Център за еврейско-българско сътрудничество

Разказ на Виктория Ивайлова Димитрова, СУ за европейски езици „Свети Константин – Кирил Философ“ – Русе

СЛЪНЧОГЛЕДОВИТЕ ПОЛЕТА НА НАДЕЖДАТА

Бабин Яр, Киев, Украйна – сегашни дни

Жълтият лист от слънчогледа бавно полетя към земята. Явно се бе улисал да танцува между последните слънчеви, есенни лъчи, защото вместо да се изгуби в тревата, той падна на ъгълчето на менора. Бяха го поставили там, достолепно да се извисява и да огрява Бабин Яр, само че той бе направен от тежко желязо, напомняйки за тежки времена и никога не беше пален. Как тогава щеше да осветява пътя на загубилите се? – това се питаше едно момиче, дошло на разходка в пролома, който минаваше точно до Киев. Сега, тя за първи път забеляза железния паметник и необичайният брой слънчогледи, които растяха в тази пустош. Навярно не знаеше, че този слънчоглед, който я навести с едно от лимонено-жълтите си листа, някога поникна от пепелта, онази пепел, с която нацистите засипаха света, онази пепел, която още тлееше по лагерите на смъртта, онази пепел, която коминочистачът не чистеше. От тази пепел израстна той – слънчогледът. И така живя, спокойно след края на войната. Как порастна до височината на едно седемнадесетгодишно момиче ли? Пепелта, от която се роди беше детска, тя му даде сили да пребъде. Момичето събра черните очи на слънчогледа и се отправи към града. Чии бяха тези черни очи?

Бабин Яр, Киев, Украйна – 1941 г., 29 септември (понеделник)

Мрачно бе утрото в Бабин Яр, Киев. По мокрите улици още се отразяваха светлините на примигващите улични лампи, които разкриваха калните тротоари и подгизналите улици на града. Ръмеше ситно, толкова колкото кожата ти да настръхне от пръските вода. Тънката разстлана мъгла на утринта в още заспалия град бе разтурена от майчин плач и детски крясък. Изкараха ги от домовете със заповед. Бяха разлепили черни листи, че на 29 септември всички евреи са задължени да се явят на определено място, като носят със себе си документи, ценности и топли дрехи – всяко неподчинение се наказваше с разстрел. Сара и Александър, заедно със сина им Даниел събраха два куфара и се приготвиха. Не, че искаха! Кой искаше? След като разстреляха съседското на тях семейство и вече два дни никой не се погрижи за труповете на баба Естел и дядо Алекей- сега на Сара и съпруга ѝ не им минаваше и през ум да не се подчинят. Отпратиха ги към мрачния Бабин Яр, осеян с ровове и падини. Местността бе отдалечена от центъра на града. Наредиха ги едни до други. Погледите им блуждаеха, телата трепереха и точно в този момент евреи, роми, жени, мъже, работници, майки, бащи, съветски военнопленници, партизани, деца- всички те бяха кожа, кости, с по едно биещо сърце. Някъде измежду редиците Даниел се отскубна. Сара викаше ли, викаше. Но от момчето ни следа.

Часове…

Минути…

Секунди…

Кой ти брои? От цяла вечност не спираха изстрелите. Не беше спокойно даже да умреш! За изстрела отговаряха една група нацисти, за прибирането на труповете – друга, за сортирането на ценните вещи – трета, а четвъртата охраняваше тези, които чакаха своята смърт. Чакаха…Най-мъчително беше не чакането на опашката на смъртта, а чакането на първите слънчеви лъчи. Сякаш всичко това беше един кошмарен сън, който светлината на слънчевите лъчи щеше да прогони.

Падаха като талпи. Телата им изстиваха едно след друго. Бабин Яр бе направен за тях. Попълниха всеки природно изкопан ров в местността, даже усложниха нацистите и се наложи онези осъдени на смърт да копаят за своите братя. Когато копаенето омръзнеше, децата на злото се обръщаха към единствената им останала сила – огъня. И горяха! Все пак за тях това бяха просто едни безжизнени тела…

В един плитък ров се бе свил на топка Даниел. От студа тялото му бе придобило онзи сивкав оттенък, напомнящ празнина и смърт, а черните му очи проблясваха като мъниста. Детето, едва на 6, трепереше свито в рова и все сънуваше един и същи сън – майка си, преобразена на индийка, с една голяма червена точка, която разливаше червената си боя по лицето ѝ.

Групите от страшни мъже с вълчи поглед минаха през рова, но ни един не забеляза, че тялото още зъзнеше и не бе изстинало съвсем. В падината до него, един от групата за сортиране на вещи бе изпуснал да прибере шала на една възрастна жена. Детето пропълзя до нея, попита я дали ѝ трябва, но щом не получи отговор, го изтръгна от замръзналия ѝ врат и притвори очите ѝ, които още гледаха към небето, сякаш да видят как всичко това ще свърши.

