Център за еврейско-българско сътрудничество

Андрей Лумбев, 10 клас, Профилирана гимназия „Христо Ботев“ – гр. Дупница

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“ – фрагменти от спасението на една мултивселена

Историята не е обикновен разказ за отминалото. Тя е колективната памет на човечеството. Паметта не е нещо линейно, нито нещо с права форма. Прави форми има само във въображението. Кривините изпълват света. Всички пътища са криви. Да, „пътища“, а не „път“, защото пътят не е един, има много пътеки на съдбата. И на спомена. И невинаги, да не кажа (почти?) никога не завършваме на пътя, от който сме тръгнали. Пътищата се преплитат в лабиринт. Лабиринт на живота. И на паметта. А в този лабиринт има толкова много истории – красиви, изящни, пасторални пейзажи, но и грозни, мрачни, диаболични картини. Бяло и черно. И безброй други цветове. И много нюанси на сивото…

     Холокост. Шоа. И двете думи в етимологията си се свързват с разрушението, опустошението. С огъня. Но не Огънят на Сътворението, Нетленният пламък, Духът Божи и т.н. А Огънят на разрухата, на смъртта. В историята обикновено нещата не са черно-бели и не можем да посочим виновни или невинни, добри или лоши „герои“. Но когато говорим за масов геноцид от такъв мащаб, няма как да останем безучастни слушатели. Както пред ужаса на този мрачен период от историята на света десетки български политици, общественици, интелектуалци, духовни водачи и обикновени хора не са останали безучастни свидетели…

Франция, Париж, 1940 г., Българската легация

     На задната врата се похлопа. Бяха двама – мъж и жена. Представиха му се – Давид и Ребека. Боян Атанасов веднага разбра какво се случва. Неотдавна се бе случило немислимото (или по-скоро нежеланото, но предусещано отдавна) – нацистите бяха превзели Париж и Хитлер бе позирал победоносно с доверените си хора пред Айфеловата кула. Една от многото жестоки подигравки с французите (не че и те не подиграваха немците в едни други времена, но прекалено наподобяващи сегашните). Атанасов далновидно беше изпратил семейството си обратно в България. Но той самият не можеше да си тръгне поради своите задължения и беше тук – в окупиран Париж. Нацистите (той правеше разграничение между „нацисти“ и „немци“) не ги закачаха много-много, но и не си поплюваха, ако се наложеше. Но към евреите (и към други свои самосъздадени врагове и „разгнетители на свещената арийска раса“) бяха безмилостни. На Боян му беше пределно ясно какво правят тук Давид и Ребека.

  • Можете ли да ни помогнете да стигнем България? – попитаха те.

Да стигнат до България… Трудно начинание! За да стигнат дотам, трябва да минат с влак през Германия и нейните съюзници. Беше невъзможно човек да си помисли, че Райхът ще позволи подобно нещо! Нито българският посланик ще му позволи подобно опасно начинание. Но как да им откаже? Та те бяха хора, човешки същества, нуждаещи се от помощ! Успокои ги и им обеща помощ. Но на тях им трябваше и друго.

  • Можем ли да останем в посолството? В Париж е опасно за такива като нас – каза Давид.

     Разбира се, че беше прав. Ако останеха, скоро нацистите щяха да ги отведат. В лагерите… Нюрнбергските закони маршируваха заедно с Вермахта из цяла Европа и терорът над Аврамовия народ се разпростираше от Третия райх към новоприсъединеното „жизнено пространство“. Не можеше да се допусне това да се случи с Давид и Ребека.

  • А, и последно – казаха, тъкмо когато тръгнаха да излизат. –Имаме и приятелски семейства, пак евреи, и те се нуждаят от помощ.
  • Колко са? – попита Атанасов.
  • Около 20.

