Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Теодора Дамянова, 9 клас, 134 СУ „Димчо Дебелянов“, гр. София

Историята на Аврам Меркадо Натан

 

 Сега, вече на 94 години, реших да разкажа за своите преживявания и тези на семейството ми в концлагера, намиращ се в Сомовит. Ако трябва да определя живота в лагера с една дума, то тя би била – жесток.

Роден съм и израснах в Русе, заедно с родителите ми, както и с двамата ми по-големи братя – Исая и Ариел. Майка ми София работеше в плетачната фабрика в Русе, а баща ми Мухамед беше един от най-добрите лекари в Северна България.

Животът ни беше нормален и спокоен, докато в края на май 1943 година не ни отведоха в концлагера, тогава всичко се промени.

Всяка вечер се правеше проверка и всеки път намираха някой “виновен” и го пребиваха пред строя. Беше ни много тежко. Гладувахме. Всеки път, когато ни носеха фасул-чорбата, можехме да преброим колко зрънца има.

Още в първите месеци от престоя ни в лагера бях загубил надежда, че някога отново ще бъдем на свобода, не вярвах, че може да ни се случи нещо хубаво. По това време всички от семейството ми ме успокояваха и ми казваха, че  пак ще сме свободни, окуражаваха ме да изтърпя всичко. Макар че и те преминаваха през същото, винаги мислеха първо за мен.

  • Лошо е, лошо е, синко, но трябва да търпим – ми повтаряше всеки ден мама.

Един от шивачите в лагера, който беше колега на мама от фабриката, беше човекът, заради  когото аз започнах да вярвам, че все някога ще успеем да се измъкнем. Прякорът му беше Бай Синто. Той и баща ми бяха много добри приятели още от деца, чувстваха се като братя. Семействата ни си бяха много близки и затова го познавах още от малък, и му имах доверие. С него всеки ден си говорехме, защото аз му бях помощник и му носех материалите, както и занасях вече ушитите дрехи на охранителите.

– Има ли някакви новини? – питах аз всеки ден.

– Да, сега ще ти разкажа всичко – ми отговаряше и започваше да разказва.

Понеже беше българин, той можеше да излиза от лагера за почивните дни. Прибираше се у дома при семейството си и като се връщаше в понеделник, ми разказваше за тях и за живота навън. Бай Синто имаше две деца, син и дъщеря, те бяха близнаци на моята възраст и се казваха Георги и Катерина. С дъщеря му всяка седмица си пращахме писма по баща й, в които тя ми разказваше какво е правела през седмицата и как са и минавали дните в училище. Аз, от друга страна, ѝ разказвах какво се случва в лагера, като пропусках жестокостите, за да не се разстройва много.

Понеже училището на Катерина беше на десет минути от лагера, тя всеки петък след училище идваше, за да изчака баща и да си тръгнат заедно. Докато Бай Санто си оправяше багажа, с Катерина си говорехме и се наслаждавахме на компанията си. Не бяхме много еднакви, тя – българка, много комуникативна и  винаги  заобиколена от хора, а аз – евреин, срамежлив и с не чак толкова много приятели, защото хората ме избягваха, за да си нямат неприятности. Но тя не беше като тях. Тя нямаше проблем с произхода ми и ме познаваше от малък. Макар и да бяхме толкова различни, по едно си  приличахме – обожавахме да прекарваме време заедно.

Беше изминала една година от престоя в лагера, през която животът ми се беше променил доста. Бях видях толкова много ужасни неща и мъчения, които помня и до днес, заради тях започнах да мисля по различен начин и да ценя всичко много повече. Макар и да се случваха такива ужасни неща там, аз всяка сутрин се будех с усмивка, и причината беше Катерина, която ме мотивираше и подкрепяше всеки ден.

В един петъчен следобед аз очаквах Кати да дойде.

– На пристанището има шлеп! –  извика тя, ужасена, тичайки към мен – страхувам се, че може да ви отведат някъде.

– Наистина ли? – в недоумение попитах аз и веднага хукнах към спалното помещение, за да погледна през прозореца.

Там наистина имаше шлеп. За първи път беше спрял на нашето пристанище. Казах на всички, макар и притеснени, започнахме да си събираме багажа и зачакахме. В лагера по едно време мина германски офицер с двама военни и после си замина. Започна да се съмва, но все още никой не беше дошъл да ни извика, затова отидохме да погледнем през прозореца и видяхме, че шлепа вече го нямаше. Опасността вече беше отминала. След като всички вече разбраха, че си оставахме там, някой започна да пее от и всички останали по него. Изиграхме и едно хоро. Селяните, които минаваха, даже и охранителите ни поздравиха.

  • Свестни хора ще се окажат – споделиха охранителите.

