Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Хюсеин Метин Адем, СУ „Св. св. Кирил и Методий“ – Карнобат

ИСТОРИЯ ЗА МРАК И СВЕТЛИНА

I

*

        Какво ли е чувството да се родиш, да умреш и да се родиш отново? Едва ли някой някога е изпитвал подобно нещо, нали? Е, аз съм! Поне в това се опитва да ме убеди едва крепящата се възрастна жена срещу мен. Очите ѝ са влажни, търсещи, молещи… По всичко личи, че силите ѝ вече я напускат. Може би краят ѝ е близо. Но очите ѝ… Дълбоко, дълбоко в тях … гори огън…огън, който необяснимо стопля душата ми…дали? Огън на майчина любов? Защо аз? Кой съм аз?  

Ето ме, раждам се отново.

Карнобат. Много преди мен. Нощта на Ханука. 21 декември, 1943г.

            -Не! Моля те! Не сега!- шепнеше умоляващо тя. – Не идвай още! Не сега трябва да се родиш. – молеше се сякаш нероденото можеше да я чуе. За него моментът бе настъпил – моментът да отвори своите сиви очички в един неприветлив, студен, жесток свят. Свят, в който такива като него нямаха място – поне сега. Сълзите ѝ напираха и изведнъж неистово запя: 

באנו חושך לגרש,

בידינו אור ואש.

כל אחד הוא אור קטן

וכולנו אור איתן.

(Дойдохме да прогоним тъмнината,

имаме светлина и огън.

Всеки е малка светлина

и всички ние сме силна светлина.)

**

        Лепкав и непробиваем мрак обгръщаше в тежката си прегръдка малкия град. Единственото, което успяваше да види на мъждукащата светлина на свещта бяха пресните следи от собствените му стъпки. Аврам крачеше забързано по хлъзгавата кал и всячески се опитваше да се скрие от студа в шаячното си палто. Това трябваше да бъде един от най- щастливите моменти в живота му. Дългото чакане бе на път да приключи. Когато Елиф за пръв път му каза, че ще става баща, душата на Аврам не се побираше в съществото му. Радостта му граничеше с лудост. Сподели с всичките си роднини, съседи, дори непознати, клиенти на малкото дюкянче, в което работеше. Избра и име, сигурен беше, че ще е момче –Саул. 

       В непрогледната тъма крачеше забързано към дома. Там го чакаха Елиф и баба Попадия.

      В града нямаше акушерка, а старица, която обгрижваше родилките и онези жени, които имаха своите тайни. На Аврам му се струваше, че тази жена съществува от цяла вечност. Сякаш именно тя е прерязала пъпната връв на Света. Спокойна, строга и мълчалива. Погледът и виждаше отвъд душата. Ушите и чуваха отвъд ударите на сърцето, а зад залостените ѝ устни се побираше мистиката на женското съществувание. Никой не знаеше дали Попадия е истинското ѝ име, но знаеха със сигурност, че не е съпруга на поп. Въпреки това излъчваше свръхестествено сияние, сякаш сам Бог я бе изпратил.

    По лицето на Аврам се мержелееха тревога, вълнение… страх. Някаква невидима заплаха сякаш застрашаваше цялото му семейство. Всъщност тя изобщо не беше невидима…законът за защита на нацията…ограниченията и гоненията над евреите…слухове и недоизказани истини.

         Последна нощ преди да поеме към мрака. А трябваше да бъде светлина…

      Окачената на вратата Мезуза разсея мислите му. Тази вечер чувстваше по-голяма нужда от всякога да я докосне. Парещи сълзи се стекоха по студените му страни. До ушите му достигна най-свидният плач – Саул вече беше тук! Усмихна се лудешки. Истерични ридания разкъсваха гърдите му. Щастлив беше! Да! Безкрайно щастлив и безкрайно нещастен. Трябваше да вземе решение. 

II

*

   Елиф чуваше името си откъслечно, сякаш някой я викаше отдалеч. Гласът се носеше блуждаещо около нея. Познава този глас – плътен и строг. Това е тя, Попадия. Но защо я вика? Пред очите ѝ се появяваха и изчезваха неясни сенки и спомени – ето я, Елиф като дете, играе с приятелките си на въже, викат я да се прибира у дома за вечеря. Къде е? Училището. Непознат ученик сяда при нея. „Здравей, казвам се Аврам.“. Да, това е той – Аврам. Заобиколена е от роднините си, облечена в бяло. Сватба, музика. Какво се случва, милицията е тук? Еврейската махала е изолирана, никой няма право да я напуска. Някои са бити, други изчезват безследно. Лагер – трудов лагер. Двамата с Аврам са принудени да заминат. Утре, утре заминават, но нещо липсва. Какво е то? Да! Бременна е. В деветия месец. Детето, ето то се ражда. Плач, отново откъслечен и далечен. Синът ѝ е тук. Мрак. Тишина. Елиф загуби съзнание.

