Поклон пред паметта му!
НА БОТЕВ
Наистина ли си на двадесет и осем?
Наистина ли, млад и омагьосан
от своята любов необяснима,
гладуваш във оная люта зима
и правиш триста върли поразии
на българските влашки чорбаджии
и пиеш вино и захвърляш чаши
по хилядите патриоти наши,
дето могат само да говорят
и не могат само да се борят.
А ти си млад, на двадесет и осем.
Но в теб въпроси страшни се кръстосват,
във теб изгаря и във теб се ражда
космична мъка и космична жажда
и ти, прогледнал чак отвъд, далече,
мълчиш и пишеш сам:
„Настане вечер…“
А ти си нежен и сантиментален
във този век ужасен и брутален.
Навярно там, на другата планета,
ти би възпявал своята Венета,
не би така отчаяно се люшкал
между стиха и сабята хайдушка,
защото няма никаква причина
освен една със името
Родина.
Кажи ми, в таз борба тъй страшно кратка
наистина ли и смъртта е сладка
и там, сред пролетните горски листи,
наистина ли ти не се замисли
поне за миг, поне за малко време,
че жив ще бъде този, който дреме,
а ти ще бъдеш мъртъв и безчувствен
и после вълк…
И самодивски устни…
Не! Ти си мислил.
Ето писъмцето,
което почва с „Мила ми Венето…“,
което свършва не със вик, не с дума,
а с парещата песен на куршума.
И тази песен, чувствам, продължава
да ни окриля или натъжава.
Макар и страшна, и макар опасна,
тя все пак е наистина прекрасна,
от смърт родена – тя е вече жива
и знам, абсурдно е, но е щастлива,
защото няма никаква причина
освен една със името
Родина.
1968
Недялко Йорданов