     20! Как щеше да ги скрие!? Едно бе да прикрие двама души, друго – 20 семейства! Но не можеше да им откаже. Гледаше към умърлушените им лица и уплашените им погледи. Там се четеше истински и неподправен страх, необременен от никакви желания за пари и власт и страх от загуба на имущество или нещо подобно. Това бе страх от смъртта… Трябваше да се действа. В този момент Атанасов забрави, че е дипломат, че има кариера. И най-важното – че има семейство, което го чака в България. Но трябваше да се действа. Той беше готов да наруши човешкия закон, за да спази неписания морал.

     Списъкът беше готов. 97 – толкова бяха имената. Не бяха само евреи. Имаше и немалка група българи – интербригадисти от гражданската война в Испания. След победата на Франко тяхната съдба нямаше да бъде много по-различна от тази на евреите. Без оглед на политически пристрастия Атанасов беше взел и тези клетници под крилото си. А какво ли не беше направил, за да успее да помогне и на евреите, и на своите сънародници – беше размесил имената на евреите сред тези на българите, та да не се набиват на очи, беше побългарил някои еврейски имена. За да опази легацията и най-вече намиращите се в нея евреи и българи от нахлуване на нацисти, той беше нарисувал знамето на България на един лист и беше написал на немски „българска територия“ и беше закачил листа на входната врата на посолството. Доста крехка защита срещу Гестапо. Но проработи. Едвам беше убедил управлението в Париж да разреши пътуването. Бяха разбрали, че в списъка има и евреи. Боян обаче бе твърд и им отговори, че тези евреи са български поданици (така и беше) и че българската конституция не прави разлика между етноси и религии. Успя да убеди младия капитан (чрез „почесване“ на егото). Транспортните услуги на Нацистка Германия обаче не бяха безплатни. Трите вагона трета класа струваха общо 33 000 райхмарки – непосилна за българския дипломат цена. Но затова щеше да мисли после. Най-важното бе, че тези хора щяха да стигнат до България. Всичките 97, поне така се надяваше. Всичките 97 от списъка… Списъкът на Шиндглер? Не – списъкът на Атанасов! Една история с продължение. Не от най-приятните за главния герой. Но продължението е за някой друг път…

България, Дупница, 7-8 март 1943 г., бивш тютюнев склад „Картела“

Бяха 1459. От „новите земи“, по-конкретно от Ксанти, Гюмюрджина и Дедеагач. Трябваше да ги депортират. Към „Треблинка“. Народът все още не знаеше масово. Но скоро щеше да разбере. Димитър Икономов обаче знаеше. И главата му бе изпълнена с тревожни мисли…

     Той беше част от управляващите, начело с министър-председателя Филов. Икономов бе участвал в приемането на Закона за защита на нацията (иронично име, предвид какво налага и предвид факта, че противоречеше на Търновската конституция). Решение, за което съжаляваше. Но по това време повечето решения предварително се вземаха отвън… България бе станала съюзник на Германия. Беше получила за администриране територии в Беломорска Тракия и Вардарска Македония. Те не бяха присъединени официално към страната, но навсякъде се прогласи, че това е така жадуваното национално обединение. Но реално не беше. Затова и немците имаха последната дума и депортацията се превръщаше във факт. Но се оказа, че депортацията се готви и за евреите от „старите земи“, сиреч от самото Царство.

     Икономов седеше умислен. И съжаляваше. Съжаляваше за това, което бе сторил заедно с правителството. Сега заради него щяха да погинат толкова много хора. А той беше и личен приятел с местните еврейски първенци. Как щеше да преживее последствията от действия, в които и той бе взел участие? Не, той можеше да направи нещо. Имаше авторитет сред властта. Знаеше и какво се планира. Реши да действа – напук на своето благополучие и сигурност…