 

**

             – Какво ѝ е? – попита притеснено той.

             – Изтощена е. Има нужда от сън. Много сън. – спокойно отвърна Попадия.

     Меката светлина от газената лампа обливаше топлата стая. Старата жена стискаше в ръцете си здраво стегната пелена и монотонно се поклащаше. Аврам наблюдаваше вързопчето в ръцете ѝ.

            – Как ще наречеш сина си?

            – Саул – отвърна светкавично той- на дядо ми.

            – Ето, погледни го. Докосни го. Чуй сърчицето му. Прошепни името му. Погледни го, запомни го.

    Аврам пое топлата пелена. За миг сякаш държеше цялата Вселена в ръцете си. Вързопчето в ръцете му бе спокойно и излъчваше необяснима хармония. За миг обущарят забрави за всичко. Като че само новороденото имаше значение. Искаше му се дървената им къщурка да се превърне в Ноев ковчег, който да запечата семейството – сами, в безопасност, далеч от цялата омраза на човеците отвън. Саул разшава своите меки ръчички и ги протегна, сякаш умишлено, към баща си. В този момент две груби ръце изтръгнаха детето от ръцете на Аврам. Бързо вдигна поглед. Баба Попадия зави детето с още една пелена и открехна входната врата.

     Сърцето на Аврам бе изтръгнато. Чуваше собствения си пулс. Искаше да заридае като дете, чиято най-ценна играчка са отмъкнали от ръцете му. Искаше да вземе сина си обратно и да заживеят щастливо, като истинско семейство, както мечтаеха с Елиф… Искаше, но знаеше, че не трябва.

      Не направи нищо. Замръзнал на място, проследи тежката фигура на старата жена, докато не се загуби от погледа му, зад дървената врата. Аврам продължи да стои още дълго време прав, в средата на стаята. В делириум повтаряше:

        –  За да живее! За да живее!

    Усети душата си, напускаща пределите на тялото му. Тази нощ тя умря.

III

*

      Силуетът на кирпичената къща едвам прозираше в мрака. По-скоро приличаше на туловище на митологично създание. Единственото, което подсказваше че в това създание все още има живот беше едва отвореното му око. Сякаш слузестата му зеница отразяваше далечна звезда на небосвода. Тази вечер звезди нямаше. Окото на въображаемото създание беше едно от прозорчетата на къщата. Светлината на догаряща вече свещ очертаваше пребледнялото лице на жена. Мария – дъщеря на знатен търговец в Карнобат, наблюдаваше играта на пламъка. Някога така гореше и сърцето ѝ. Попарено от любовта, то подскачаше всеки път, когато очите и срещнеха Спасимир. А той – бедно момче, припечелващо едва за залък хляб, отвръщаше на огнените и погледи със също така блестящи очи.

       Единствената пречка между влюбените души представляваше бащата на Мария. Не склони старият. Едничката му щерка беше достойна за по-знатен род. Но не би. Младите се взеха. Гняв и обида очерниха търговеца. Отрече се от най-свидното и като че това не стигаше, та прокълна новото семейство двама да си останат. Изнизаха се месеци, години. Бащината клетва застигна Спасимир и Мария.

**

       Тихо похлопване по вратата разсея унесената в мисли жена. Изплаши се. В този късен час, в този непрогледен мрак, на прага и стоеше светлината.

          – Бабо Попадия! – изненада се Мария– Какво те води из нощите тук? Чувствам се добре, ако си дошла да ме проверяваш.– усмихна се преждевременно състарилата се жена.

         – Чедо, Бог е милостив, прости ти за това, що стори на татка си. Реши да те дари с дете. Ето, вземи. Това е твоят Самуил. – възрастната бутна пелената в ръцете на Мария – грижи се за него като двете си очи и помни, че то си има само теб.

     Бабата се обърна и бързо се скри от погледа на Мария в тъмнината. Дали това не бе един от онези ужасни кошмари, които я преследваха? Дали точно в този момент няма да се появи баща ѝ и няма да изтръгне детето от ръцете ѝ? Заслуша се в тишината, сякаш вече чувайки стъпките му. Ето го, сега ще хлопне вратата. Идва! Тишина. Единственото, което я наруши беше тихо скимтене, идващо от пелената в ръцете ѝ.

