Виза „живот“
През периода 1941- 1943 година хитлеристкия обръч се стeгна около Европа. В този обръч бяха Франция, Полша, Унгария, Румъния и разбира се България. Това е времето, в което хиляди хора бяха подложени на гонения, унижения и изтребление, само защото са евреи. Един след друг се приеха закони, ограничаващи елементарните човешки права на деца, жени, старци. Германският пълномощен министър в София – Адолф Бекерлебе недоволен от издаването на транзитни визи, с които много евреи преминаваха транзитно през нашата страна. Той лично настоя пред българското правителство да се прекрати тази дейност и получи изрично уверение, че искането му ще бъде изпълнено. Бекерле самодоволно се похвали в Германия, че България ще отказва транзитното преминаване на еврейски бежанци от разни страни на Европа.
В това изпълнено с обществени катаклизми, неизвестност и динамични обрати време,всеки ден ходех на работа в сградата на БАН на пл. „Народно събрание“, където Консулско-стопанската дирекция заемаше две партерни стаи от лявата страна на главния вход, а от дясната му страна на първия етаж бе кабинетът на министър-председателя и министър на външните работи проф. Богдан Филов.
В ранното утро на 12 август 1941 година директорът на Консулско – стопанската дирекция пълномощният министър Никола Пецев ме извика в кабинета си.
-Седни Златаров, имаме да обсъдим нещо много важно. Приготвил съм
писмо, което ти ще занесеш в Дирекция на полицията, отдел Държавна сигурност. В това писмо съм написал, че само министерството на външните работи ще разрешава транзитните визи на лица от еврейски произход. Разбира се ти много добре знаеш, че това е в пълно противоречие с разпоредбите, но трябва да го занесеш….
След тези думи чувах как гласът му се лееше монотонно, тихо в стаята, думите минаваха през мен без да ги осъзнавам, защото сърцето ми лудо биеше и не можех да кажа от страх ли, от гордост ли, че точно аз ще съм човекът, който се изправя срещу безумието и чудовищната жестокост на властимащите. Давах си ясна сметка колко е голям риска, който поема господин Пецев, но и ние като негови служители също носим отговорност за опита си да саботираме правителствените нареждания. В момент, когато министър председателят Филов праща ултиматум на софийския митрополит да прекрати дейността си срещу антисемитския закон, защото в противен случай ще бъде арестуван, директорът на Консулско – стопанската дирекция пълномощният министър Никола Пецев си присвои правото да издава транзитни визи на евреи, преминаващи през България.
-Разбира се, ще го занеса. Няма нужда да Ви казвам какво означава всичко
това, както за Вас самия, така и за нас тримата. Дълбоко в сърцето си ние сме направили своя личен избор и донякъде съм доволен, че поемате този риск. – отговорих с дрезгав от обзелото ме вълнение глас.
Нямаше нужда от повече думи. Станах и излязох от стаята. Оставих господин Пецев загледан през прозореца. Вървях бавно през стаята, от която бяхме разрешили незнайно колко транзитни визи на хора, бягащи от газовите камери, мислех как трябва да се държа, когато вляза в Дирекция на полицията. Дали смесицата от бушуващи чувства няма да ми изиграе лоша шега? Ще запазя ли нужното хладнокръвие и професионализъм при изпълнението на необикновената задача? Изгледах Никола Ванчев и Хари Левенсон, които работеха на бюрата си и казах:
-Колеги, налага се да отида до Дирекция на полицията – и спокойно излязох с писмото, което изгаряше гърдите ми.
Върнах се и седнах на мястото си. Колегите ме гледаха с погледи, в които се четеше едновременно въпрос и напрежение. Не можех да мълча и тихо казах:
-Ние ще продължаваме да издаваме визи на всички, които имат нужда от тях. Аз съм сигурен в правотата на дейността си и отказвам да мисля за последиците.
Без да изчакам да чуя какво ще ми кажат двамата мъже погледнах в очите Левинсон и му казах:
-Поне ти не подписвай визите! Ако ни хванат, всички ще изгорим, но за
теб е още по – страшно, ти си достоен човек, но прекрасно знаеш какво е положението на евреите.
