ПОРТИТЕ НА СПАСЕНИЕТО
Човешката молитва е по-лека от въздуха, тя се издига нагоре и достига небесните висини. Затова куполът на синагогата трябва да е син, осеян със звезди – точно като небето. Да символизира онази вис, където молитвите намират своя дом. Странна е връзката между Хашем и човека. Името му не трябва да се споменава напразно, а само в нужда. Може би затова истинското му име звучи като дълбока въздишка. А понякога даже мисля, че звучи всеки път, когато си поемем дъх. Все едно отправяш благодарствена молитва за всеки момент, в който си жив. Все за Бога мисля напоследък – Бог и синагоги, сини куполи, молитви, съдби, пишещи машини, влакове, тежка вина…
Въздъхнах. Сега съм не пред вратата на Комисарството по еврейските въпроси, а в точката, където се разделя кривата на злото и доброто. Сега е не краят на работния ден, а най-съдбоносният момент в живота ми. Сега в ръце държа не дамската си чанта, а живота на много, много хора. И макар привидно да съм просто човек, който си тръгва от работа в късния следобед, всъщност съм една разсеяна сянка на границата между малодушието и истината и костите ми се превиват под тежестта на съвестта ми.
„Страхмеестрахмеестрахмеестрахместрахмее,ГосподиБожемойстрахувамсежалкасъм, Господи, страхмее…“
Малки капчици студена пот са плъзнали по тялото ми. Давам си сметка, че очите ми са разширени. Но не си давам сметка от колко време стоя на няколко крачки от работното си място и че не отговарям на поздравите на излезлите редом с мен колеги.
Странно е. Съществуването ни е странно и дългът ни човешки е странен. Човек е създаден по образ и подобие на Бога, не ли? И да, има известна прилика. И Богът и човекът могат да са милостиви. Само дето Божията милост трябва да се измоли, а човекът сам трябва да даде жалката си милостиня и да не очаква ни прошението ѝ, ни благодарност за нея, защото и двете биха я превърнали в грях. Доброто сякаш е добро, когато никой не знае за него, когато вършителят му нищо не иска. И аз нищо не искам, само да не живея с вина, само да не тежи на раменете ми цял живот тая болка. Само няколко думи ще ме избавят от вината, трябва някому да кажа какво съм чула, какво написах със собствените си ръце на тежката пишеща машина, какво ми продиктува Белев. Страшните думи на договора, листът хартия, който изпращаше на смърт хиляди.
Трябва някому да кажа, трябва да кажа някому. Ще ги депортират, Господи. Евреите. Със собствените си ръце го написах, със собствените си уши го чух. И сега изникна мост между мене и ада, а моста между мене и рая взе да се рони и руши. Залогът за чистата ми съвест не беше секретарското ми място, а животът ми.
– Забравихте си шапката, Лиляна – сепвам се и се извръщам. Уплахът от чуждия глас ме сепна като тръпка, изскочила нейде из недрата на тялото ми. Наля се с кръв лицето ми, устните ми, изсъхнали от тревога, повдигнаха ъгълчетата си в сдържана усмивка по волята на мисълта ми. Налагам си да изляза от транса на страха и терзанията. Вредно е за намеренията ми да изглеждам необичайно, подозрително и прочее. Вече имам адреса на председателя на Централната консистория на евреите в България – Нисим Буко Леви, и всяка секунда, в която държа поверителната информация без никому да кажа, ме изпива.
– Благодаря ви. Тъкмо се чудех какво съм забравила – кимвам и поемам шапката си в ръце.
– Изглежда, ще вали – дори не обръщам очи към любезния колега, когато се опитва да продължи разговора.
– Навярно ще е добре да побързам тогава – звуча грубовато, но напоследък съм пестелива с думите, защото мислите ми все ме водят по улиците към дома на Нисим Буко Леви. Кимвам, сякаш този жест е равностоен на “До утре!” и поемам по познатата ми улица.
Планирам да тръгна към вкъщи, но само наужким – да не будя никакво подозрение у тези, видели ме по-рано да напускам Комисарята. После ще сменя посоката и ще се намеря пред къщата на Нисим Буко Леви. Всичко в мен трепери от избора ми, макар да зная, че е правилен. Предвещанието на колегата ми се сбъдва и наистина започва да вали. Ситни малки капки. Перфектно извинение да покрия косата си с шал. Ставам още по-незабележима. Хората бързат, не се заглеждат в другите, когато вали. Краката ми се измокрят, но не сещам студ, не ме е страх от кал, от мърсотията по улиците, от водата, от грозящата ме настинка… от съдбата ми, ако ме разкрият дори. И вървя уверено и бързо и не забелязвам, че дъждът е спрял, когато съм пред вратите на председателя на Централната консистория на евреите. Дори не зная дали той живее тук, всъщност само се надявам да го намеря. Иска ми се да почукам на всяка еврейска врата и да извикам, да предупредя за нощните арести, за депортацията, за всички ужаси, грозящи тези хора.
Сега стоя пред вратата, готова за тайната ни среща с Нисим Буко Леви. Дрехите ми са влажни, за първи път усещам мартенския студ да пронизва тялото ми. Страхът, който правеше това мое тяло опиянено и безжизнено за всяко сетиво, се е стопил в лицето на дълга ми. Всъщност сега стоя не пред вратата на Нисим Буко Леви, а пред портите на моето спасение. И чакам те да се отворят и да поемат в топлата си вътрешност всеки евреин от тоя град, от тая малка страна – всеки, който страда и говори на ладино. И тая своеобразна молитва се понася. И зная, че се е скътала под звездносиния свод на купола на синагогата – там където е домът на всички молитви, издигнали се като пара из човешките уста така, както излиза с всеки дъх името Господне.
