Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Симеон Добрев Добрев, ППМГ „Академик Никола Обрешков“ – Бургас

МОЯТ ЕВРЕЙСКИ ПРИЯТЕЛ

Като малък живеех в Пловдив, един проспериращ по времето на Царска България град. В един летен ден, когато с другите деца си играхме навън, в отсрещната къща, където живееха арменци и турци, се настаняваше ново семейство. Бързо се затичахме към новодошлия файтон и се запознахме с детето, казваше се Арън Коен. Тъмнокосо, със зелени очи, облечено в нормални дрехи. Семейството му имало проблеми в Горна Джумая, откъдето е баща му, и решило да се премести на нашата улица, където като малка е прекарвала детството си майка му. С моите приятели ги оставихме, за да не им пречим, и продължихме играта си. На следващия ден дойде и поиска да се запознаем:
– Здравейте, казвам се Коен- личеше си вълнението в речта му заради новите деца- вчера се настанихме в онази жълтата къща, може ли да играя с вас?
– Приятно ми е да се запознаем – подадох ръка с намерението да го разведа из близките улички, а междувременно да се поопознаем малко. – Ти какъв си, защото името ти не звучи българско?
– Евреин съм! Родът ми идва от Испания, когато през 1492 г. пъдят моите деди се установяват тук. Горд с историята си, а очите му сякаш искряха.

            Арън беше много добро момче, без лоши чувства, винаги готов да ти помогне. Умееше  да язди, защото в неговия край това ги е изхранвало. Много добър в разказването на истории, той винаги ни забавляваше. В училище се справяше редом с всички останали. На първия летен лагер не искаше да идва, защото много обичаше да прекарва време с баща си и да му помага в работата, да пътува и среща нови хора. Но цялото му семейство го задължи да отиде, поради факта че беше злояд и оттам много слабичък, дори татко подхвърли веднъж, като играхме на улицата:
– Момче, ела вкъщи да те нахраним, както трябва, кожа и кости си!
След този лагер за няколко дни не си беше вкъщи, защото отиваше на „пътешествие”, както го наричаше. Баща му, Коен отиваше в командировка и той с него, нямаше го за един-два, че дори понякога по три дни.

            Един ден, след като се върнаха от Северна България, годината и датата бяха 1938-ма 11 ноември, с майка бяхме в магазина, а те влязоха след нас. Продавачът веднага прескочи щанда и се запъти към тях с думите:
– В беда сме! – личеше си уплахата в него.
– Как така? – отвърна Коен объркан. Взираше се в него със сериозно изражение.
– Вчера се завърнах от Германия, нещата не са цветущи! – никога не бях виждал човек, който да е толкова изплашен, колкото продавача Елисей. – Братовчед ми Абиел е бръснар. Докато се разхождахме по улиците вечерта, войници счупиха прозореца на бръснарницата и нарисуваха с бяла боя Давидовата звезда! Всички магазини, принадлежащи на евреи, бяха със счупени витрини и разграбени. Нарекоха тази вечер „Кристалната нощ”! Какво ще правим? 
Коен Старши го хвана за ръка и му подшушна нещо на ухо, а Елисей се върна при нас и ни обслужи. В момента, в който излязохме от магазина, ключът се завъртя, но мама не каза нищо и аз също си замълчах. Не посмях да попитам.

            Минаха две години, а разговорът в магазина беше вече изтрит от съзнанието ми. Нацистите вече бяха завладели Чехословакия, Полша, Унгария и Румъния, не остана нищо друго освен и ние да се присъединим към Оста. Евреите започнаха да остават без работа и имущество. В къщата на семейство Коен се появи първото радио на улицата, но беше конфискувано от властите. Всички евреи започнаха да носят Давидови значки, но моето приятелче я махаше и се нареждаше без никакви проблеми на опашката за хляб, където също имаше ред, който гласеше: „Първо българите, а след това евреите!”. За жалост почти не оставаше хляб за тях. След месец-два тези значки бяха променени с такива с лика на Царя и на Царицата. Много исках да имам и двете. Лично Цар Борис беше идвал на нашата улица малко преди да влезем в Оста, поздравихме го всички деца, които играхме, дори ни попита дали има място и за него, тогава футболът беше на доста високо ниво, а именно еврейчето на улицата беше много добро. Топката стигна до него и Царят беше на пътя  му. Бутна топката между краката му, заобиколи го и продължи напред. Обърна се и рече:
– Момче, изигра ме, поздравления! Приятна игра!
Оттогава Арън имаше специално отношение към царя.

             В жълтата къща, която с годините ставаше все по-приветлива, от време на време ходеше един добре облечен мъж, най-добрият приятел на Коен баща. Няколко дни по-късно го видях в компанията на двама свещеници във вестника със заглавие на първа страница: „Българският народ няма да търпи това! Не е в духовността на българина да преследва хора. Те са наши братя.  Не можете да правите така!” Точно тези трима човека бяха Димитър Пешев и митрополитите Кирил и Стефан, които се застъпват за българските евреи. Не разбирах какво се случва, но забелязвах, че нещо със семейство Коен не е наред.

