История на Доброто
Срещам се у много хора. Когато съм в тях те са съпричастни към болката на другите, винаги са готови да помогнат на отсрещния. Виждам света по различен от вас начин – не във фигури и цветове, а го оценявам в дела и думи. Усещам как мога трайно да променя един човек, по начин, по който той ще даде собствения си живот, за да спаси този на ближния, ще го закриля дори по този начин да се наложи да се изправи лице в лице с опасността. Какво съм аз ли? Аз съм нещо, което сигурно и у теб има – доброто. Сега ще ви разкажа една история във времето на Холокоста, за да ви покажа на какво съм способно…
Лизел сънуваше своята приятелка – Анне, която преди да започне войната виждаше всеки ден. Сега тя изглеждаше тъжна, уморена, безсилна, гладна. Беше впила дълбоките си кафяви очи в своята приятелка и безмълвно я молеше за помощ. Лизел не знаеше как ще й помогне, не знаеше къде се намира Анне, нито дали е жива, само безгласно, насън, обеща да й помогне… Нямаше и напредстава колко близо, всъщност, беше Анне в този момент – плаха, сама, безпомощна, седяща и чакаща човек с игла да я бележи завинаги с номер, който да й напомня, че е различна.
Семейството на Марк живееше в Германия, когато на власт застана Адолф Хитлер. Баща му – Хайнрих, беше коминочистач, а майка му домакиня. Сестра му- Лизел, беше красиво дванадесетгодишно момиче. Семейството живееше в провинцията. Наскоро беше започнало строенето на много постройки, които не изглеждаха привлекателно, нито годни за живот, но пък винаги успяваха да уловят любопитството на малкото момиче, което постоянно задаваше въпроси на баща си – за какво служат тези ,,странни къщи”. Баща й може би знаеше отговора, но пък беше по-лесно да се усмихне на чистите детски очи и да не казва нищо.
Напоследък политическата обстановка в страната и извън нея беше напрегната. Странен смут беше обзел провинциалния район. Хайнрих предусещаше, че скоро ще се случи нещо и то няма да е добро.
Небето ставаше все по-мрачно с всеки изминал ден и макар семейството да живееше спокойно, то не можеше да повярва на новините, които чуваше всеки ден. Нечовешки деяния обхващаха все повече страни. Светът сякаш придобиваше все по-свиреп вид. Беше установена политика на антисемитизъм.
Марк беше дете, което винаги се е застъпвало за другите. В училище го учеха , че евреите са лоши и не трябва да живеят, но той не вярваше на това. Как можеше някой да бъде лош, само защото е това, което е, само защото е евреин и не отговаряше на разбиранията за ,,чистата нация”. ,,Това, че си различен, не те прави лош.”- винаги му повтаряше неговата баба, а сега и той на малката си сестра.
През един ветровит ден пощальонът почука на вратата на семейството. Носеше писмо, в което се казваше, че Хайнрих трябва да се включи във войната. Той не се възпротиви. Нямаше какво да направи, никога не бе толерирал насилствената политика спрямо ,,различните” хора, а сега трябваше и да остави живота си на бойното поле, заради решенията на някой друг. Жена му и Лизел се разплакаха.
Преди да замине Хайнрих каза на своите деца:
– Знайте, че само доброто, човечността, разумът ни отличават от свирепите зверове, ако и тях загубим, значи вече не сме хора, а сме се превърнали в диви животни!
Лизел и Марк прегърнаха баща си с очи, изпълнени с интерес и любопитство. В този ден и двамата пораснаха, не физически, а духовно. Превърнаха се в хора, които имат разум и носят доброто в себе си.
След няколко дни Марк се събуди от шумът на камион. Той погледна към прозореца и видя, че камионът се движи към полето, оградено с бодлива тел, което имаше бараки – кални и мръсни. Макар семейството му да не живееше много далеч от това поле, не се виждаше какво разтоварват камионите, които преминаваха все по-често. Предполагаше, че животни, защото условията изглеждаха по този начин. Въпреки крехката си възраст, Лизел често изпадаше в дълбоки размисли: ,,Не разбирам защо някой, който има власт се разпорежда със съдбата на други човешки същества.” – тя визираше нечовешките гонения на евреите. Сякаш бяха виновни за това, че не са германци или че са различни.
