Стефан Попгеоргиев Шоков – (19.1Х. 1878 – 1957)
Стефан Попгеоргиев Шоков е роден в сърцето на Родопите, в китната Широка лъка, на 7 септември 1878 година. Стоян поп Георгиев Шоков е син на свещеник – поборник за род и вяра, и внук на божигробския хаджия Стоян.
Първоначално учи в родното си село, а след това продължава в село Орехово, Чепеларско. През 1896 г. завършва с отличие Духовната семинария. Започва да работи като учител в село Солища. През 1900 – 1904 г. следва в Киевската духовна семинария. Връща се в България и започва работа като учител, а по-късно преподава в Цариградската духовна семинария.
През 1913 г. се установява в София, където се намира и седалището на Екзархията. Продължава образованието си, като учи богословие в Женева и защитава докторат по философия и литература във Фрибургския университет в Германия.
От 1921 г. с ръкоположен за Маркианополски епископ, а една година по- късно е избран и за Софийски митрополит.
Известен е като темпераментен оратор с цветисто слово. За ораторските му умения го наричали Стефан Златоуст.
През 20-те и 30-те години на ХХ век софийският митрополит Стефан се превръща в една от най-изтъкнатите фигури в духовния, политическия и социален живот на България. По време на войната той е отявлен враг на българския съюз с Германия. В своите статии в пресата прави унищожителна критика на Хитлер и нацистите, както и на цензурата върху статиите му. „Не е вярно, че съм антинемски настроен. Аз съм почитател на много германци, като Стефан Цвайг, Томас Ман, Якоб Васерман.“
По време на дискусиите, проведени в българския парламент през втората половина на 1940 г. на антисемитския Закон за защита на нацията, който ще ограничи законните права на българските евреи, Стефан като член на Светия синод на Българската православна църква изразява своето възражение. На 15 ноември 1940 г. Светия Синод праща петиция към българското правителство за лечение на българските граждани от еврейски произход, както биха направили за българите християни. Петицията е подписана от всички столични епископи, включително и от пловдивския митрополит Кирил, който през 1938 г. пише памфлет, осъждащ антисемитизма.
На 22 февруари 1943 г. е подписано споразумението Белев – Данекер за депортацията на 20 хиляди евреи към лагерите на смъртта. В началото на март, когато Стефан е информиран за предстоящото депортиране на първите 8 хиляди евреи от старите територии, включително повече от 800 евреи от София, той притиска цар Борис да отмени заповедта. Стефан заплашва, че ще отвори вратите на църквите и манастирите за подслон на евреите.
На 2 април 1943 г. Стефан призовава Светия синод на пленарна сесия, на която се взема решение да се протестира пред министър Габровски, като се посочва, че Църквата не одобрява Закона за защита на нацията, който се е превърнал в инструмент за „ограничаване и гонение на еврейското малцинство в нашата страна. Нашите хора не могат да понасят несправедливост, жестокост и насилие срещу никого”. Изправени пред заплахата за депортация на софийските евреи, Даниел Цион Хананел, заедно с двама други лидери на еврейската общност – Адолф Чаймон и Менахем Мошонов търсят Стефан сутринта на 24 май 1943 г. за да молят за неговата намеса. Тъй като е много притеснен от това, което чува от еврейските водачи, той отива веднага в двореца.
На 24 май 1943 г. в прочутата проповед в църквата „Света Неделя“ екзарх Стефан издига мощен глас: „Всеки, който посегне на български евреин, анатема ще провъзглася от този амвон!“
Още на същия ден славният ни екзарх, който има доста чепат и независим характер, праща телеграма до цар Борис III. Обръщението му не е много „царедворско”. Вместо да почне с „Ваше Величество“, екзарх Стефан не се церемони: „Борисе… Не преследвай, ако не искаш да бъдеш преследван. С каквато мярка въздаваш, с такава ще ти се въздаде. Помни, Борисе, Бог следи делата ти от небето.“ Това не му се вижда достатъчно и след няколко дни Стефан приютява у дома си равина Фаринел от синагогата, като междувременно разпространява циркулярно писмо до всички свещеници да не се допуска преследване на български евреи: „Решението на правителството е в противоречие на законите и принципите на нашата Църква и ни кара да предадем бог.“ В резултат на това полицията обискира офисите на Софийската митрополия на 28 май и задържа 386 заявления за смяна на религия от възрастни и 104 деца.
На 23 юни Стефан съобщава на колегите му за отправени заплахи към него от страна на профашисткото движение „Отец Паисий”, като заявява: „Хората трябва да знаят, че държавата не трябва да е добра към някои и брутална за други“.
Съставителят на голям сборник със статии и речи от екзарх Стефан и негов кръщелник – Иван Минев, свидетелства пред в. „Сега”:
„Много софийски евреи помнят екзарха с добро. Една туристка от Израел – Соня Вайс от Хайфа, дошла на панихидата в Бачково и му разказала спомени. Тогава, като дете, Соня живеела в еврейския квартал, зад улица „Нишка”. В най-страшните времена, през 1943-та, митрополит Стефан минавал по улицата и успокоявал еврейските деца. Казвал им: „Не бойте се, деца, ще имате и наука, и игра, и бъдеще! Соня още помни как екзархът я погалил по главичката.
На 21 януари 1945 година е избран за български екзарх, но на 24 ноември 1948 година е интерниран в село Баня, Карловско, без да му е разрешено да се връща в София.
Умира в село Баня през 1957 година. Погребан е в църквата „Успение на Пресвета Богородица” в Бачковския манастир.
На 11 ноември 2001 година Световният мемориален център на Холокоста ЯД ВАШЕМ в Йерусалим присъжда на митрополит Стефан титлата „Праведник на света”.
