122 години от рождението на големия музикант
В съкровищницата на българската музикална култура едно име свети с незаличим блясък. Панчо Владигеров. Композиторът, който създаде и завеща на България неоценимо духовно наследство. Създадената от него нова владигеровска епоха довежда до процъфтяването на националната ни композиторска школа.
На 13 март през далечната 1899г. в Цюрих, в семейство на интелектуалци, се раждат двама близнаци Панчо и Любен. Още докато са малки, семейството напуска Швейцария и се мести в България и заживява в Шумен. Вероятно от родителите си двете момчета наследяват любовта към музиката. Панчо още от съвсем от малък показва музикалните си заложби. Първата учителка на бъдещия велик композитор е майка му, а по-късно обучението му е поето от преподавателката Павла Жекова. Тя е очарована от таланта на младия българин, който едва 8-годишен участва в концерт пред публика.
През 1908г., трагедия сполетява семейството – умира бащата. Отговорността за Панчо и брат му пада изцяло върху плещите на майка им. Семейството се мести в София, където младият творец започва да учи в Музикалното училище. Един от учителите му там е най-изявеният български композитор Добри Христов. Именно високото образование и добрите основи, които Панчо Владигеров получава в София, се оказват един от ключовите елементи в бъдещото му творческо развитие.
Следват години зад граница. По предложение на френския цигулар Анри Марто, музикантът заминава за Германия, където постъпва в Берлинската консерватория. След 2 години усилен труд е приет във Висшето музикално училище в немската столица. Завършва го с пълно отличие, а талантът му е признат от много негови колеги и преподаватели.
Още в студентските си години Панчо Владигеров нееднократно участва и печели престижни международни конкурси. Когато Първата световна война е към своя край композиторът, връщайки се в България заедно с брат си, трябва да отслужи военната си повинност. Той се присъединява към военния симфоничен оркестър и по този начин остава далеч от сраженията на фронта. Продължава да работи, да живее и да композира, като до 30-те години на миналия век написва много и разнообразни произведения.
Докато е за кратко в България, Панчо Владигеров се среща с Екатерина Жекова – дъщеря на учителката му по музика. Двамата се влюбват и през през 1930г. се женят., след което заминават за Берлин. Положението в Берлин обаче е по-различно от преди. Нови, по-крайни партии започват да намират пролука към властта и печелят благоволението на народа. Антисемитските наклонности стават реалност и маестро Владигеров, бидейки частично от еврейски произход, решава да се върне в България.
В София той лесно си намира работа като учител в Музикалната академия и преподава там в продължение на 40 години. Много български таланти правят първите си стъпки именно под ръководството на Владигеров. В годините до края на Втората световна война, авторитетът на маестрото се издига до световни висоти. Той е член на съвета на Международното сдружение на композиторите, в който е и небезизвестният Рихард Щраус. След 9 септември 1944г., той продължава с музикалната дейност и често е член на комисиите в състезанията за певци и инструменталисти. Представлява България на много международни конференции и комитети, които защитават мира. Междувременно продължава да работи като преподавател в Академията, като обучава родни таланти като Парашкев Хаджиев, Александър Райчев, Пенчо Стоянов и др.
От големия брой произведения на Панчо Владигеров, писани в продължение на повече от шестдесет години и обхващащи всички области на музиката, е достатъчно да се споменат само някои. Ярко псе открояват : рапсодията „Вардар“, баладата „Луда гидия“, писана по произведението на поета Пенчо Славейков, операта „Цар Калоян“, балета „Легенда за езерото“ и много други.
Маестрото си отива от този свят на 8 септември 1978г. в София. По негова воля къщата му остава музей и до днес. Националната музикална академия и НУМСИ в Бургас с чест носят името на големия композитор.
Източници: https://bulgarianhistory.org/, https://school.misterj.eu/