Веднъж Марк и Лизел отидоха на разходка в гората, но доста се поотдалечиха от своя дом. Нямаха точно определена дестинация, към която се бяха отправили, но и двамата знаеха къде отиват. Любопитството в тях преливаше, а преминаващите камиони се увеличаваха с всеки изминал ден…Озоваха се пред ограда. Усетиха смразяващ полъх. Стояха пред ужасяваща гледка – лагер, в него безброй фигури: мъже, жени, деца, слаби и безсилни, облечени в големи раирани дрехи, подобни на пижами, мръсни и тъжни, те обикаляха и работеха по цялото място. Над самия лагер се извиваше гъст облак от черен дим. Двете деца стояха като заковани. Марк забеляза, че под оградата има изкопана дупка. Лизел чу странен шум, идващ от вътрешната част на гората, недалеч от тях. Децата се озърнаха притеснени, но все пак решиха да отидат да проверят. Малка фигура , облечена в бяло и синьо започна да бяга от тях, но толкова немощна, че се спъна в дългите си крачоли и те я настигнаха. Приближиха се и фигурата се обърна към тях. Лизел беше смаяна. Това беше Анне. Анне я погледна, невярващо, после се приближи плахо, прегърна я през сълзи, молейки се да не я предават. Лизел и Марк веднага се съгласиха, нямаше как да предадат своята приятелка. По възможно най-внимателния и предпазлив начин те се върнаха у дома през гората. Скриха Анне в мазето и й донесоха храна и дрехи. Тя не изглеждаше както преди. Къдриците й вече ги нямаше, а блясъкът в очите беше угаснал.
Лизел и Марк трябваше да кажат на майка си. Когато го направиха, тя много се притесни. Не знаеше как да постъпи. Знаеше, че да укриваш някого е много рисковано и опасно. Беше чувала такива истории и цели семейства бяха арестувани дори убивани. Тя реши да бъде смела. Каза на своите деца, че винаги трябва да са съпричастни към болката на другите. Слязоха в мазето и там майка им показа малка вратичка, през която можеше да мине един, водеща до помещение, в което настаниха момиченцето. То беше уморено и бързо заспа.
Всеки ден Марк и Лизел отиваха при нея и тя им разказваше за ужаса, който евреите, всички различни, тя и нейното семейство преживяват. Разказа им и затова как майка й, която била чистокръвна германка можела да остави своето семейство, но децата трябвало да бъдат взети тъй като баща им е евреин, нейната майка все пак не изоставила семейството си. Анне описваше страшни неща, неща които са сполетяли още много – хора отиващи да вършат някаква работа, но така и не се връщат, липсата на храна, многобройните убийства, непрестанното насилие, болезнената раздяла на семейства, на малки деца от техните родители, на влюбени, на приятели.
Веднъж на вратата се почука. Беше войник, дошъл да проверява мазето на семейството. Майката остана спокойна като се молеше наум. Слязоха в мазето, но Марк бързо се беше сетил да премести сандък с орехи върху вратичката и тя остана незабелязана.
Не след дълго Анне стана като част от семейството, въпреки че трябваше да се укрива. Чувстваше се благодарна на своята приятелка, че не я е предала и на семейството, че я е приело, макар огромната опасност, на която са се възпротивили. Винаги, когато Анне им благодареше, те й отговаряха с думите, че за да бъдеш човек най-важното е Доброто в теб никога да не си отива.
Бях съгласно с тези думи. Всъщност, съвсем самичко аз не бих се справило срещу цялото зло. Единственото нещо, от което То се нуждае, за да триумфира, е добрите хора да не правят нищо. Когато сме заедно и аз ви обединявам, когато не сте разделени и се защитавате – така сте най-силни. Затова моля ви, винаги ме носете в сърцето си, аз не съм слабост, а сила. Давам ви силата да се противопоставите на разделенията, които някой ви налага, да бъдете смели и достойни хора.