IV

      Сурово декемврийско утро. Първите лъчи на леденото слънце огряха две човешки фигури. Той вървеше бавно, нежно придържайки жената до себе си. Спираха, за да може тя да си поеме дъх и отново продължаваха. Ридания посичаха гърдите ѝ като мечове. Обръщаше се често назад. Така повеляваше традицията. Обръщаше се и сякаш сама не вярваше, че някога ще се върне там – в дома, който сами си построиха. В дома, в който мечтаеше, в дома, в който зачена, в дома, в който той ѝ каза, че първородното им дете издъхна. Домът, който я срещна с живота и смъртта.  Аврам и Елиф крачеха към неизвестното, тъмното, към нищото.

V

*

      Оцеляха. За разлика от хилядите свои братя и сестри. България скри в лоното си своите деца. Съхрани ги далеч от всеизгарящия огън на войната. Две тежки години в кариера Бошуля, две тежки години под гъст прах, пот, кръв и сълзи. Две години, в които Елиф и Аврам сякаш блуждаеха между света на живите и мъртвите. Все по-рядко говореха, все по-малко вярваха. Макар изминалото време, Елиф все още тайно оплакваше своето мъртво дете. Не помнеше нищо от онази вечер и многократно търсеше отговори какво се е случило и къде е погребан синът им. Такива не получи, изглежда нямаше и да получи. Аврам сякаш беше загубил разсъдъка си. Силите му се топяха и с всеки изминал ден все повече заприличваше на строшените камъни.

     Работата в кариерата беше тежка и семейството не вярваше, че ще успее някога да излезе от там. Но ето че този ден все пак настъпи. България счупи оковите на чуждото влияние и освободи всички евреи, принудени да работят по трудови лагери.

**

    Аврам и Елиф слязоха от влака. Карнобат. Точно толкова студен и неприветлив, колкото го оставиха. Не знаеха къде да отидат и какво да правят, но и двамата знаеха едно – няма да се върнат в онзи дом. Домът, в който се сринаха мечтите им. Домът, в който изгубиха не само сина си, но и душите си.

***

      От този момент заживяха в другия край на еврейската махала. Аврам лежеше отслабнал и се взираше в нищото. Точно там в нищото виждаше своя съдник. Елиф започна работа в скромно дюкянче. Изглеждаше сякаш ръфана и плюта от псета. Не знаеше кое е по-тежко – работата в кариерата или да кръстосва улиците на града, в който някога живя, обича, мечта. Единствено калният калдъръм избягваше всячески. Никога не минаваше от там, дори с цената на двойно по-дълъг път. Там почиваха останките на някога щастливото им семейство.

VI

*

      Изнизаха се годините като лъскави мъниста на кехлибарена броеница. 1969. Трети ден Аврам повтаряше в налудничав унес:

         -Иди! Отивай! Намери я! Намери Попадия!

    Колкото пъти Елиф се доближаваше да постави студена кърпа на челото му, той лудешки я буташе и сочеше вратата. „Може би разсъдъкът му го бе напуснал съвсем“ – си мислеше тя. Виждаше, че краят му е съвсем близо.  Чувстваше се длъжна да изпълни последното му желание.

       Почука на вратата. Пресипнал глас я подкани да влезе. Ослепяла и съсухрена, от някогашната внушителна Попадия нямаше помен.

             – Чаках те.– с едвам доловим глас промълви тя

             – Мен? – изненада се Елиф

             – Да, ти, Елиф – спътница на Аврам. Не се бави, намери го, кажи му!– бутна пожълтяло парче хартия в ръцете ѝ.

             – Кой? Кой да намеря? Какво е това? – Елиф чувстваше, че не ѝ достига въздух.

             – Саул. Самуил. Синът ти.

**

             Какво ли е чувството да се родиш, да умреш и да се родиш отново? Едва ли някой някога е изпитвал подобно нещо, нали? Е, аз съм! Поне в това се опитва да ме убеди едва крепящата се възрастна жена срещу мен. Очите ѝ са влажни, търсещи, молещи… По всичко личи, че силите ѝ вече я напускат. Може би краят ѝ е близо. Но очите ѝ… Дълбоко, дълбоко в тях … гори огън…огън, който необяснимо стопля душата ми… дали? Огън на майчина любов? Защо аз? Кой съм аз?  

             Ето ме, раждам се отново.

***

         Домът на мъртвите. Тишина и покой. Две надгробни плочи, току що забити в черната пръст от Спасимир. Под тях – Аврам и Попадия, а над тях – две майки и синът им.

           За Мария – едничкият ѝ Самуил, дошъл сам от тъмата.

           За Елиф – Саул, детето, което даде назаем и си върна, за да освети дните ѝ.

           Тя тихо запя…

באנו חושך לגרש,

בידינו אור ואש.

כל אחד הוא אור קטן

וכולנו אור איתן.

(Дойдохме да прогоним тъмнината,

имаме светлина и огън.

Всеки е малка светлина

и всички ние сме силна светлина.)

 

 

 

144 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

февруари 2024
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829  
Ad
Ad