Център за еврейско-българско сътрудничество

Влакът и неговия път

Разказ на Борис Костадинов Стоянов, ученик в  11 клас на Английска Езикова Гимназия „Гео Милев“ – Бургас. Специална награда на Биволъ в VІІ национален литературен младежки конкурс    „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”. Наградата връчи Асен Йорданов – директор на сайта Бивол.бг

ВЛАКЪТ И НЕГОВИЯ  ПЪТ 

„ Ако спасиш един човешки живот, все едно си спасил целия свят “

/надпис върху медала на Яд Вашем, присъждан на праведниците на народите на света”/

Март на 1943-та. Събуждам се. Мирише на пролет. Оставям на слънчевите лъчи да пропълзят през малкото прозорче на стаята ми и да се спуснат по мен с надеждата, че днес ще е хубав ден. Труден, но хубав…

Трудностите всъщност не са нещо непознато за мен. Пътят, който извървях, за да стигна до длъжността главен лекар на вътрешното отделение на Военната болница в Банкя, беше осеян с перипетии и рискове. И сега е така. Никога обаче не се предадох, казвах си, че имам сили за още една крачка. Продължавам да не губя кураж, било то, когато се представям за немски офицер, или пък когато издавам фалшиви документи на мои приятели, чийто живот е обречен заради еврейския им произход. Това, че изпълнявам своя човешки дълг, ми вдъхва смелост и знам, че мога да понеса последствията, ако бъда разкрит.

Старата госпожа Белева е моя пациентка. Тя е майка на Александър Белев –  ръководител на Комисарството по еврейските въпроси.  Преди два дни от нея разбрах, че се готви депортация на македонските и тракийските евреи в Аушвиц и Треблинка. Побиха ме тръпки. Съвестта ми крещеше: „Направи нещо!“

Знаех, че ще трябва да поема риск . Нали като лекар съм се клел да спасявам живота!  В обстановката на войната хората не трябва да забравят човешкото и да се поддават на фанатизма, но  действителността е друга.  Денят ще е труден…

Трескаво се обличам, бързам, закъснявам за работа. Но вместо да продължа с обичайните си задължения, се качвам заедно с медицинската ми сестра в болничната камионетка на Червения кръст и се отправям към една от железопътните линии, към място, за което научих от един мой пациент – немски офицер.  Напрежението виси във въздуха, докато пътуваме натам. Едно чувство на адреналин, примесено със страх от провал, засяда като буца в гърдите ми, когато на хоризонта изникват конските вагони, пълни с еврейски семейства. „Самоконтрол, самоконтрол…“ си повтарям аз, отваряйки бавно вратата на камионетката. Ледена пот се стича по гърба ми.Заедно с моята съучастничка в скромната ми мисия за правда се упътваме към войниците, които пазят пред вратите на вагоните.С висок леден глас и тон, нетърпящ възражение, на немски език им обяснявам, че съм тук, за да раздам лекарства и да прегледам пътниците за тиф. Качвам се във влака и усещам как ме завладява чувство на тъга и обреченост,  примесено с гняв. Реално се сблъсках с „окончателното решение“, за което знаех от свои състуденти и колеги в Германия.  В този момент си казах, че има надежда, че човек може да бъде победен, но не и унищожен. Надеждата стъпи във влака в момента, в който и аз стъпих в него. Опитвам да прикрия бурята от емоции, като си придавам строг вид. Вагоните са вонящи и препълнени, а хората са наблъскани като животни. Майки с деца и бебета, възрастни хора, различни хора, от които извира страх, а в очите им се чете огромен ужас! Възрастните стискат силно децата и гледат ту през прозореца, ту в земята. Единствените очи, които срещат моите, са тези на невинните  дечица. Намеренията ми рязко контрастират с външния ми вид, но знам че трябва да ги прикрия, за да не предизвикам съмнения. С всяка моя стъпка усещам как плахите погледи се отместват от мен.