През 1942 г. по заповед на Цар Борис III се нареди, че всички евреи между 18 и 55 години са мобилизирани, за да строят пътища. Тъмнокосото момче и семейството му заминаха за накъде. Аз го помолих да ми пише от време на време.
               Мина около месец, настъпи новата 1943 годината вече и аз реших да му пратя поздравителна картичка за нея. Не след дълго получих  кратко писмо, което се състоеше от две-три изречения:
„Благодаря, че ми пишеш по случай новата година. Радвам се да разбера, че всичко с теб е добре. При нас условията не са най-добрите, но засега има светлина на края на тунела.”
Два дни след това писмо до нас достигнаха новините, че от окупационните зони, които сме получили от Германия, а именно Македония и Тракия, ще бъдат депортирани 20 000 евреи в Полша, но били изпратени половината. Нещата дори за моя детски ум не вървяха на добре.
Научихме, че държавата без намесата на Царя е взела решение да компенсира с българските евреи, за да може бройката да се допълни. И повече не чухме за тях…

            От март месец 1943 година минаха 60 години. Аз все още живея на същия адрес в Пловдив. Една сутрин звънеца ме събужда.

– Имате писмо от Израел! – бързо ме информира пощальона. В горния десен ъгъл пише от господин Коен. Звучеше ми познато, но не можех да се сетя за нищо. Вътре намирам две значки с лика на Цар Борис и Царица Йонна. Зачитам се в текста и се хващам за главата.
„Здравей, русоляви ми приятелю!
            Аз съм Арън, твоят еврейски приятел, с когото се запозна, когато беше на пет. Този същият, който избяга от смъртта благодарение на Царство България. Бих искал да се върна в България, когато можеш да ме посрещнеш. Имам незавършена работа…
                                                                                                                   С уважение: Арън Коен”
Мислех, че сънувам. Веднага взех лист хартия, една химикалка, плик и марка. Написах, че с нетърпение го очаквам, изпратих писмото и започнах да чакам.

            Отминаха две седмици, докато най-накрая дойде. Прегръщахме се, поплакахме и аз накрая събрах смелост да го питам директно:
– Но Арън, мислихме че си мъртъв, че си заминал за някой концлагер – очите ми се напълниха със сълзи.
– И ние така си мислихме, когато ни затвориха в едно училище близо до София. Когато ни натовариха по влаковете, вече бяхме изгубили надежда… – нещо в него светна, сякаш отново стана млад, и отвътре го изпълваше щастие – Митрополит Кирил дойде с още свещеници, застанаха по оградите и тогава извика: „Ако трябва, пред влака ще застана, но вие, българи, няма да заминете!”.
– Но защо това не стигна до нас? – попитах с поглед зачуден.

Той продължи разказа си, без да ми отговаря пряко.
– Спасихме се 50 000 евреи. Няколко месеца по-късно всички деца между 12 и 15 години трябваше да съберат багажа си и да заминат за Палестина. Тогава бях на 13, оттук-оттам дочухме, че Царят е платил с триста килограма злато на Англия, за да ни се издадат английски паспорти и да тръгнем към Свещената Земя. Руснаците наближаваха все повече държавата, тогава ни изпратиха. С влак пътувахме от София до Ливан, а след това с автобус до Израел. На 15 се записах в училище за военни и заедно с другите потеглили от България се борехме за независима държава. Аз бях от специалните части, когато бавно-бавно крачехме към Йерусалим.
– Как говориш толкова правилно, сякаш вчера си тръгнал?
– Аз съм български евреин, никога няма да забравя какво направи държавата за мен! Имам само една молба към теб. Би ли ме закарал до София?
– Разбира се, приятелю!

            Тръгнахме към София и през цялото време си говорихме за това как България е изиграла много важна роля за развитието му и че е мечтал да се завърне.
Когато стигнахме града, трябваше да открием митрополита, на когото по случайност се натъкнахме в храма „Св. София”. Имахме 15 мин, в които да разговаряме с него, точно колкото трябват на Арън да разкаже историята си и да разбере къде да се преклони пред останките на митрополит Кирил.
– Отиди в Бачковския манастир, там почиват те! С Бога! –  упъти го свещеникът.
– Благодаря Ви! С Бога! – отвърна моят приятел.
Качихме се в колата и реших да попитам:
– Защо точно митрополит Кирил?
Погледна ме с пълни със сълзи очи и ми отговори, че преди да заминат за Израел с малкия му брат, майка му поискала, след като се върне в България, да се помоли на гроба му, тъй като той ги бе спасил.
– Ами Царят помогна ли с нещо? – полюбопитствах аз.
– Ако не беше той, нямаше да ме има сега до теб, но първо ще свърша работата на майка ми, а именно да се помоля от името на цялото семейство, а след това ще отидем до Рилския манастир, за да благодаря още веднъж на своя спасител.

939 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

февруари 2024
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829  
Ad
Ad