-Не мога да понеса унищожението на човешки живот без причина. Не искам
един ден съвестта да не ми дава мира, че съм можел, а не съм спасил хора в смъртна опасност. Ако доживея подходящ момент, в който няма да се страхувам за живота на децата си и всички мои близки, ще мога да споделя с чувство за изпълнен дълг какво сме направили заедно с вас в името на спасението на човешкия живот – отговори с тъжна усмивка той и продължи дейността си.
Всеки ден от работата ни бе съпътстван от риск да се разкрие нашата тайна дейност. С почти стандартен текст ежедневно идваха молбиот евреи за разрешение да дойдат в България на туризъм, да подишат малко морски въздух, докато успокоят нервната си система,често бяха свързани с бизнес.
Политическата обстановка в България и Цяла Европа се изостряше. Получи се дипломатическа нота от правителството на нейно Величество, в която британските власти се обръщат и много настойчиво молят българската страна да прекрати вече окончателно транзита на евреи към Палестина. След „любезната“ молба на Великобритания пристигна и „нелюбезна“от Германия.Правото на Министерството на външните работи да издава визи без одобрението на „Държавна сигурност“ бе отнето. Това не прекрати рискованата ни дейност.
Приписвайки си заслугата за осуетяването на транзитно преминаване през България на лица от еврейски произход германският пълномощен министър в София не подозираше, както и министър-председателят и министърът на външните работи Богдан Филов, че през същото време ние от Консулско-стопанската дирекция на МВнР продължаваме да разрешаваме транзитното преминаване на лица от еврейски произход през България за Палестина.
Нашата дейност беше успешна, защото криехме от всички с какво се занимаваме. Семействата и приятелите ни не подозираха, че пренебрегваме разпоредбите и прокарваме пътя на спасението за хиляди невинни хора.
Един ден при мен в канцеларията влезе тогавашният пълномощен министър в Букурещ Стоян Петров Чомаков и едва не ни издаде.
-Здравейте господин Златаров! Как сте, как вървят нещата в службата? -Здравейте, господин Чомаков! Работим, всичко е спокойно.
-Сърдит съм Ви, защото не издадохте транзитна виза за мой познат евреин. Аз очаквах, че няма да има проблем, но визата беше отказана.
Седях на стола си и усещах как кръвта ми нахлува в главата ми. Полазват ме особени тръпки и тънка струйка пот се спуска по гърба ми. Ами сега, какво трябва да му кажа? Дали не подозира нещо? Дали е ходил да пита в Дирекция на полицията защо е отказана визата? Изкашлях се, за да прочистя изсъхналото си гърло и спокойно, според мен, отговорих:
-Извинете ме, господин Чомаков, не помня имена, но мога да Ви уверя, че на никого не е отказана виза.
-Грешите, Златаров! Визата беше отказана и затова подхванах темата.
-Спомняте ли си кога и как е изпратена молбата?
-Изпратена е с шифрована телеграма.
-Вие знаете много добре, че шифрованите телеграми след дешифровката се докладват на главния секретар и последният, знаейки забраната, е отговорил отрицателно.
-А сега какво можем да направим? – запита озадачено господин Чомаков. Долових в гласа му нотка на надежда.
-Изпратете открита телеграма, която ще се получи в нашата служба и ще получите исканото разрешение.
-Благодаря за съвета, ще се възползвам от съвета Ви! Довиждане, радвам се, че си поговорихме!
Изпратих господин Чомаков и след като затворих вратата зад гърба му избърсах с облекчение потното си чело. Представях си какво щеше да стане ако бе отишъл първо при главния секретар. Ние щяхме да бъдем разкрити и унищожени. Не просто уволнени, щяхме да изчезнем от лицето на земята и с нас и семействата ни. С голямо облекчение седнах на бюрото си и…… продължих да продължавам да издавам и подписвам транзитни визи за всички евреи, които подаваха молба за тях.