Полицията го пребива, защото носи на приятел храна и лекарства
в. 24 часа, 7 май 2018 година
Първият български праведник е Рубин Димитров, по прякор Бичко. Той е признат официално за спасител на евреите от израелския институт „Яд Вашем” още през 1963 г. – на 10-ата година от създаването на мемориалния комплекс за героите и жертвите на Холокоста в Йерусалим.
Рубин Димитров при награждаването му от „Яд Вашем“ през 1963 година. Снимка ЦДА
Сведенията за Рубин Димитров са оскъдни и са основно от досието му в архивите на “Яд Вашем”.
Роден е през 1915 г. в Русе. От малък обаче живее в София в къщата на баба си, която има фурна за хляб в сърцето на еврейския квартал Ючбунар. Така момчето израснало само сред евреи. Самият той е чист българин, въпреки еврейското си име Рубин. Всичките му приятели обаче били евреи – заедно бродели по улиците на столицата и играели футбол.
Като поотраснал, приятелите му евреи и техните семейства му помогнали да започне търговия. Давали му стоки на кредит, а той се издължавал коректно и навреме. Успял да забогатее.
И така до 24 май 1943 г., когато в София много евреи се събират на демонстрация пред царския дворец, за да протестират срещу заплахата да бъдат депортирани. Те са разпръснати от полицията и започват гонения и арести.
20-ина бягащи минават покрай къщата на Рубин и той ги пуска да се скрият във фурната. Този ден са арестувани над 400 евреи, повечето от които са изпратени в трудовия лагер край Сомовит. Скритите в дома на Бичко се спасяват.
„Всичко, което съм направил, е било в кръга на възможностите ми. Отворих вратата и пуснах тези хора. Казах им на испански да влязат под тезгяха, където слагаме дървата да печем хляба. Скрих ги там и заключих вратата. Каква беше вината на тези хора? Само това, че бяха евреи. Нищо друго не бяха направили хората. Не ме беше страх – как да гледам как качват комшиите ми евреи на камионите и ги откарват нанякъде. Човек не може да стои със скръстени ръце. Благородство е да помогнеш.” Това разказва самият Димитров в единственото си интервю. То е взето през март 1990 г. в Израел за Американския музей – мемориал за Холокоста. Негови автори са Джал и Лиза Комфорти.
Димитров през 1990 година, когато дава интервюто пред Джал и Лиза Комфорти за Американския музей – мемориал за Холокоста. Снимка ЦДА
След масовия арест Рубин продължил да помага на съседите си евреи с каквото може. Носел домашна храна, дрехи и писма на прибраните в лагерите по молба на жените им. Давал пари на евреи, за да заминат. Осигурявал лекарства на нуждаещи се. Не било проблем за него, защото все още печелел добре от търговията си.
Освободил къщата си и там се настанили евреи в нужда, а той се преместил в друг свой апартамент на площад “Възраждане“.
Един ден научил от съпругата на свой приятел, че мъжът й е арестуван за изселване и закаран в училище „К. Фотинов”, където събирали евреите към Първи софийски полицейски участък. Веднага хукнал натам – да му занесе храна и лекарства. В това време започнали да пускат болните да си ходят.
Удостоверението от „Яд Вашем“, с което Рубин Димитров е признат за праведник. Снимка ЦДА
Сред „спасилите се” бил и приятелят му Пето Бенбасат. Като го видял, Рубин започнал да го прегръща и целува от радост. Свидетел на случката обаче става един стражар, който веднага поискал документите на Димитров. След което го закарал в участъка „за справка“. На всички въпроси Рубин обяснявал, че иска да помогне.
“Тези, които ме разпитваха, никой не говори с мен, бяха чужди – от германското гестапо или други, не разбрах. Неоснователно започнаха да ме бият. Човек съм, колкото можех, издържах. Удариха ме в темето с палка и ми се зави свят, паднах. Човекът, който ме удари, може би не е виновен, така са му казали.
Потапяха ме в едно корито, голямо като ковчег. Оставиха ме там и не помня после нищо.
Нито пия, нито пуша, бях много здрав и това ми помогна да издържа солидния бой, който ми нанесоха. Дойдоха техни колеги от българската полиция – казаха, че ….” човекът е българин и не е престъпник”. Извиниха се, но казаха, че се съмняват в мен, защото съм дал колет с медикаменти против болки”, спомня си самият Димитров години по-късно. От бруталния бой, включително и по главата, зрението на Рубин е силно нарушено, организмът му така и не се възстановява напълно.
При бомбардировките над София през март 1944 г. складовете и магазинът му са разрушени, а след 9 септември работи като търговски работник.
Когато много от българските евреи тръгнали за Палестина, Димитров бил силно изкушен да замине с тях.
„Исках да се мушна между хората, влаковете бяха препълнени – канеха ме, можеше да се скрия, но ме беше страх. Да се скриеш между хора. които са вече записани, е рисковано. Не трябваше да разчитам на случайността“, спомня си той. Продължил да поддържа връзка с много от приятелите си евреи, като живеел с мечтата един ден да отиде при тях. На два пъти получавал покани, но българските власти не му давали да тръгне.
И през 1962 г. чудото се случва. Пристигнало писмо от Дирекция на милицията, че го пускат да отиде в Израел по покана на Съюза на емигрантите от България, за да лекува зрението си в една от местните болници. Година преди това приятел евреин му бил уредил в Прага операция на окото, тъй като имал глаукома.
„Събрах дрехите и бих една телеграма – на 8-9 май бях в Хайфа. Посрещнаха ме на пристанището голяма тълпа евреи – прегръщат ме. целуват ме. Куфарите ми бяха пълни с луканка и сливова ракия – да почерпя, където ще ме заведат. С празни ръце не се отива. Моят приятел ме прие, други започнаха да ми дават по малко пари. Започнах да работя обща работа. Един мой приятел се помоли в общината и на кмета – да разреши на един ъгъл да продавам“, не крие благодарностите си към Държавата Израел Димитров в интервюто за Джал и Лиза Комфорти.
Така той заживява в Израел. На 16 юли 1963 г. е признат от „Яд Вашем“ за праведник на народите на света.
Последните си години прекарва в дом, осигурен от държавата, както и с помощи от „Яд Вашем“ и от Световния еврейски конгрес.
Умира през 1995 г. и е погребан в гробището в Тел Авив.
Гробът на Рубин Димитров в Тел Авив. Снимка ЦДА
