Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Ясен Янев, 9 клас, ППМГ „Акад. Никола Обрешков“, гр. Бургас

Залък надежда

  • За твоя купон няма хляб! – изръмжа продавачът.

14- годишната Берта стисна в юмрук ръката, с която държеше купона с надпис „евреи“. Преглътна сълзите и си тръгна. Откакто ги сполетя тази беда, беше плакала само веднъж. Това се случи там – в училището. Строиха всички ученици на двора, за да им кажат, че вече са нежелани. „Съгласно Закона за защита на нацията от днес вие не сте добре дошли в това училище…“ – болезнените думи все още кънтяха в главата й. Тя обичаше училището. Срам, унижение, безпомощност – въздухът не й стигаше, а сълзите потекоха сами, без да ги е искала.

Сега изпитваше същата безпомощност, същото унижение, но вече нямаше сълзи. Знаеше, че и днес ще гладуват, но беше силна. Ще се справи! Ще избяга! Ще оцелее!

Забърза крачка. Нямаше време за мисли сега. Нямаше да й стигнат двата часа да се прибере. В дните, в които не я водеха да работи, й беше позволено да излиза само за малко извън къщата. Беше наляла вода от уличната чешма, но хляб не успя да вземе. Пак глад! Нямаха вече никакви провизии, дори брашно за хляб не остана. Принудиха ги да предадат всичките си пари и бижута, с които разполагаха. Конфискуваха всичко ценно.

Приближаваше къщата, когато от съседския двор излезе Боряна – крехка, нежна. Нейната Боряна, най- добрата й приятелка преди всичко това. Сега Берта нямаше право да общува с други. Беше им забранено да разговарят. Боряна се беше насочила право към нея. Беше увила тялото си в огромен красив шал с червени шарки. Дългите му ресни стигаха почти до земята. „Не ме заговаряй!“ – прочете страха в погледа й. Боряна се спъна и залитна. Непохватно се подпря на нея и каза високо:

  • Внимавай къде ходиш! – После я погледна с тъга и прошепна: „Дръж се! Не губи надежда!“

Боряна се отдалечи с бързи крачки, а в ръцете на Берта остана малък пакет. Тя леко повдигна плата, с който беше завит и видя какво е. Огледа се, за да е сигурна, че Те няма да я видят. Хляб! Ушите й бучаха, усещаше как земята все по- силно притегля тялото й. Дали войната някога ще свърши?

Берта не проумяваше как толкова бързо се промени животът им. Преди всички се събираха в еврейското читалище – четяха реферати, молеха се, говореха за бъдещето си… Днес… Днес бъдеще нямаше! И читалището, и синагогата, и еврейското училище в Карнобат, намиращо се на тяхната улица, стояха глухи и пусти. Казаха й, че не е желана в училище, защото е еврейка. Явно беше много малка и не разбираше как Те ще „въведат нов ред“, но усещаше все по- болезнено желязната ръка, която я хващаше за гушата, щом чуеше лозунгите „България за българите – чужденците вън!“ Не ги искаха, мразеха ги. Само защото са евреи. Но защо?

Техният съсед бай Христо – сладкарят, беше единственият българин в еврейския квартал. Берта обичаше да играе с децата му, скромни и трудолюбиви, особено с Боряна. От малки растяха заедно, правеха си парцалени кукли, плетяха си плитки, пускаха хартиени лодки в Боклуджа, бягаха и събираха билки по склоновете на Къркказан баира, все неразделни. Но сега… Сега беше забранено! Сега само вечер понякога чуваше как събралите се в дома им евангелисти горещо се молят, а в молитвите им често се споменаваха и техните еврейски имена.

Полицейският околийски управител Пеню Караманов нареди тя и още няколко младежи да работят в зеленчуковите плантации и фабриката за тухли. Неговият помощник Коста Кучето – и той българин, в ранна сутрин между три и четири часа минаваше с други полицаи да събира еврейските младежи и ги водеха да работят. Обиждаха ги, блъскаха ги, гледаха ги злобно с присвити очи. Ако решаха, можеха да ги убият, там – на полето, и никой нямаше да разбере. Понякога се случваше да извикат полицаите по други задачи и децата оставаха на нивата. Нямаха право да се движат сами. Студената нощ изкарваха на голата земя – без завивки, гладни и жадни.

Е, и бай Христо – българин, и Коста Кучето – също. Но тя, 14-годишна девойка с попарени мечти, без права, без сълзи вече, гледаше с различни очи на единия и на другия. Четеше душите им, а не надписа българин. Всеки човек е вселена, всяка душа носи история, която да разкаже на света. Тогава защо тя да е просто „жълта значка на ревера“? Защо са позволили на омразата да завладее сърцата им? Тя няма да стане като тях. Ще се бори. Бе дала обещание на брат си Мони!

