Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Ева-Йоана Стаматова, МГ“Акад. Кирил Попов“, Пловдив ПООЩРИТЕЛНА НАГРАДА

Ева-Йоана Стаматова, 10 кл. МГ“Акад. Кирил Попов“, гр. Пловдив

Поощрителна награда в VІІІ Международен литературен ученически конкурс „Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена”

Силата на вярата

-Мамоо! Мамоо! Пристигна!- всеки път, когато видех лицето на мустакатия господин в селото, въздухът замирисваше на приключения. Нямах търпение да посегна към писмото в ръцете му, чийто вид изкушаваше детското око, разпалваше неизчерпаемото любопитство и събуждаше всяко сетиво, готово да се сблъска с поредната приказка или забавна история от иначе сивия град. Такъв сблъсък на емоции създаваха у мен тайнствените писма на леля Ерика.

Ерика бе от онези привилегировани персони, които успяваха да се отърват от монотонното ежедневие на село, за да вкусят от приказната градска вселена. Била заминала преди 20 години заради харизматичната си осанка, проницателния поглед и нестандартната красота. Омъжила се и се превърнала в неделима част от интериора на богата къща в центъра на Пловдив. В детството си боготворях и идеализирах образа й, тя беше извор на подклаждащия се интерес към неизвестното. Всяка седмица изпращаше писма, които бяха пълни с моменти, в които да притаиш дъх и да очакваш нетърпеливо края на историята й. Връзката ми с нея се уповаваше на тези кратки моменти, в които политахме заедно във вълшебния свят на детските мечти.

През един необикновен февруарски ден бях в нестихващо вълнение поредното приключение да бъде вречено в ръцете ми. Стоях на прага на скромния ни дом и чаках в мразовитото време да отворят портите на замъка с майските илюзии. Леденият полъх смразяваше желанието за приключения, треперещите детски пръсти имаха нужда от запалена камина и гореща чаша чай. Но авантюристичният ми дух не се прекърши при тези мисли. Останах на пост. Изведнъж в далечината забелязах позната изискана фигура и се втурнах стремглаво напред като ястребче, усвоило успешната стратегия за екстремния полет.

Този път обаче мустакатият господин не беше с обичайната си усмивка, нещо в погледа му ме уплаши, изражението му смътно ми напомняше на опело. Той ми връчи писмото и се качи в бляскавия файтон. Видях как се отдалечава, дори движенията на коня бяха пропити със съжаление. Въпреки тази необяснима сцена детското любопитство отново завзе душата ми, ушите ми бучаха, желаещи, молещи да чуят думите, изливащи се от това приказно писмо. Връхлетях в къщата, последвана от лая на старото ни куче. Родителите ми кротко вечеряха, а братчето ми, което допреди малко потънало в непробуден сън, изпълни стаята с пискливия бебешки плач. Втурнах се към майка ми, която го бе поела в прегръдките си и полагаше неимоверни усилия да успокои риданията му.

-Мамоо! Мамоо! Пристигна!- гледах мама с неприкрито желание. Нехаех за хаоса, който причиних, бях във върховата точка на своето въодушевление.

Рутината отново ни вкопчи в познатата схема. Първо, мама сядаше на старото продънено кресло, прочиташе писмото веднъж, като пазеше думите на сестра си като свещена реликва, единствено в своето сърце. Следващата стъпка бе да се настаня удобно в краката й, да поставя главата си в скута й и да очаквам потапянето във вихъра от думи.

Мама взе писмото от ръцете ми, седна с бебето в ръце и даде началото на дългоочаквания процес. Наблюдавах всяка мимика, всеки жест, всеки неин опит да успокои малкото ми братче, което се давеше от неспирния плач. Но този път изражението й беше различно. Нямаше я тази лека и непринудена усмивка, която караше сърцето ми да се сгрява, защото макар да бях едва на осем, съзнавах, че нищетата обременяваше родителите ми. Но в тези кратки моменти блясъкът на младостта се възвръщаше върху бледото лице на душа, изживяла неволите на съдбата. Този ден блясъкът беше заменен с нещо друго- ликa на умиращ човек, обзет от неспирния шепот на ангелите на смъртта. Майка ми остави бебето и се строполи на пода. Обхвана главата си с ръце и избухна в ридания.