  1. Толкова спаси. Дотолкова стигна авторитетът му. Малко. Но и много. 18 души, 18 свята, 18 вселени, 18 микрокосмоса! Важно бе и друго – Икономов бе предупредил подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев (с когото не бяха в цветущи отношения) за готвената депортация. Пешев беше разбрал и от други хора, четиричленна делегация от Кюстендил, за това. Беше се разчуло и от други места. Останалото е добре позната история… А Икономов? Неговата съдба не бе от най-щастливите. „Народният съд“ (отново иронично за самата „институция“ име) бе издал своята присъда. „Еврейският депутат“ (както уж подигравателно бе наричан той) беше осъден на смърт…

София, 1943 г., 9 март

     Тя вървеше по улиците, замислена. Не следваше правия път, а криволичеше по заобиколните улички, та да не разберат накъде отива. А тя отиваше към дома на НисимБуко Леви. Господин Леви бе председател на Централната консистория на евреите в София. Но защо отиваше при него? Какво можеше да прави при водача на софийските евреи секретарката на може би най-отявления и последователен в грозните и бездушните си намерения антисемит, антиевреин, иронично (иронията явно е част от историята) наричан „еврейския цар“ – Александър Белев, комисарят по „еврейските въпроси“ (странен нацистки термин, сякаш въпросите, които хитлеристите си задаваха за това как да бъдат унищожени евреите, бяха зададени от самите евреи). Белев… Тя таеше неприязън към него, или по-скоро страх от него. Антисемитско нацистко протеже, голям специалист по антиеврейските закони. Протеже, но с власт. И макар и властта му да бе придатък на външната националсоциалистическа власт, тя бе достатъчна да държи в подчинение и страх своите „работници“. Поддържаше чудесни отношения с другия отявлен семит на българската политическа сцена – Габровски, министърът на вътрешните работи – и с личния пратеник на страховития съименник на Фюрера – Теодор Данекер. Именно Белев и Данекер бяха договорили споразумението, което тя трябваше да напише собственоръчно. Споразумението за депортация… За да има някаква легалност, в споразумението беше написано, че става въпрос за депортация на евреи само от „новите земи“, но, след това, тъй като защо въобще е нужна легалност, когато се разполага с такава власт(?), думите „нови земи“ бяха задраснати. Толкова спокойно задраснати, колкото спокойно се задраскваха цели животи…

     Сега тя бързаше. Трябваше да се действа светкавично! Време до планираната депортация почти нямаше. А тя не можеше да позволи това да се случи! Защо? Заради съвестта си, онзи Сократов демон, който беше създаден от дявола, за да мъчи праведните, моралните. Защото само те имат съвест. И тя ги мъчи докато не изпълнят нещо добро, докато не изпълнят своя дълг. Защото доброто е морален дълг, императив на човешкостта, на богоподобието. Защото нали човекът е Божи образ и подобие. А дяволът… Дяволът е създаден по човешки образ и подобие, но не по образ на истинските човеци, а на онези като Белев, като Хитлер и т.н. Тя не беше такава. Лиляна Паница не беше такава. Затова сега бързаше. За да изпълни своя дълг…

     Както и предишните две истории, и тази не завършва щастливо за главната героиня. Но дългът е изпълнен…

     Лека-полека фрагментите се навързват в общата картинка. По нишката на Ариадна ние намираме пътя из лабиринта на паметта. Спасяването на българските евреи… Може още много да се каже по тази тема. Може и да се мине по други пътища в този конкретен исторически спомен. Опитах се да ви прекарам не през главния път, а през заобиколните улички, защото иначе, подобно на историята на Лиляна Паница, щяха да ни забележат накъде отиваме. Щяха да струпат около нас с множество въпроси, хипотези, мнения, политиканстване. Затова минахме по заобиколните улички, по другите пътеки, без които обаче споменът не е лабиринт, не е памет. Паметта ни предпазва от това миналото да стане настояще. Нека не допускаме това конкретно минало да се завърне. Нека поне един път да се поучим от уроците на историята…

28 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

април 2024
П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
2930  
Ad
Ad