Няколко дена след това  в писмото си Катерина беше описала много подробно план как щяла да ме измъкне с помощта на баща си, и също ми беше написала, че не мога да ѝ откажа, колкото и рисковано да ми се струва.

Бях се съгласил, че ще се опитам да изпълня всичко от плана. След месец и две седмици проучване бяхме напълно готови. Бяхме решили да се измъкна  във вторник вечерта, затова Бай Синто беше казал на охранителите, че има нужда от помощта ми до много късно вечерта, за да успеем да си свършим работата навреме.

Планът беше да изляза през една дупка от задната част на ателието на Бай Синто. За щастие то беше  срещу главната сграда и близо до него нямаше охранители. В продължение на месец всеки ден по време на работа дълбаех по малко от стената зад един шкаф. Когато бях издълбал  дупка, достатъчно голяма, за да мога да мина през нея, с нож срязах парчето ограда пред стената. Бях спокоен, че нито аз, нито Бай Синто ще имаме неприятности заради дупката, защото охранителите никога нямаха за задача да охраняват отвън, на задната част на лагера.

Вече беше четири следобед и всичко вървеше по план, когато изведнъж се пуснаха сирени, което означаваше, че трябва да се съберем в строй. Аз бях в ателието и веднага хукнах натам, през цялото време си мислих, че са открили дупката в стената и са разбрали, че е моя и че ще ме убият пред цялото ми семейство и целия строй. След като всички се бяхме подредили, разбрахме че причината за тази суматоха е бягство на  Дейвид, момче, което ми беше съсед както тук, така и вкъщи. Бяха го забелязали, когато вече беше прескочил оградата и бягаше.

За да са сигурни, че не е избягал още някой, ни преброиха няколко пъти. Останаха няколко охранителя да ни пазят, а другите отидоха да обикалят, за да го намерят.

Разпръснаха се и започнаха да обикалят от външната страна на лагера. Когато забелязах това, започнах много да се страхувам и изведнъж се чуха викове, идващи отвън. Звучаха много ядосани.

– Те са я намерели – прошепнах си тихо аз.

-За какво говориш ?  – учудено ме попита Исая. – Какво си направил?

–  Ъъъъм, нищо – прошепнах аз, –  сам си говоря.

Пазачите се върнаха в лагера и тръгнаха към ателието. Оттам извикаха Бай Синто и го доведоха при нас.

  • Кой ще си признае ? – попита старшият охранител.

Никой не посмя да помръдне или пък дори да каже нещо.

  • Ами добре, аз ще сам ще разбера кой е – провикна се той.

Започна да обяснява, че трябва да е някой, който има достъп до там, някой,  който всеки ден е там, и някой, който е дете или жена, защото дупката е твърде малка, за да  мине мъж. През цялото време, докато говореше, аз се потях от притеснение и страх, започнах и да треперя.

Зад мен се появи Бай Синто и ми каза да се успокоя, защото се издавам с тази пот и треперене. И точно тогава дойде пред мен старшият офицер. Усмихна ми се и изкрещя:

  • Излез пред строя! Веднага!

Излязох с насълзени очи.

  • Ти отивай при него – каза на Бай Синто, – защо си говориш с него?

Докато стоях там, без да кажа и дума, просто наблюдавах как майка ми едвам се сдържа да не се разплаче, единственото, което я държи, е това, че може да я убият.

– Ти си този който я издълба, нали ? – попита ме охранителят.

– Не, не е той – провикна се Ариел, преди аз въобще да помисля какво да кажа – аз бях.

– Аз обаче знам, че е той – потвърди старейшината, – наблюдавам го от много време, исках да видя докъде ще стигне.

Той заповяда на другите охранители да ме заведат в мазето. И точно когато те ме задърпаха натам, пред оградата на лагера спря полицейска кола, а от нея излезе  офицер, който носеше писмо, в което пишеше, че войната е приключила и че вече сме свободни. Никога не съм се чувствал по–щастлив, никога.

След няколко часа вече бяхме откарани в Плевен, а там ядохме толкова хубава доматена супа,  която винаги ще помня.

Понеже нямахме пари, се наложи всички  да започнем да работим, включително и аз, нищо, че бях само на петнадесет години. Семейството на Кати ни приюти, докато си стъпихме на краката.

След няколко години всичко вече беше наред. Вече бяхме осъзнали, че сме свободни. Бяхме се установили и живеехме нормално. Записах се да уча и станах строителен инженер.  Катерина също се изучи и  се оженихме. Преместихме се и си създадохме собствено семейство.

Вярата е това, което ме спаси, без нея нямаше да съм тук, сега. Не спрях да вярвам, че ще бъда свободен. Благодарение на вярата аз продължих напред и не заседнах в спомена за жестокостта.

95 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

април 2024
П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930  
Ad
Ad