Беше късен следобед, когато някаква кола спря на улицата и Те го отведоха. Тя видя всичко от двора. Натикаха го в колата, без багаж, без да се сбогува. Той не каза нищо, не извика, не се противи. Само обърна поглед към нея и в големите му топли очи се четеше огромна болка и твърда молба: „Бъди силна! Бягай! Спаси се!!“

Разбира се, Берта нямаше къде да избяга. Гледаше само да оцелее. Дните се изнизваха бавно. Често мислеше за Мони и дали е добре. Бе чула, че са го отвели да работи на място, наречено Атия. Но дали беше така? Имаше ли какво да яде? Дали беше все още жив и здрав? Тя не знаеше. Можеше само да се надява. Надеждата беше това, което я държеше. И погледите на Боряна…

Скоро дойдоха и за нея. Мобилизираха я да работи на полето. Лятото с нейни връстници ги водеха в градините да събират плодове и зеленчуци, зимата правеха тухли. Гледаха с копнеж сочните ябълки в ръцете си, но нямаха право дори да отхапят. Доматите бяха така лъскави, окъпани в сутрешна роса. Но наоколо винаги имаше надзирател, готов да насочи оръжие дори и за най- малкото провинение. Берта работеше повече от десет часа на ден. Понякога я караха с боси нозе да тъпче кал и глина. Затънала до колене, тя с болка стъпваше и стъпваше, докато се получи еднородна смес. Слагаха сместа в калъпи и ги носеха далече, където ги изпичаха и правеха от тях тухли.

Нощите минаваха още по- бавно – в трескаво очакване всеки момент да се случи нещо лошо. Дори и когато нощуваше у дома, затваряше очи със страх и безпокойство. Спеше на пода. В две стаи трябваше да спят три семейства, общо четиринайсет души. Спеше с дрехи и обувки. Такива бяха заповедите. Вечер легионери минаваха да ги проверяват. До главата й винаги стоеше пълна с багаж торба. Не се знаеше кога ще ги отведат. Страхът сковаваше дъха й, когато си спомняше разказите за лагерите, за високите телени огради и пушещите комини. Но нищо. Поемаше дълбоко въздух и продължаваше. Тя е жива и се бори, както заръча брат й. Чуваха истории, носеха се слухове: за кораб- спасител, който не ги спасил, за препълнени с евреи конски вагони, пътуващи към Смъртта, за купища скелети. Сънуваше ги всяка вечер.

Времето минаваше, а нищо не се случваше. Летният прах се превръщаше в есенна кал, ледът в пролетна киша. Дните се изнизваха, а в нея ставаше все по-пусто и празно. Денят започваше по тъмно в четири и свършваше по тъмно в девет. От сиво преминаваше в черно, от черно преливаше в сиво и после пак мрак. Берта губеше сили. Ръцете и краката й се сковаваха от студ, после търсеха сянка от палещото слънце. Единствено стомахът й къркореше еднакво през сезоните. Тя ходеше като парцалена кукла, блъскана ту от едната, ту от другата страна. Чуваше вика на тишината.

Пред очите й се издигаха планина от скелети. Разхвърлени глави, крака и ръце се търкаляха наоколо, а в далечината комините пушеха. Събуди се с вик. Било е сън. Поне за нея беше сън. За други бе просто краят. Днес нямаше да я вземат за работа. Скоро щяха да й позволят да излезе и трябваше да разпредели двата часа така, че да й стигнат. Щеше да се опита да намери нещо за ядене.  Прекрачи прага и погледна небето. То бе светло и тихо като пред неочаквана буря. Или по- скоро като след страховит ураган, унищожил всичко, изпречило му се на пътя. Къркказан баирът стоеше мълчалив и я наблюдаваше.

Изведнъж тя чу стъпки и се обърна. Боряна тичаше към нея:

  • Чу ли? По радиото съобщиха.

Какво да чуе? Как? Нали и радиоапаратите им бяха конфискували.

– Чу ли, Берта? Отменено е! Свърши се! – продължаваше да обвива ръце около нея Боряна, а Берта се оглеждаше с тих ужас в очите.

– Боряна, какво правиш?! Отдръпни се! Върви си! Те ще те видят. – успя да прошепне едва- едва.

– Няма страшно, Берта! Войната е свършила. Тях…няма ги, вече ги няма. Победихме! Вече всичко ще е както преди, дори и по- хубаво…

Известно време Берта гледаше с невярващи очи, а после се отпусна в прегръдката на своята приятелка и за първи път от много време насам позволи на една сълза да намокри бузата й.

Нищо нямаше да е както преди! Поне не за нея, за брат й и хиляди други като тях. Не бяха победили. Загубиха. Да, тя оцеля, но други загубиха всичко – родителите си, братя, сестри, децата си дори. Загубиха имоти, работа, приятели. Загубиха целия си живот.

Берта погледна към небето. Като че ли слънцето й се усмихна. Щом нищо не можеше да унищожи топлината и сълзите на Боряна, значи нищо не можеше да унищожи света. Къркказанът я гледаше все така мълчаливо, но тя чуваше думите му: „Ще се справиш! Ще продължиш! Ще разкажеш, за да се помни и никога повече да не се повтори. Никога вече!“

Берта се изправи и прегърна любимата си дружка с надежда. В сърцето й имаше вяра, че скоро ще види Мони. Вярваше, че е възможен свят без война.

533 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

април 2024
П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930  
Ad
Ad