София Симеонова , Втора английска езикова гимназия „Томас Джеферсън“
Звездата
Тази история съм я слушала многократно от баба ми – как по време на войната, онази Втората световна – с нейната приятелка Роза носели една и съща звезда.
Първоначално не й обръщах внимание. Не ми бе интересно да слушам старите й истории. Но все пак бях запомнила някои неща.
Знаех, че с приятелката й, с която са били от ранно детство, са израсли заедно в центъра на София. Родителите, били приятели и си ходели често на гости, а децата – баба ми, Роза и още няколко момичета – играели. Основно с парцалени кукли, които си правели сами. Всичко било „в реда на нещата“, както баба обичаше да казва, до момента, в който майката на Роза и пришила една парцалена звезда на роклята. Баба, веднага я забелязала и й се приискало да има същата. Това щяло да бъде знак на тяхното приятелство. Ей така, да си ходят двете с Роза с по една звезда от различни парцали, забодени с безопасни игли на блузите им. Затова първоначално баба си изрязала една от хартия. И така се прибрала вечерта у дома.
И тогава станало, каквото станало. Баща й – известният фабрикант на мебели в цялата страна Стоянов, естествено научил от жена си как се е прибрала малката Севастия (баба ми), у дома….
След вечерята, винаги превръщана в семеен ритуал на яденето и общуването в семейството, той извикал малката и все още нищо неподозираща Севастия в хола. Седнал на неговото си кресло, отпил от чашата с френски коняк и се чудел как да започне сериозния разговора с дъщеря си. Баба, естествено нищо не подозирала. След много години ми разказваше как тази вечер очите на фабриканта Стоянов били много ясни, сини като езеро и много, много тъжни. Как ли е обяснил на единственото си, дълго чакано и трудно родено малко момиче, че светът се е побъркал, че някъде не особено далече се води война и някой е решил да бележи евреите със…. звезди…
Баба Сийче обаче разбрала все пак, че нейната игра със звездата на Роза никак не е игра, а нещо много сериозно. Защото баща й много рядко говорел с нея като с възрастен човек. До детското й съзнание стигнало все пак, че всички сме хора, но един лош човек е решил да направи нещо много лошо на едни други хора. Всъщност те нищо не са му направили, но той решил да ги праща из концлагери и да ги унищожава. Нито фабрикантът Стоянов се задълбочил в същността на проблема, нито малката Севастия питала…..
Но обещала да не прави повече щуротии и да „не взема назаем“ звездата на Роза. А Роза, милата, ставала все по-тъжна и по-мълчалива. Затворила се бе в себе си. Съпругата на фабриканта Стоянов и други жени ходели незабележимо вечер при семейството и им носели по някоя и друга торба с храна, зеленчуци, мляко и яйца. Не че били бедни, но напоследък бизнесът на баща й – известен столичен златар, никак не вървял. А майка й избягвала да излиза и да разхожда звездата си. Цялото семейство били унили. От предишната им ведрост не останало и следа.
Баба ми обаче все пак имала една своя, резервна звезда, изрязана от жълт парцал и си я слагала с две безопасни игли, дори когато се разхожда сама из улиците. Хората, които я познавали като дъщерята на фабриканта Стоянов, я гледали ококорени из улиците, а тя се усмихвала гордо и широко. Мисълта, че носи знака за приятелство до сърцето си, я карало да вярва, че те двете никога няма да се забравят. Поне така си спомняше.
В един ден семейството на Роза трябвало да напусне София направо внезапно. Роза успяла да притича до къщата на Севастия и да й каже едно „довиждане“. Нямала представа нито къде отиват, нито защо трябва да напуснат красивата си къща. Двете приятелки дълго плакали хванати за ръце и спомнящи си всички прекрасни моменти, които са преживели заедно. Обещали си винаги да ги пазят в сърцето си. След много години, когато войната била свършила, баба ми се омъжила, родила мама и продължавала да живее в част от къщата на фабриканта Стоянов. Другата, по-голямата част била национализирана от „народната власт“. Спасила част от мебелите на покойния си вече баща и най-много се радвала на онова, неговото кресло, в което се опитал да води един от малкото си сериозни разговори с нея – за звездата на Роза.
Един ден на вратата се позвънило и пред нея стояла самата….. Роза. Баба Сийче едва я познала. И Роза била вече зряла жена, отдавна живеела в Израел, но събрала сили да се върне по родните места и да види стари приятели. Двете жени се прегръщали и плакали дълго, спомняше си баба ми. Държали се за ръце и не искали да се пуснат. Разказвали си за живота, щастието, трудностите през които са преминали и двете.
Роза и семейството й бяха оцелели все пак през войната. Познат полицай ги беше изпратил „по разпределение“ в едно малко планинско село, някъде в Стара планина. Така ги беше спасил – забравени от всички и най-вече – от преследващите евреите. След войната семейството на Роза емигрирало в Америка, после отишли в Израел. Трябвало да минат много години, за да може да се върне в България.
Била донесла и подарък на приятелката си – една звезда. Еврейска. Този път обаче не от жълт парцал, а от злато. Красива и тежка. За да благодари на малката Севастия за приятелството от детството. Когато баба ми, в края на живота си, вече усещаше, че е пътник, повика мама и мен на сериозен разговор. Седеше в бащиното си кресло. Вече се губеше в него, тялото й ставаше все по-малко с годините, все по–слабо се притегляше от гравитацията. Но пък очите й бяха запазили момичешката си палавост. Същата вечер дълго ни говори за приятелството, за другите ценности в живота, за себе си.
Ние с мама седяхме мълчаливо, защото виждахме, че има нужда да излее душата си, вероятно като за последно…. По някое време посегна към една малка жълта торбичка от кадифе, която дори не бяхме забелязали до този момент. Оттам извади звездата. Красива звезда, гравирана, златна. Подаде ми я на мен, не на мама. Аз се смутих отначало, но разбрах замисъла. Мама беше изградила вече приятелствата си под зоркото око на баба Севастия. Сега беше мой ред – да намеря пътят към приятелството и да го изпитам из основи.
Затова звездата от еврейката Роза, подарена на баба ми Севастия се оказа при мен.
Беше мой ред да я пазя – като спомен, за смисъла на тази прекрасна дума „приятелство”.
И да разкажа…