-Защо…защо…защо…Господи – не спираше да повтаря тя. Баща ми се завтече при нея и вдигна лицето й към своето. И тогава разбра. Прегърна я силно и присъедини и мен към прегръдка, пълна със събиралото се с години отчаяние. След това той се отдели и започна да обикаля стаята. Всички бяха на ръба на вътрешния катаклизъм. А аз не осъзнавах защо. Леля отвеждаше сърцето към Рая, а не го изпращаше в най-тъмните дебри на ада. Малко след като баща ми излезе, се обърнах към мама.

-Мамо, какво пише в писмото?- осмелих се да й задам този разкъсващ ме въпрос. Тя ме погледна, погледна всяка частица от бледото ми личице и каза с равнодушна усмивка:

-Заминаваме при леля ти- чу се почти като шепот от хрипливия й глас, но достатъчно добре, за да се разтърся от вълнение.

Защо всички бяха тъжни? Все пак отивахме при леля, тайнствената и магнетична фигура, която скоро щеше да се материализира пред очите ми.

Мама последва баща ми. Скоро оскъдният ни багаж бе събран в неизползваните куфари и  зачакахме. Измина цяла вечност, в която родителите ми си разменяха погледи, пропити с гняв и съжаление. Не разбирах всичко това, а може би и не трябваше. Докато изпадах в поредния унес, пренаситила се на тези неразбираеми знаци, на вратата се почука. Леко, ефирно, елегантно. Сякаш в самия жест се четеше нежелание да се безпокои домакинът. Баща ми се изправи, погледна за последен път мама и отвори несигурно вратата. На прага с обичайната си елегантност стоеше мустакатият господин, който и този път не бе изпълнен с очарование да ме види. Мислих си как леля Ерика е написала толкова апокалиптична история, че е успяла да превърне всички прочели писмото в герои от нейното творение, но това не обясняваше защо и господинът изглеждаше толкова съпричастен към всеобщото нещастие.

-Съжалявам…- поде той. Баща ми го потупа по рамото, излезе и постави куфарите в лъскавия файтон.

Потеглихме мълчаливо. Всеки потънал в своя въображаем свят на хаоса. За какво съжаляваше господинът? Да не би да е объркал писмата, да ги е заменил с грозни слова, изпратени от непозната отчаяна душа? Дали сега отивахме при леля просто да поправим това недоразумение с малко весело празненство, създадено да възвърне усмивките ни отново? Дали леля искаше да се извини от името на своя посредник? Надявах се да е така, трябваше да е така.

Изпитвах нетърпение да се впусна в градската безспирност. Досега бях прекарвала времето си единствено в малкото село, което както източник на спокойствие и много дни, обогатени с щури игри в житните поля, така бе изпълнено и със следобеди, прекарани в тайно желание да посетя леля и нейния забързан непредсказуем живот. Но всичко, което си бях представяла и бленувала, нямаше нищо общо с това, което видях, пристигайки в дома на леля Ерика.

Самата тя не изглеждаше по приказния начин, който бях съставяла в главата си. Лицето й бе красиво, но сега изглеждаше забулено от един невидим воал на печал. Торбичките под очите й подсказваха за много нощи, прекарани в безсъние, погледът й бе измъчен, сякаш носеше невидима тежест със себе си. Домът й наистина бе прекрасен, но някак пуст, неприветлив и загубил специфичното за всеки дом-уханието на живот. Когато слязохме от файтона, двете сестри се втурнаха една към друга и избухнаха в нестихващ плач. Аз застанах до мама, неспособна да погледна бляскавия образ в момент на пълна разруха. След като избърса сълзите си, леля Ерика ме погледна. В изражението й за миг се появи онази искра на заговорничество, онази бледа усмивка, която разказваше споделени истории в една всеобща фантазия. Тогава тя ме прегърна силно и това ми бе достатъчно да се почувствам окрилена от обичта й.

Следобедът прекарахме в спокойни разговори, седнали край маса, отрупана с множество лакомства. Макар на пръв поглед къщата да изглеждаше пуста, имаше любезна госпожица, която отговаряше за всички сладки изкушения, подредени във всякакъв род сребърни подноси. Докато отхапвах поредната бисквитка, слушах с интерес възрастните и техните сложни изречения, трудно смилаеми за детското ухо.