София, България – 1941 г.

Светът бе война. Имаше едно кътче земя, досущ като обетованата и обещана им, в което настъпващият мрак отмести светлината, но не я заличи. Чуваше се от уста на уста, че ще дойдат, ще ги унищожат, ще ги заличат. Кои бяха те? Какво щяха да направят с тях? Държавната управа беше на нокти, сред народа се прокрадваше страхът. Болезнено и безутешно ги уязвиха с този ,,Закон за защита на нацията‘‘. Със заповед ги задължиха. Да ги отличат от другите, да имат свой белег, който макар зашит за връхната дреха, бе оставил обгорен отпечатък от шестолъчна звезда върху достойнството им.

В дома на Анна и Георги радиото работеше. Научаваха, че техните братя и сестри не бяха просто белязани, не успяха да носят отличителния белег на същността си – нацистите стреляха без ред. В родината си, в собствения дом, в постелята, пред училище, на улицата, сред приятели – никъде не бе безопасно. С времето и покрай войната София загуби чара си. Натрупалият се страх в сърцата на хората полека започна да ги превзема. Млади, стари, бедни, богати, софиянци, провинциалисти, мъже, жени сега това не бе от значение какви са – очите на войната не избираха по хубост, те не избираха, стига очите да са мъртвешки, нямаше значение какви са.

Денят бе примамливо слънчев. В обичайния пъстър есенен пейзаж на столицата се прокрадваха тъмни сенки. Лъчите припичаха над златните павета и бързият ход на времето, който войната бе заменила с пясъчния си часовник, чийто песъчинки бавно, мъчително и безутешно падаха, така както падаха и войниците на фронта, та този бърз ход се бе върнал за един следобед между софиянци.

Онзи ден синът на Анна и Георги- Арон играеше на полето, с още две деца. Вкъщи все се пречеха на родителите си и откакто установиха, че на километър от София слънчогледовите полета не се охраняваха след обяд, те се превърнаха в тяхната арена за волни игри.  Бяха си направили пушки от тръните по пътя за полето и сега ожесточено се сражаваха. Устата на народа говореше за тази жестока война. Децата по неволя живееха по нейните правила. На полето между слънчогледите, поле, на което деца се сражаваха макар и на игра, трънести им бяха оръжията, раните не се откриваха, не кървяха и все пак някой трябваше да бъде победен, друг, макар и победител, биваше ранен. Рон винаги играеше победен. Не, звездата не пречеше на играта, само усложни положението с избора на воюващите:

            – Пронизах те! Победен си! – извика с горд глас Рон, опрял дървеното оръжие в рамото на Митко.

             – Победил си друг път! – яростно каза Борил и скочи връз момчетат-Кога ти зашиха звезда, кога почна да побеждаваш в тази война, я кажи, баща ти ще го пращат ли на ваканция в Германия…

Тези думи Борил бе чул от баща си. Не знаеше значението им и в разгара на играта неволно ги изрече. Момчетата се скараха и оставиха Рон сам на полето. Запътиха се към града, който се намираше на не повече от километър.

Времето спусна черното си було. Облаците се настаняваха по небето и бързо променяха снежнобелия си цвят в опушено сив. Рон остана сам между слънчогледите. Слънцето потъваше в полите на Витоша. Вятърът подухна и погали косите. По време на играта едно от момчетата бе изпуснало червената си кърпа, която бе увита около оръжието му. Рон взе шала и се загърна. Светлината на деня се скриваше. Какво му беше казал Борил? Той все по-често чуваше за зверствата на войната. Наистина ли бяха в опасност? Щяха ли да ги пратят на „ваканция в Германия“, от която нямаше да се върнат? Кой щеше да ги защити? Родината, държавата, съседите – той и тях подозираше, че могат да ги издадат, че още майка му и баща му не бяха предали сладкарницата, в която прекараха половин живот, сладкарница, чиито сладости разтапяха сърцата на поколения софиянци. След януари месец, когато приеха закона, който щеше да ги отличи, ги принудиха да прекратят бизнеса си. Как не ги беше срам? Те нямаха проблем да се отличават с тези звезди, децата даже се чувстваха специални, но в тази сладкарница израснаха бабите и дядовците на тези държавни управители-толкова ли лесно войната изтриваше от ума им тези неща, толкова ли бързо превземаше разума? Какви ли не мисли пронизваха невръстния мозък на сгушеното в полето момче – победило и останало победено. А може би всички тези приказки за войната бяха някаква измислица на хората. Може би сред слънчогледите той бе спасен?…

И ето сега те лежаха на полето.

