ПОДАРЪКЪТ
От няколко седмици митрополит Кирил не можеше да намери покой. Душата го болеше. Хармонията бе изчезнала и всяко от чувствата му теглеше към себе си. Въпросите се нижеха в ума му като топчетата от броеницата на дядо му, с която възрастният човек даваше свой ход на времето. „Бог е сътворил света с любов и вяра, а хората са го превърнали в арена на кръвопролитията и жестокостта! Защо? Кое се обърка? Хората се раждат, за да се срещат и обичат, защо се разделят и мразят? Кой ще спре враждата?“
Митрополитът се сепна от мислите си. Неусетно бе стигнал до любимото си място – малката поляна до вековното дърво, което се извисяваше над железопътната линия. Седна на топлата земя. Погали грапавата кора на дървото и потръпна. Осея го прозрение, от което потрепери. „Сърцевината ражда живот и разтваря живота, а човеците се крием в топлите кътчета на душата си, защото се страхуваме от другите хора. Това не е естествено“ – прошепна тихо митрополит Кирил, сякаш искаше прошка от дървото. Пред очите му отново се разигра сцената, на която беше присъствал наскоро.
– Мамо, къде е Филип?! – крещи малко момиченце и се дърпа.
– Няма го! Заминаха. Върви напред и не се обръщай.
– Не искам! Искам при Филип! – момиченцето сяда на земята.
– Моля те, Ева! Трябва да вървим – майката нежно обгръща крехките рамене.
Свещеникът погледна часовника си. Не беше чул влака. Винаги, когато идваше тук, обичаше свирката на локомотива и тракането по релсите да го откъсват от унеса му. Страхуваше се от вечността. Предпочиташе движението, вкуса на живота. Стана и бързо тръгна по обратния път. Вече знаеше какво да направи. Мислите запрепускаха в главата му, но сега очите му горяха. „Когато детските очи гледат с тъгата на възрастните, светът е излязъл от релсите“ – каза си митрополит Кирил. Знаеше, че е нужно съвсем малко, за да се възстанови равновесието и вярваше, че и други хора са достигнали до неговото прозрение.
Около спрелия влак се стичаха все повече хора. От прозорците на вагоните надничаха плахо, но и с любопитство лицата на белязаните. Мъж на средна възраст, в униформа и със свалена от рамото пушка, пристъпваше нервно от крак на крак. Подчинените му войници бяха вперили поглед в него и чакаха. На релсите лежеше митрополит Кирил. Напрежението растеше.
– Ха, сега да видим какво ще направят! – мъжки глас разряза тишината и всички започнаха да говорят.
Глъчта стана невъобразима. Офицерът най-после взе решение и махна към двама от войниците. Те веднага се отзоваха и тръгнаха към лежащия на релсите свещенослужител. Тълпата обаче ги изпревари и десетки хора налетяха на земята. Настъпи ново объркване сред военните. Обръчът около тях започна да се сгъстява. Чуха се обидни викове. Това ги принуди да се оттеглят. Разгърнаха се по протежението на влаковата композиция и зачакаха.
Отец Кирил лежеше спокойно. Усмихваше се. Най-после бе успял да събере парчетата от съмненията и тревогите си и да ги превърне в благодат. Бе разбрал, че историята обича победителите, а не жертвите, и че мисията на религията е да промени това, да възстановява баланса между полюсите, за да може сътворяването да продължи.
…
Кирил не можеше да си намери място. Всичко го изнервяше. За пореден път се чудеше защо трябва да се чувства така в собствения си дом. Трябваше да учи за контролни и изпитвания, но нямаше воля да го направи. Училището не му беше интересно. Започна да изважда апатично тетрадките и учебниците си от раницата. Погледа му привлече папка със старателно изписани листове в нея. Сети се какво му каза учителят по философия. „Всяко име носи особена енергия и оказва влияние върху живота на човека, който го носи” – като в някакво заклинание му говореше учителят.
Кирил си спомни и думите на майка си. „Носиш името на дядо си, а той беше достоен човек. Заръката на баща ти е да прославиш името си“ – често нареждаше възрастната жена. Момчето се намръщи, не помнеше баща си, той беше починал скоро след неговото раждане. Чувстваше се виновен, но не знаеше как да промени това. Реши да опита отново. Взе папката и излезе бързо навън, усетил внезапно вдъхновение. В малкото градче времето сякаш течеше с няколко такта по-бавно. Кирил изкачи хълма край гробището и скоро се озова пред гроба на баща си. Погледна избелялата снимка и неволно кимна с глава. После седна на пейката и се зачете в листовете. Те се оказаха биография на митрополит Кирил, успял да помогне за спасяването на 9000 евреи. Момчето постепенно се увличаше. Прочете два пъти текста. После внезапно се изправи и произнесе с гордост думите на съименника си, изречени при обсъжданията на Закона за защита на нацията. „Въпросът за отношението с евреите е ясен. Ние сме християни и като архиерей на св. Българска православна църква не можем да не стоим на почвата на Светото Евангелие и Христовото учение за равноценността на всички човеци на Господа, без оглед на произход, раса и култура“. Погледна към снимката на баща си и се усмихна. Отдавна не беше изпитвал такова вълнение. Прочете още веднъж един пасаж от текста. Зарадва се, че е открил въпрос, чийто отговор ще търси дълго време – дали отецът е знаел, че влакът няма да мине през него, или се е надявал това да се случи.
На следващия ден Кирил чакаше свой съученик до училищния двор. Когато видя, че едно къдрокосо момиче се приближава, го пресрещна.
– Азра, имам подарък за теб!
Момичето пое плахо и с недоверие подадената му кутия. Отвори я бавно и очите му светнаха.
Двамата мълчаливо се спогледаха и тръгнаха заедно към училищната врата.