-Няма го… Пиша му със седмици. Затворя ли очи, виждам него. Вечер ушите ми кънтят от изстрели. А сега постоянно си мисля, че ако се върне, ще намери празен дом. Възможно е да сложи траурна дреха, преди аз да се наложи да го направя.

-Ерика, ще се върнем. Ще ни намерят работа и като я свършим, ще ни върнат. Работата ще ни направи свободни.

-А какво си мислиш, че ще направят с бебето и Сара, те не са работоспособни?- очите на мама се разшириха при изречените думи. Това беше моментът, в който нейното лице напълно изгуби цвета си, скри се и потъна в сянката на собствените си мисли.

Дните се стичаха, а животът в града ми се стори и по-монотонен от този на село. Мама се беше затворила в стаята си и не желаеше да говори. Държеше братчето ми и не позволяваше да бъде докоснато от никого другиго. Викаше и мен да сресва къдриците ми, да ми разказва приказни истории, но сякаш те бяха загубили своето вълшебство в момента, в който пристъпихме в сивотата. Ерика ме водеше на обширни разходки из Пловдив, но някак не усещах нейната магия на живо, а само в листовете хартия. По време на една следобедна обиколка тя ми призна, че мечтаела да стане детски писател.

-Но когато загубиш вяра в чудесата, изворът от думи пресъхва – каза ми тя.

Семейството ми потъна в печал. Най-странното бе, че вече срещах и не малко хора, които носеха същото нещастие със себе си. Тогава нямах представа как да опиша погледите им. Но сега, съзирайки ги отново в паметта си, те изглеждаха като омърсени създания, недоверчиви към света, с душа, пропита с отрова, от която с всеки изминал ден линееха. Кое ги бе направило толкова уязвими и мнителни, толкова самовглъбени и душевно омерзени? Трагедия бе настанала по цялата земна шир, а причината за това ми бе неизвестна.

Връщайки се към бездушното място, което обитавахме, си спомних за безгрижието на селските дни. Седнах на стълбището, водещо към моята малка временна килия и се замислих за дома. Потънала в непреодолима носталгия, не усетих как на вратата се почука.

Мустакатият господин, който се оказа брилянтен иконом, се запъти с тихи бързи стъпки към вратата. Видях как лицето му замръзна. Самата аз бях поразена от гледката на прага. Група полицаи с хладнокръвни лица бяха застанали пред дребния иконом и въплъщаваха безкомпромисния ред и готовността за безпощадни действия.

-Тук ли са Ерика Иванова, Сара, Аврам и Ела Мелер ?- попита единият.

Мустакатият господин стоеше пред тях, безмълвен, разкъсващ се вътрешен конфликт.

-Какво желаете, господа?- изникналата зад него Ерика, бе запазила убийствено спокойствие.

-Вие ли сте Ерика Иванова?

-Да- отговори с известно забавяне.

-Вие и Вашите роднини трябва да дойдете с нас. Съберете багажа от къщата си, защото вече нямате делегирани права над нея.

-Това не е възможно. Мъжът ми е български гражданин, къщата е негова собственост.

-Когато е заминал, той е завещал къщата си на Вас. Нямаме известие от него, но предполагаме, че е мъртъв.

-Това, че предполагате, не значи, че мъжът ми е убит – Ерика полагаше неимоверни усилия да задържи сълзите си.

-Започнете да събирате багажа си! Вие и цялото Ви еврейско семейство идва с нас!- заповедта отекна във всеки ъгъл на къщата.

Не знаех накъде ни водят, просто вървях и не спирах. Опитвах се да не се взирам в сълзите на майка ми, в отчаянието, с което притискаше мен и брат ми. В погледа на иконома се четеше: „Сбогом“. Поставиха ни жълти звезди, които макар да символизираха уникалността на небето, минувачите се взираха в тях, сякаш бяха извор на най-големите злини. Стигнахме внушителна училищна сграда. Полицаите ни заведоха в тъмно и задушно помещение и затвориха вратата след нас. Какво бяхме направили?

