но … последните слухове за разстрели … всеки се страхува.

Майка ми в този момент съвсем се беше сринала и аз нямах представа какво всъщност става. Затова отидох до нея и я прегърнах.

– Но ние не можем, господин Шелонговски, в края на краищата, както казвате, ще ни разстрелят … – обърна се тя към непознатия, произнасяйки последната дума почти шепнешком. Погледът й отново и отново беше забит в пода и се опитваше на всяка цена да избегне нечии очи.

–  Кого ще разстрелят? –  попитах уплашено.

–  Както казвам  – рече Шелонговски. –  Да вземеш детето се изисква голяма смелост, но нали точно затова дойдох при вас? Ако дори малко …

– Съжалявам, но не можем да я приемем – рече ненадейно, но категорично баща ми.

– Защо, тате? Що се отнася до това, че е еврейка това изобщо не ми пречи, пък и защо ли някой би имал проблем с това? Та това е безсмислено! – вметнах аз.

– Сине, не става въпрос за това – този път се обади мама.  – Просто, ако някой открие, че Маришя е при нас, това би могло да свърши… много зле.

– Да бъдем разстреляни? – попитах аз, а в стаята се възцари гробна тишина. – В края на краищата, ако наистина вината е на Мела, това би означавало, че вие, ако не й дадете подслон сега, също бихте били виновни, ако … – не довърших аз. – Тя се страхува! Всъщност дори поведението ви е по-лошо, защото веднага я обричате да обикаля къщите със страх и й отнемате всичките надежди. Мамо, тате, какво е животът без надежда? Ще я имаме, дори когато приемем Мела.

– Сине – избоботи баща ми.

– Чакай, скъпи – веднага реагира майка ми.

Атмосферата в стаята стана много нажежена, а майка ми и баща ми си разменяха погледи, които с всяка изминала секунда ставаха по-недвусмислени и по-изразителни. Трябва да призная, че по време на войната невербалната комуникация между тях премина на едно по-високо ниво.

– Знаете, че не се познаваме добре – започна отново майка ми. – Дали… дали евентуално не би имало възможност да се подготвят някакви документи, кръщелно свидетелство, нещо с което да удостоверим, че имаме право… – попита тя Шелонговски.

– Може, разбира се, с удоволствие ще отида, дори веднага ще ида да попитам колеги, приятели, ах, госпожо,… но това сигурно ли е? – зарадва се мъжът.

– Знаете ли, може би малкият е прав – тя кимна с глава към мен. – Чувала съм за семейства, които спасяват евреи като ги крият в домовете си. Възхищавам се на този тип героизъм до такава степен, че скокът от безразличието към фактическата активност нараства и стига неимоверни размери; усещам, че днес е крайно време да бъде покорена разликата между тези нива. Все пак, от безразличието до сътрудничеството с врага е близо, а ние искаме да се отдалечим колкото може повече от врага, нали, скъпи? – обърна се тя към съпруга си.

– Така е – заяви тържествено баща ми, като се надигна от стола. – Господин Шелонговски, съберете колкото може по-бързо информация за тези документи и съвсем скоро ще се срещнем пак, да го обсъдим. Момиченцето може известно време да остане при нас.

– Не знам как да ви благодаря, наистина – със сълзи в очите говореше Шелонговски. – Мела, благодари учтиво на тези добри хора, от днес ще можеш да се приютиш тук, край на страха, разбираш ли?

Момичето се приближи до майка ми, която се беше облегнала на стола, след това до баща ми, който гледаше през прозореца просветляващото небе и екзалтирано изрази своята благодарност. После с голяма признателност се сбогува с Шелонговски.

– Не забравяй какво ти казах; не прави всички тези жестове толкова официално, нали? Ще уведомя баща ти, че най-накрая си намерила подслон, той сигурно ще се зарадва. Е, хайде, пази се – сърдечно се сбогува с Мела досегашният й настойник.

Когато родителите ми пристъпиха към вратата, за да уредят още няколко въпроса с господин Шелонговски, Мела се приближи до мен и ми прошепна в ухото:

– Благодаря ти, ти… ти…

– Аз ли?

– Благодарение на теб те ми позволиха да остана, благодаря ти. Знаеш ли, преди това никой не ме искаше… – призна си тя, а аз се изчервих като варен рак.

– Aaa…, как се казва куклата ти? – попитах я аз, в желанието си на всяка цена да се освободя от лапите на тази конфузна за мен ситуация.

Момичето извади играчката иззад гърба си и като се вглеждаше в черните й, несръчно изрисувани очи, отвърна:

– Libe.

– Libe? Хубаво е – констатирах аз.

– Libe – започна Мела, поглеждайки през прозореца към слънцето, което се показваше иззад тъмните облаци. – Libe някога ще спаси вселената и ще напише историята й наново.

– Като Коперник? – засмях се аз.

– Като Коперник! – отвърна тя, след което на лицето й за първи път се появи усмивка. – И като тебе – добави тихо тя, а аз се разбързах и се направих, че не съм чул думите й.