Спирам пред един вагон и отварям скърцащата врата. На пода са насядали три майки, една от които в ръцете си стиска две деца – едно къдрокосо момиченце на около 3 години с маслинени очи и измъчен вид и едно 7-годишно момче с очи, сякаш досущ като на по-малката си сестричка, в които се наместваха уплаха и любопитство. Другите две жени държат кърмачета, повити в изцапани дрехи и парцали. Започвам прегледа от старците, може би за да избегна угризенията от предстоящата раздяла на майките с децата им.  После преглеждам жените, като не им казвам нищо. Идва редът на децата и аз с безизразно лице, обяснявам на офицера зад мен, че ще се наложи да прибера двете деца  „за контрол “. Той се съгласява с мен. Опитвам се да обясня същото и на майката, като го правя по възможно най-грубия начин, за да успея да остана в роля. Но веднъж осъзнала съдбата на децата си, от очите й започват да се ронят сълзи, тя започна да се съпротивлява и да ги стиска силно, а аз – да ги дърпам от нея. През цялото време чувам тъжния плач на рожбите й, копнеещи повече от всякога за майчината прегръдка. Със сила ги отскубвам от жената и веднага излизам от вагона с тях, като ги поверявам на сестрата. Офицерът зад мен се справя с гнева на еврейката, загубила вече най-ценното си, но не осъзнаваща, че всъщност аз й го спасявам…

Проверката на влака продължава. Проверявам няколко вагона, препълнени с безнадеждност и стигам до друг, в който виждам  майка с три деца. Решавам, че ще бъде по-добре да взема тях, защото знам, че за в бъдеще те ще могат да бъдат опора един за друг. Момиченцето е на 6, а нейните братчета, близнаци, са на 8 години. И трите деца са с тъмнокестеняви коси и големи светли очи, сякаш сложени не на място върху мургавите им лица. Преглеждам първо майката, а след това и трите деца. Обяснявам й, че ще трябва да бъдат взети „за контрол “, но реакцията й ме учудва. Тя прозира истинските ми намерения и от очите й се търкулват нежно две тихи сълзи. Не знам дали бяха от радост или от тъга, или пък и от двете… Децата започват да буйстват, но майката ги успокоява, че всичко ще бъде наред, като през това време гледа сякаш през мен с надежда за спасение. Аз ги извеждам от вагона и заедно със сестрата се упътваме с петте спасени към камионетката. Благодаря на офицерите и им обяснявам, че децата ще бъдат върнати със следващия влак и че вече не са тяхна отговорност. Те кимат в знак на съгласие.

След няколко минути колелата на влака започват да се въртят бавно, локомотивът започва да пуши демоничната си черна пура в мартенския предиобед. Къде е слънцето ?

По пътя обратно към камионетката си мисля за човешките съдби и тяхното многообразие. Как, въпреки всичките ни усилия, в ежедневната ни борба за щастие идва един момент на среща с реалността и пред нас стои дилема – да се примирим и да поемем по сигурния път, или по стръмния, пълен с опасности ? И в този миг разсъжденията ми са прекъснати от пискливия вик на медицинската сестра и пъргавия тропот от стъпките на едно от момченцата. Въпреки недохраненото му телце, детето побягва към движещия се влак с все сила, надавайки пронизителен писък.  Изчаквам малко и тръгвам към момчето:

  • Няма да ти се случи нищо лошо. Честна Герджиковска!

То гледа в земята, но все пак предпочита да тръгне към камионетката, пред това да го оставя на железопътната линия.

Събирам децата и се опитвам да им обясня, че това, което съм извършил е било много трудно за мен, но съм го направил в името на техния живот.

Денят наистина се оказа труден и … хубав. Пролет е. Слънцето грееше. Всъщност то не се е скривало.  Тогава си дадох сметка за предните ми размисли – пътят всъщност е един и същ: ние само избираме как да гледаме на него… Мислите в главата ми не спираха да се блъскат…

Войната свърши. Децата я преживяха и оцеляха, аз също.  Времето   не изтри спомените  и често се връщам към онези страшни години. Мисля си, че за мен Холокостът е трагично и съзидателно изпитание. Нещо като Потопа, след който Човек получава втори шанс да създава отново, преди да се хвърли в поредната битка. Аз не знам дали днес сме стигнали върха на своето развитие, но знам, че при следващото голямо изпитание и падане, ако има нов Чаплин, който да изиграе „Великият диктатор “, ако има смели сърца, Човекът ще намери изход и ще продължи да изкачва планината от кал, кръв и мечти.

 

0 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Similar posts

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

март 2024
П В С Ч П С Н
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Ad
Ad