Днес Валери Петров, един от най-ярките представители на българската литература и на еврейската общност в страната, щеше да навърши 100 години. Напусна ни на 27 август 2014 г. на 94 години, но ни остави огромното си творчество, вярата си в доброто и посланието за толерантност и чувство за национална гордост.
Роден с името Валери Нисим Меворах, медик по образование, той открива своето призвание в литературата едва на 15 годишна възраст, за да се превърне по-късно в един от най-обичаните български автори – поет, сценарист, драматург, преводач.
Няма българин, който да не знае поне едно негово стихотворение. Той е сред най- продуктивнити творци, създал емоционални и докосващи душата произведения в различни жанрове – от детски приказки през драматургия и сатира до поезия. На него дължим запознаването си на български език с трагедията на Гьоте „Фауст”, а преводите му на Шекспир и до днес са ненадминати.
На 15 години Валери Петров издава първата си поема „Птици към север“, стихове печата през 1936 г. в сп. „Ученически подем“, а през 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север“ с псевдоним Асен Раковски.
Яркото му излизане на литературната сцена обаче е публикацията на цикъла стихотворения „Нощи в планината“ в списание „Изкуство и критика“ през 1940 г.
По-късно пише поемите „Палечко“, „На път“ , „Ювенес дум сумус“ , „Край синьото море“, „Тавански спомен“ и стихотворния цикъл „Нежности“ и много други.
От 1947 до 1950 г. Валери Петров работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. По-късно, завръщайки се в България, е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“, редактор на издателство „Български писател“ и народен представител в Седмото ВНС (1990-1991). Валери Петров е академик на БАН от 2003 година, вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради „Пет приказки”, номиниран е за Нобелова награда.
Неизменно верен на себе си, Валери Петров ще остане в паметта ни като един „Рицар без броня”, отправил с „Любов и нежност” посланието към обществото ни да бъде друго, ново, по-човечно и достойно.
„Аз съм човек на надеждата”, казваше големият български творец и хуманист.
Поклон пред паметта му!