В полето край София слънчогледите се взираха в небето. Бяха спасени от последните слънчеви лъчи. В родната земя, там където светлината искреше, спасението зовеше.

В полето край Бабин Яр слънчогледите бяха заринати в пепел, между кости, сърца… Слънчогледовото дете в този мрак бе единствената светлина. В своята земя- изгонено, в своята родина – заровено. Звездите им бяха едно.

Над българското небе изгряха звезди, над Бабин Яр непрогледният мрак не отстъпи на звездите място.

Не бяха готови всички деца да се качат на небето като звезда.

В България бяха спасени! Ето я тази обетована земя! И на Даниел и на Рон бяха разказвали историята за Ханаан, но къде беше тази обещана земя?

 Рон живееше в нея.

Даниел я видя щом се превърна в звезда.

Две деца, на две поля, едно небе и живот между мрака и светлината.

Звездите светят в българското небе и в мрака на тази война, а просторът над Бабин Яр остана мрачен. Рон погледна към небето и видя искрящите лъчи на хиляди слънчогледи, не знаеше, че босите му крака стъпват по Ханаан. Даниел разбра за Ханаан, за който му разказваха и го видя, когато стана звезда – светеща, неготова да напусне Бабин Яр, едно от многото звездни слънца, които бяха залезли в потъналия в пепел пролом.

И Рон и Даниел бяха на родна земя – едната ги гореше и посипваше с пепел, другата ги топлеше и обвиваше в прегръдка.

Кой беше спасен? Кой беше спасител? Там, между мрака и светлината застинаха две картини, делени от…….Времето бе спряло, застинало в прегръдката на войната, прегръдка изпълнена с жестокост. Рон и Даниел не деляха една земя, не деляха една съдба, не познаваха очите на другия, но в този момент на потъналото в пепел поле в Бабин Яр и сред слънчогледите край София две деца бяха по-близки от всякога. Наложи им се да съществуват по врме на войната, там между мрака и светлината, не да живеят, а просто да съществуват.

 Каква съдба?!

П.П: В памет на всички деца, които останаха заровени под пепелта на Бабин Яр, на всички, които се превърнаха в слънчогледи на небето, на всички, които не пораснаха, не видяха близките си спасени, не видяха Ханаан, на всички, които родината спаси. За Вас, деца, отгледани и погребани от войната.

502 - 0

Thank You For Your Vote!

Sorry You have Already Voted!

Хени. Приятелството – смисъл и спасение (Трейлър)

Ad
Ad

„Вечерта на Иван Кулеков“ с участието на Алберта Алкалай, 11 юли 2023 г.

Тържествена церемония по награждаване – 10 Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Алеф и Народното събрание със съвместно събитие по повод 80 години от спасяването на българските евреи

Събитие по повод 80-годишнината от спасяването на българските евреи – репортаж на БТА

Чуйте повече за най-новите проекти на Център „Алеф“ в предаването „Добро утро Бургас“ по RN TV

Моралният бунт на българите – Възможен ли е този модел на поведение и днес?

Център „Алеф“ дава старт на X Международен литературен ученически конкурс

В ход е десетото издание на литературния конкурс на Алеф

Церемония по награждаване победителите в IX Международен литературен ученически конкурс на „Алеф“

Ad

Поднасяне на цветя пред паметната плоча на Морска гара Бургас – Репортаж по RNTV

Церемония по награждаване победителите в VIII Международен литературен младежки конкурс на „Алеф“

Алберта Алкалай гостува в „Шоуто на сценаристите“ по 7/8 TV

Очаквайте церемонията по награждаване победителите в осмия Международен младежки литературен конкурс на „Алеф“

Запис от литературната работилница в Дома на писателя в Бургас по повод Деня на спасяването на българските евреи – 10.03.2021

ЗАПИС ОТ ЦЕРЕМОНИЯТА ЗА ДЕНЯ НА СПАСЯВАНЕТО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЕВРЕИ – 10.03.2021

„Който спаси един човешки живот, спасява цяла вселена“

Алберта Алкалай в „Добро утро, Бургас“ 27.01.2021

Пълен запис от онлайн събитието за Международния ден в памет на жертвите от Холокоста 27.01.2021

Ad
Ad
Ad
Ad

Пълен запис от церемонията по награждаване на участниците от VII Национален младежки литературен конкурс на „Алеф“

VII национален младежки литературен конкурс

Ден на спасението на българските евреи от Холокоста – RNTV репортаж

Архив

Календар

февруари 2024
П В С Ч П С Н
 1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829  
Ad
Ad