Забелязах, че в стаята имаше много хора. Редица мъже, жени и деца с жълти звезди изпъстряха това сумрачно пространство, потънало в мухъл и плесен. Седнахме на пода до другите и чакахме. Никой не знаеше какво. Светът бе потънал в неизвестност. Пазителите на народа се бяха обърнали срещу събратята си. Отечеството бе обърнало гръб на хората с жълтите звезди.

Чувах тих плач и тежки въздишки. Изведнъж стаята се изпълни със светлина. На прага на този своеобразен затвор се появи мъж в черно расо. Вратата след него се затръшна. Той застана пред масата народ с поглед, устремен и решителен.

-Аз няма да позволя никой от вас да напусне Пловдив. Където отивате вие, там отивам и аз- при твърдия му и непоколебим глас риданията замлъкнаха. Жени се стекоха и обсипаха ръката му с целувки. Той само улови крехките им рамене и обгърна треперещите им тела. Жълтите звезди започнаха да светят по-ярко, той вдъхна живот във всеки увехнал поглед. След известно време съзря и мен. Доближи се, седна на студения под и облегна главата си на влажната стена.

-Ще ни пуснат ли?-попитах тихо аз.

-Искаш ли да ти разкажа една история?- зададе неочаквано въпроса си, пренебрегвайки моя.

Но вече не исках да слушам истории за измислени светове, за герои, които спасяват света от кръвожадните злодеи, приказки за деца, които надвиват коварните вещици.

-Не.

-Защо?

-Защото повечето истории, които съм слушала, не са истински.

-Тази, която ще чуеш, не е обикновена история. Дали ще я приемеш за истина, зависи само от теб.

И той започна да разказва. Към мен се присъединиха и още слушатели. Потънахме в мелодичността на гласа му. Бавно затворих очи и започнах да изграждам сцена след сцена, герой след герой, но преди дългоочаквания завършек, в стаята настана тишина.

-И спасил ли е Мойсей евреите?- рязко попитах аз. Той само поклати глава. След известно време продума.

-Краят зависи от теб и вярата тук- посочи бързо биещото ми сърчице.

Изведнъж в тъмната стая нахлу полицай. Вратата остана отворена. Мълчалив, но ясен знак. Беше време да поемем път към неизвестното.

Баща ми ме пое в ръце и ме повлече към струпаната на прага тълпа. Загубих свещеника от поглед.

Приличахме на послушно стадо. Уплашено…примирено. В такива моменти страхът сковава готовността за действия. Надеждата е единственият ангел хранител. Но болката от прекършените й крила е непреодолима. С нея загива  душата.

Неусетно се озовахме на гара, чакайки влак, който ще ни отведе в неясна посока. Родителите ми бяха плътно до мен, създавайки щит срещу непредсказуема опасност. Изведнъж на гарата настана неописуем хаос. Влаковете пристигнаха.

Изникнаха офицери от всички страни. Един грабна ръката ми и ме повлече през тълпата. Крещях, правих опити да се отскубна от хватката му. Но беше прекалено силен.

-Сара! Сара!- баща ми тръгна след нас, но масата го повлече. Вече не го виждах. Сълзите се стичаха си, давех се от риданията. Чаках героя от приказките, но това бе реалността.

Натовариха ме във вагон с много деца на моята възраст. Скрих се в един от тъмните му ъгли. Обгърнах тялото си с ръце и положих глава на колене. Какво щеше да се случи с мен? Затворих очи и намерих своето спасение. Потопих се в края на недовършена история.

Представих си как с помощта на Бог, Мойсей разделя морето и отваря път за малки уплашени деца, сгушили се до треперещите си майки, на мъже, неспособни да повярват на чудото, на спасението, което им отваря портите на Свободата. Повярвах, че един ден историята ще оживее пред очите ми.

Изведнъж вратата на вагона се отвори. Отвън стоеше свещеникът. Зад него се бяха скупчили множество уплашени лица. Разпознах своето собствено семейство. Мама бе с протегнати ръце. Втурнах се към изхода, духовникът ми подаде ръка. Погледна ме и рече:

-Вече знаеш края на историята. Нашата вяра спаси всички- при думите му звездите се устремиха към необятната небесна шир.

 

 

 

0 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

март 2024
П В С Ч П С Н
 123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Ad
Ad